Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба подадена от Р. П. Я. срещу съдебно решение № 3026 от 30.04.2015 г. постановено по адм. дело № 2225 по описа за 2014 г. на Административен съд София-град (АССГ).

Касационният жалбоподател сочи, че решението е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. С решението съдът е приел, че е налице първата предпоставка на чл. 171, т. 5, б. ”б” от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП) за прилагането на мярката, но не е работа на административния орган да преценява дали е налице нарушение на ЗДвП. Съгласно чл. 189, ал. 1 от ЗДвП, нарушенията по този закон се установяват с актове, които се съставят от компетентни органи. Такъв акт му е бил съставен, както и наказателно постановление (НП), което е обжалвал и то е отменено. Не може в правния мир да съществува принудителна административна мярка (ПАМ), която да се оправдава с извършено от него нарушение, неустановено установено по надлежния ред. Съдът е извършил процесуално нарушение, като е дал трикратна възможност на ответника по жалбата да попълни преписката с доказателствен материал. С това се нарушава принципът на равенство между страните. Не споделя извода на съда, че приложената по отношение на него ПАМ може да се наложи с устна заповед, т. е. с фактически действия. Счита, че писмената форма на всички видове ПАМ по ЗДвП е задължителна. Чрез прилагането на ПАМ в устна форма се засяга изискването за мотивираност на заповедта, а липсата на мотиви в един акт води до отмяната му, като незаконосъобразен. Предвид изложеното прави искане решението да бъде отменено и да бъде постановено друго такова, по съществото на спора, с което да бъде прогласена нищожността на атакуваната ПАМ.

Ответникът – Главен полицай Р. П. А. – командир на отделение в група „Съдействие на Център за градска мобилност” („СЦГМ”) на отдел „Охранителна полиция” („ОП”) по допълнителен щат към щата на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), не изразява становище по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Р. П. Я., в която е обективирано искане за обявяване на нищожността на принудителна административна мярка – принудително преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик, разпоредено на 15.07.2013 г. от главен полицай Р. П. А. на длъжност командир на отделение в група „СЦГМ” на отдел „ОП” по допълнителен щат към щата на СДВР.

За да постанови решението си, съдът е установил от фактическа страна, че главен полицай Р. П. А. на длъжност командир на отделение в група „СЦГМ” на отдел „ОП” по допълнителен щат към щата на СДВР на 15.07.2013 г. е разпоредил устно репатрирането на лек автомобил "Хюндай С. Фе" с ДК СА 8818 ТК, паркиран на [улица]. С палата в [населено място], собственост на жалбоподателя. От приложения снимков материал и схема на пътните знаци и пътната маркировка, съдът е установил, че автомобилът е бил паркиран на място, определено за хора с трайни увреждания и обозначено с пътен знак Д-21 - "Място за паркиране на пътни превозни средства, обслужващи хора с увреждания" и Т17 – табела с текст, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. За нарушението на ЗДвП на жалбоподателя бил съставен акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 25634 от 15.07.2013 г., в който е отбелязано нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП. Въз основа на АУАН е издадено НП № 25634 от 25.07.2013 г., с което за нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП и на основание чл. 178д от ЗДвП на Я. е наложено административно наказание глоба в размер на 200, 00 лв. НП е отменено с влязло в сила решение от 26.03.2014 г. по н. а.х. д. № 15984/2013 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), поради допуснато съществено процесуално нарушение, а именно неспазване на чл. 40 от ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) (ЗАНН). Съдът е констатирал, че жалбоподателят е пропуснал преклузивния срок за обжалване, но твърди, че административният акт страда от пороци, които са до такава степен тежки, че са основание за обявяване на ПАМ за нищожна. При така установеното е след анализ на разпоредбите на чл. 168, ал. 1, чл. 171, т. 5 и чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, съдът е приел, че приложената устна ПАМ е издадена от компетентен орган, в рамките на неговите правомощия, Посочил е, че предвид разпоредбите чл. 59, ал. 3 АПК, вр. чл. 171, т. 5, б. „б” ЗДвП не е налице нарушение на изискванията за форма на акта. Не е констатирал и наличието на съществени процесуални нарушения при прилагане на ПАМ. Приел е, че отмяната по съдебен ред на НП, с което на основание чл. 178д от ЗДвП на Я. е наложено административно наказание за нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 ЗДвП е правноирелевантна при преценка на законосъобразността на ПАМ. От приложения снимков материал и схема на пътните знаци и пътната маркировка, съдът е установил, че автомобилът е бил паркиран на място, определено за хора с трайни увреждания и обозначено с пътен знак Д-21 – „Място за паркиране на пътни превозни средства, обслужващи хора с увреждания“, т. е. в нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 ЗДвП. Мястото, на което е бил паркиран автомобилът е било обозначено съгласно чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Поради това съдът е достигал е до извод, че ПМ е приложена при наличието на първата от посочените в по чл. 171, т. 5, б. „б” от ЗДвП предпоставки. Паркираният автомобил е препятствал упражняването на гарантираните от закона права на хората в неравностойно положение, поради което принудителното му преместване е съобразено с целта на закона. По изложените съображения съдът е приел, че оспорената ПАМ е законосъобразно приложена и не са налице основания за обявяването й за нищожна. Решението е правилно.

В закона не е посочено изрично кой е административният орган, оправомощен да приложи процесната ПАМ, при което следва да се приеме, че същият трябва да е от кръга на субектите по чл. 168, ал. 1 от ЗДвП. Нормата на чл. 168, ал. 1 от ЗДвП регламентира правото на длъжностни лица, определени от собствениците или администрацията, управляваща пътя, да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително публично оповестено място без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. В случая видно от заповед рег. № Iз-269 от 11.02.2013 г., издадена от министъра на вътрешните работи, приложилият ПАМ служител е компетентен да премества или да нарежда да бъде преместено паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително публично оповестено място без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. Следователно правилно административният съд е приел, че мярката е приложена от компетентно длъжностно лице. Случаите при които може да бъде приложена ПАМ „преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач“ са регламентирани изрично в чл. 171, ал. 1, т. 5 от ЗДвП. С нормата на чл. 171, т. 5, б. ”б” от ЗДвП са предвидени три отделни хипотези в които може да се приложи ПАМ, а именно: 1) когато ППС е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство; 2) когато ППС създава опасност; или 3) когато ППС прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Предписанието е императивно и при наличие на визираните предпоставки, в условията на обвързана компетентност, административният орган прилага предвидената по закон ПАМ, с цел осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административното нарушение. Въз основа на приетите по делото доказателства, първоинстанционният съд правилно е приел, че се установява първата от предвидените в чл. 171, т. 5, б. ”б” от ЗДвП хипотези за прилагане на ПАМ. Местоположението на паркирания автомобил е безспорно установено. Установено е, че посоченото място е било обозначено с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство и с пътен знак Д-21, поради което при паркирането му е извършено нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 ЗДвП. Неоснователно е изложеното в касационната жалба възражение, че нарушението на правилата за движение може да бъде установено единствено с АУАН. След като определени служители са оправомощени да прилагат ПАМ по ЗДвП, а елемент от законосъобразността на процесната мярка е именно наличието на нарушение на правилата за движение, в компетентността на посочените лица е да го установят. Обстоятелството, че издаденото на Я. НП за посоченото нарушение е отменено не води до извод за липса на предпоставките за прилагане на ПАМ. Допуснатите съществени нарушения при провеждане на административнонаказателната процедура не могат да обосноват твърдяната нищожност на мярката, която е приложена в отделно административно производство. ПАМ са форма на изпълнително-разпоредителна дейност, чрез която в предвидените от закона случаи се упражнява държавна принуда, докато административните наказания са израз на държавната наказателна репресия. Неоснователен е и изложеният в касационната жалба довод за нищожност на мярката, поради неспазване на изискването за форма. В нормата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП е предвидено изрично кои ПАМ по ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед, като процесната мярка не е сред посочените в тази разпоредба. Поради това и по аргумент за противното от чл. 172, ал. 1 ЗДвП за принудителната административна мярка по чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП писмената форма не е изискване за валидност, т. е. мярката се налага с устно разпореждане на компетентното лице. Обстоятелството, че от първоинстанционния съд са давани неколкократни разпореждания до административния орган да попълни преписката с относимите доказателства е израз на неговото правомощие регламентирано в чл. 152, ал. 4 от АПК, с цел осъществяване на задължението му по чл. 168, ал. 1 от АПК, да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. То не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и по никакъв начин не се отразява на законосъобразността на процесната принудителна административна мярка. При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3026 от 30.04.2015 г. постановено по адм. дело № 2225 по описа за 2014 г. на Административен съд София-град. Решението е окончателно.