Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. Я. Я., със съдебен адрес - [населено място], подадена от пълномощника и адвокат В. В., срещу решение №169 от 01.03.2021 г. по гр. дело №2682/2020 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение №5882 от 01.08.2019 г. по гр. дело № 6024/2016 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение е обявен за недействителен на основаните чл. 135, ал. 1 от ЗЗД по отношение на М. М. Д., М. Т. Д., С. М. Д. и М. М. Д., брачен договор от 26.03.2014г., сключен между Я. К. Я.-бивш жител на [населено място], починал на 06.10.2015г., и Й. Я. Я., с нотариална заверка на подписите и съдържанието, извършена от нотариус В.М., с рег. № 2847/2014г. и рег. № 2848/2014г., надлежно вписан с вх. № 13455 като нот. акт № 17, том четвърти на Служба по вписванията – София, в частта, с която Я. Я. е прехвърлил безвъзмездно на Й. Я. 1/2 иделана част от следните недвижим имоти: апартамент, находящ се в [населено място] и поземлен имот заедно с построената в него жилищна сграда в [населено място], [община].

Ответниците М. М. Д., М. Т. Д., С. М. Д. и М. М. Д., всички от [населено място], чрез пълномощника си адвокат С. Б., оспорват касационната жалба.

О. С община и [община] не са заявили становище.

Въззивният съд е приел, че М. С. Д. е починал на 29.12.2008г. и е оставил за свои наследници по закон ищците по делото. С решение № 63/01.03.2016г., постановено по гр. д.№ 4885/2015г. на ВКС, IV ГО, Я. К. Я., лично и в качеството му на ЕТ „Я. К. Я. - Я. ИЯ - 77”, е осъден, на основание чл. 49 от ЗЗД, да плати на ищците по настоящото дело обезщетения за неимуществени вреди, причинени от смъртта на М. Д.. На 26.03.2014г. между Я. К. Я. и Й. Я. Я. е сключен брачен договор, на основание чл. 37, ал. 7 от СК, с който първоят е прехвърлил безвъзмездно на съпругата си процесните имоти Съвкупният анализ на обсъдените доказателства води до извод, че са налице предпоставките за възникване в полза на ищците на потестативното право по чл. 135 ал. 1 от ЗЗД. Относно първия елемент от фактическия състав - качеството кредитор на ищците по иска: Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него на увреждащите актове на длъжника е предоставено при наличието на действително вземане – вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Възникването на това право не е обусловено от установяване на вземането със съдебно решение. Качеството кредитор е налице, ако ищецът по иска твърди и съществуването на вземането му произтича от твърдените факти в исковата молба, като за действителността на вземането не е необходимо същото да е ликвидно и изискуемо или установено с влязло в сила съдебно решение. Без значение е и от каква облигационна връзка произтича вземането на кредитора спрямо длъжника, достатъчно е да е налице вземане и нужда от неговото обезпечаване, обусловено от поведението на длъжника – неизпълнение на задължението и отчуждаване на имущество, чрез разпоредителна сделка, което имущество по принцип служи за обезпечаване на всяко вземане, в случай на неизпълнение. Извод за несъществуване на вземането може да се направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо. Само когато П. иск е съединен обективно с иска за вземането, предмет на делото, наред с потестативното право са и правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. В този смисъл са и разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В случая вземането на ищците произтича от непозволено увреждане, поради което те придобиват качеството кредитор от момента на извършване на деликта, тоест от момента на настъпване на смъртта на наследодателя им - 29.12.2008г. Транслативната сделка, с която длъжникът се е разпоредил е на 26.03.2014 г., тоест след като ищците вече са придобили качеството на кредитор по вземане от деликт. Относно втория елемент от фактическия състав: Всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Съдебната практика е непротиворечива в становището си, че увреждащо е всяко действие, с което длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или създава трудности за удовлетворение на кредитора. За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество (чл. 133 ЗЗД). Право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от длъжниковото имущество. Процесният брачен договор е увреждащ ищците като кредитори на прехвърлителя на имотите. Има извършеното безвъзмездно разпореждане на идеални части от недвижими имоти, собственост на длъжника, имуществото му, служещо за обезпечение на кредитора е намалено, поради което разпоредителните действия увреждат кредитора, без значение дали вземането му е обезпечено с друго имущество. С правните си действия длъжникът е затруднил удовлетворяването на кредитора, тъй като го е лишил от възможността за принудително изпълнение върху тези имоти. Според диспозитива на посоченото решение на ВКС, постановено на 01.03.2016 г. прехвърлитят е осъден „лично и в качеството на ЕТ. Субект на гражданското право, в частност търговското право може да бъде физическо или ЮЛ. С регистрирането си като едноличен търговец физическото лице не придобива правосубектност, различна от тази, която притежава като физическо лице. Това е така, защото българското право не познава други субекти на частното право, освен посочените два вида. Регистрацията на едно лице като ЕТ му дава права на търговец, но тя не раздвоява физическото лице в две различни негови качества, дори имуществото на предприятието на ЕТ да може да се отграничи от неговото лично имущество. Едноличният търговец не е юридическо лице, в който случай единствено неговото имущество би било обособено от това на лицата - негови собственици. Обстоятелството, че с признаване качеството на търговец на физическото лице се разширява неговата правоспособност не означава, че възниква нов правен субект. Затова след прекратяване дейността на физическото лице като търговец, респ. заличаването му от търговския регистър отговорността за задълженията, сключени от него, когато е било вписано като ЕТ продължава да се носи от лицето, макар и вече то да няма качество на търговец. Дори и регистриран по ТЗ едноличният търговец запазва качеството си на физическо лице и не се раздвоява юридически, затова той отговаря с едно и също имущество както за задълженията, възникнали в резултат на упражняването на търговска дейност, така и за тези, възникнали в качеството му на ФЛ, а обстоятелството, че е вписан като едноличен търговец, разширява правоспособността му, което е свързано с осъществяваната от него търговска дейност. Брачният договор представлява договор между настоящи или бъдещи съпрузи, с който те уговарят взаимни права и задължения, имащи имуществен характер, като по този начин уреждат всички или някои имуществени отношения във връзка със сключването на брака, по време на брака, както и след неговото евентуално прекратяване. Съдържанието на договора обхваща уговорки, касаещи имуществените отношения между съпрузите, които в чл. 38 от СК са примерно изброени. Брачният договор поражда действие от момента на сключване на брака, а когато е сключен по време на брака - от деня на сключване на договора или от друга дата, определена в него. Ако е сключен по време на брака, страните могат да му придадат обратно действие. В конкретния случай, посредством постигнатите в брачния договор от 26.03.2014г. договорености и на основание чл. 27, ал. 3, пр. 2 от СК е прекратена през време на брака съпружеската имуществена общност по отношение на придобито от съпрузите имущество. Със сключения брачен договор, освен това, е извършено и безвъзмездно прехвърляне на правото на собственост върху притежаваната от съпруга след прекратяване на общността идеална част от придобитите в режим на СИО недвижими имоти в полза на съпругата. Брачният договор е сключен в изискуемата се от чл. 39, ал. 1 от СК писмена форма с нотариална заверка на подписите и на съдържанието и относно извършеното с него прехвърляне на правото на собственост има прехвърлително действие от деня на сключването му. При това положение, посредством брачния договор е извършено разпоредително действие от съпруга - длъжник с притежаваната от него след прекратяване на СИО при равни за съпрузите дялове идеална част от процесните недвижими имоти, като относно тази идеална част брачният договор се ползва с вещно прехвърлително действие. С оглед искането за обявяване на недействително на безвъзмездна сделка – безвъзмездно прехвърляне на притежаваните от длъжника идеални части от недвижими имоти, осъществено с процесния брачен договор, то следва да се установи само, че длъжникът е знаел, че има кредитори и със сделката ги уврежда. Без значение е субективното отношение на лицето, което е получило престацията, тъй като то е получило имущество без да престира нищо насреща. Длъжникът безспорно към 26.03.2014г. - момента на сключване на брачния договор е знаел, че ищците са негови кредитори - освен че е осъществил непозволено увреждане, от което са настъпили вреди, същият е получил препис от исковата молба на ищците, предмет на гр. д. № 6829/2010г. по описа на СГС, ГО, 4 състав и е взел участие в това производство. Без значение за спора по чл. 135 ЗЗД е дали длъжникът е имал ясна представа за размера на кредиторовото вземане - релевантно е само знанието за неговото съществуване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, са поставени следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Имат ли качеството на кредитори ищците по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на брачен договор срещу физическо лице, ако вземането е срещу едноличния търговец на същото физическо лице.

2. При възмездна сделка и предявен иск по реда на чл. 135, ал. 1 ЗЗД знанието на прехвърлителя винаги ли се презумира и как следва да се докаже знанието на длъжника за увреждането.

3. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а отхвърля други като неотносими за спора. Длъжна ли е въззивната инстанция при произнасянето си да обсъди доводите и възраженията на страните в рамките на предмета на спора, като формира изводите си, след като прецени всички правно релевентни факти и обсъди всички допустимо събрани и относими към спора доказателства.

По горепосочените въпроси са представени решения на ВКС.

Твърди се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение, което е постановено при явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №169 от 01.03.2021 г. по гр. дело №2682/2020 г. на Софийския апелативен съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. С. То решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Първите два повдигнати въпроси са неотносими, защото в случая ищците са кредитори на длъжника като физическо лице и в качеството му на едноличен търговец и увреждащата сделка е безвъзмездна. Последният повдигнат въпрос е от значение за изхода на делото, но въззивният съд е съобразил задължителната за него съдебна практика. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение по гр. д. № 761/2010 г. ІV г. о. ВКС; решение по гр. д. № 4744/2010 г., І г. о. ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г. о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г., II г. о. ВКС; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112/2016 г., IV г. о. ВКС; решение № 112 от 2.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. ВКС и други съдебни актове постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С. То решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението въпроси. Предвид наличието на задължителна практика по въпросите, се изключва приложното поле на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изхода на спора на пълномощника на ответниците по касационната жалба М. М. Д., М. Т. Д., С. М. Д. и М. М. Д. адвокат Б. трябва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 3140.70 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №169 от 01.03.2021 г. по гр. дело №2682/2020 г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА Й. Я. Я., със съдебен адрес - [населено място], да заплати на адвокат С. Б. от САК 3140.70 лв. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.