Р Е Ш Е Н И Е

№ 554

гр. София, 06 ноември 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Н. К. първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети октомври, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румен Петров

ЧЛЕНОВЕ: Х. М. К. Шекерджиев

при участието на секретаря М. П. и прокурора Р. С. като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №640 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е образувано по касационeн протест от прокурор при Апелативна прокуратура - Пловдив срещу решение №92, от 04.06.2024 г., постановено по ВНОХД №20225000600092/2022 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив], с което е потвърдена присъда №260054 от 04.06.2021 г., постановена по НОХД №2229/2019 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с която подсъдимият С. И. Д. е признат за невиновен в това, че на 19.05.2014 г. в [населено място], като лице, което представлява „М. 2012“ Е. в подадено заявление за подпомагане за кампания 2014 г. е представил неверни сведения, предназначени да послужат пред ОД гр. Пловдив на ДФ „Земеделие“, за да получи средства от фонд, принадлежащ на Европейския съюз и предоставени на българската държава в размер на 1 529, 86 лева и е оправдан по повдигнатото обвинение да е извършил престъпление по чл.248а, ал.5, във вр. с ал.3, във вр. с ал.2, във вр. с чл.2, ал.2 НК.

В касационният протест се поддържат касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК.

Твърди се, че въззивният съд правилно е анализирал доказателствените материали, като вярно е приел, че обявеното в подадената от подсъдимия в инкриминираната декларация към заявлението за подпомагане не е отговаряло на обективното състояние на ползвания парцел, като той не е бил поддържан в добро земеделско състояние. Оспорват се изводите на въззивния съд, че атакуваната първоинстанционна оправдателна присъда следва да бъде потвърдена защото подсъдимият Д. не е бил възможен субект на престъплението по чл.248а НК.

Представителят на държавното обвинение твърди, че въззивният съд не е съобразил, че подсъдимият може да бъде субект на престъплението по чл.248а, ал.2 НК защото за това престъпление законодателят е предвидил възможността то да бъде извършено от всяко наказателноотговорно лице. Моли да бъде отчетено това, че в обвинителния акт изрично е посочено, че подсъдимият, осъществявайки инкриминираните действия се е стремял да получи средства от принадлежащ на Европейския съюз фонд. Наред с това се акцентира и на това, че той единствен реално се е бил ангажирал с развитие на земеделската активност на дружеството. В протеста се твърди, че въззивният съд е следвало да преквалифицира деянието по чл.248а, ал.2 НК, като прецени, че в обвинителния акт са описани фактите, очертаващи състава на престъплението от обективна страна, а и същото е по - леко наказуемо от обвинението, което е повдигнато на подсъдимия Д..

На тези основания се предлага постановеното въззивно решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В касационното съдебно заседание представителят на държавното обвинение не поддържа подадения протест. Твърди, че въззивният съд правилно е преценил, че инкриминираното деяние е несъставомерно, тъй като редакцията на нормата на чл.248а, ал.2 НК, преди промяната й през 2017 г., е предвиждала възможност да бъде ангажирана наказателната отговорност единствено на лице, което е предоставило невярна информация с цел да получи средствата лично. На тези основания поддържа, че въззивният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуални правила при разглеждане на делото и атакуваното решение трябва да бъде оставено в сила.

Защитникът на подсъдимия Д. се присъединява към становището на прокуратурата, като добавя, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, изложил е аргументирани и обширни мотиви защо приема, че деянието е несъставомерно.

Предлага атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Подсъдимият Д. моли да бъде потвърден постановения въззивен съдебен акт.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:

Касационният протест е неоснователен.

По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила:

При внимателно запознаване с оплакванията, отразени в касационния протест се установява, че в него няма такива, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК. В протеста се поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуални правила, като неправилно е потвърдил постановената първоинстанционна оправдателна присъда, вместо да преквалифицира инкриминираното деяние като престъпление по чл.248а, ал.2 НК. В протеста се изразява одобрение на направения от въззивния съд доказателствен анализ, като се поддържа, че съдът е установил вярно релевантните факти. Не се сочат каквито и да е нарушения на процесуални правила, засегнали правата на страните в производството.

При липсата на служебно начало в касационното производство и след като прокурорът не е посочил никакви оплаквания, свързани с обсъжданото касационно основание съдът не намира за необходимо подробно да излага съображения защо приема, че в хода на производството не са допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл.348, ал.3 НПК.

По оплакването за неправилно приложение на материалния закон:

С касационния протест е атакуван въззивния съдебен акт с оплакване за неправилно приложение на материалния закон. Представителят на държавното обвинение не е оспорил изводите на въззивния съд, че подсъдимият не е осъществил състав на престъпление по чл.248а, ал.3 НК, като очевидно е приел, че подсъдимият не е представлявал и управлявал юридическо лице, бенефициент на плащането и се е съгласил, че Д. не може да бъде субект на обсъжданото престъпление.

Правилно въззивният съд е обсъдил възможността подсъдимият да бъде субект на престъплението по чл.248а, ал.2 НК, като е съобразил действащата към датата на извършване на инкриминираното деяние редакция на тази норма. Законосъобразно съдът я е тълкувал, както граматически, така и исторически, очертал е действителното й съдържание и е преценил, че в редакцията си към 2014 г. тя е предвиждала субект на престъплението да е единствено физическо лице, което представи неверни сведения или затаи такива с цел да получи средствата - предмет на престъплението. Състава на престъплението (така както го е очертал законодателят) е изключвал възможността субект на престъплението да е физическо лице, което е осъществило елементи от състава на престъплението с цел тези средства да бъдат получени не от него, а от друго трето лице (в случая дружеството, по отношение на което Д. е действал като пълномощник). Правилно въззивният съд е отчел, че именно това разбиране е било и основание да бъде променена разпоредбата на чл.248а, ал.2 НК, като законодателят е предвидил възможност наказателна отговорност да бъде носена от всяко физическо лице, което предостави (или затаи) сведения с цел да бъдат получени средства от фондовете, посочени в нормата, без значение дали получателят е физическото лице, осъществило престъплението или друго физическо или юридическо лице.

Касационният съд категорично не прие тезата, отразена в протеста, че след като законодателят е използвал израза „който“ е имал предвид, че възможен субект на престъплението е всяко наказателноотговорно лице. Напротив, съдържанието на нормата съдържа информация, която налага извод, че извършителят задължително трябва да бъде именно този, който би могъл в резултат на осъществяването на изпълнителното деяние да получи инкриминираните средства (в тази връзка в различни състави законодателят отново е използвал същата техника при очертаването на възможния извършител на престъпление, но той категорично не е бил всяко наказателноотговорно лице - например в чл.152 НК, чл.308 НК и др.)

Предвид изложеното, касационният съд прецени, че правилно въззивната инстанция е преценила, че подсъдимият Д. не може да бъде субект нито на престъплението по чл.248а, ал.3, нито на това по чл.248а, ал.2 НК, тъй като неговите действия не съответстват на очертаните обективни елементи на обсъжданите два престъпни състава в действащата към инкриминираната дата редакция на нормата.

Вярно е, че посочената в касационния протест съдебна практика (Р 452/2023 г. по НД 932/2022 г., 3 НО ВКС) съществува и се отнася до сходен с настоящия случай, но при запознаване с това решение се установява, че в него липсва подробен анализ на елементите на престъплението по чл.248а, ал.2 НК, тъй като централен за това производство е бил въпроса не за съставомерността на деянието а за това дали е настъпила погасителната давност. Не на последно място трябва да бъде посочено и това, че това решение не представлява задължителна съдебна практика и не може да бъде основание да бъде автоматично прилагано.

Доколкото настоящият съдебен състав прие, че правилно подсъдимият Д. е бил оправдан, тъй като не е осъществил състава на престъплението по чл.248а НК намира за безпредметно да обсъжда въпроса за изтичането на погасителната давност.

На тези основания касационният съд прецени, че въззивният съд е приложил правилно материалния закон, като законосъобразно е преценил, че подсъдимият Д. не е осъществил състава на престъплението в което е обвинен, а и инкриминираните му действия не могат да бъдат квалифицирани като престъпление по чл.248а, ал.2 НК в редакцията на законовия текст към датата на извършване на деянието.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №92, от 04.06.2024 г., постановено по ВНОХД №20225000600092/2022 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.