Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й.С.С - чрез назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Р. С. от САК, срещу решение № 456 от 07.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 7883/2021 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 20.04.2021 г. по гр. д. № 7627/2020 г. на Софийски районен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Й.С.С дължи на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумите 17 280.08 лв. - главница по договор за кредит № 1812122464997126 от 21.12.2018 г., ведно със законната лихва от 20.09.2019 г. до окончателното плащане, и 435.46 лв. - възнаградителна лихва за периода от 05.03.2019 г. до 04.09.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 53841/2019 г. на Софийски районен съд, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК са присъдени разноски на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД за заповедното и за исковото производство в размер на 2 585.18 лв.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил основни защитни доводи и възражения на ответницата - кредитополучател, а именно - доводите за несъответствие между твърденията в заявлението по чл. 410 ГПК и петитума на исковата молба относно началния момент на твърдяната забава за погасяване на анюитетните вноски по кредита и периода, за който се претендира възнаградителна лихва, доводите за недопустимост на предявения в производството по чл. 422 ГПК осъдителен иск (поддържан като евентуален) и възражението по чл. 83, ал. 1 ЗЗД за освобождаване на длъжника от договорна отговорност поради неизпълнение на произтичащото от Директива 2014/17/ЕС от 04 февруари 2014 г. задължение на банката - кредитор преди сключване на договора за кредит да направи обстойна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя. Излагат се и оплаквания за необоснованост и вътрешно противоречие на изводите на въззивния съд по повод обявяването и момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, а също и за липса на мотивирано произнасяне по поддържаните от ответницата - касатор доводи за нищожност на договора за кредит и за съдържащи се в договора неравноправни клаузи.

С касационната жалба е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са възпроизведени развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение и е формулирано искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, за които се твърди, че „са решени в противоречие с практиката по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК“: „1. В производството по чл. 422, ал. 1 ГПК съдът обвързан ли е от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва, законна лихва и следва ли петитума на исковата молба да съвпада с посочените факти в заявлението в производството по Глава ХХХVІІ от ГПК; 2. За установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост задължително ли следва да бъдат посочени вноските с настъпил падеж и същите следва ли да са конкретно посочени в т. нар. уведомления до кредитополучателя и да съвпадат с посочените от кредитора в депозирана искова молба по реда на чл. 422 от ГПК; 3. От кой момент Й. Сидери е изпаднала в забава по отношение на заплащането на погасителните (анюитетни) вноски, включващи главница и лихва, предвид разминаването в посочените от ищеца периоди (падежни дати на непогасените анюитетни вноски); 4. Следва ли съдът да уважи предявения иск в случай, че предсрочна изискуемост не е обявена на длъжника Сидери преди подаване на заявлението, или следва да остави иска без уважение; 5. Допустимо ли е в производството по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК да бъде предявен и осъдителен иск; 6. Допустимо ли е освен това претендираните суми по обективно съединени установителен и осъдителен иск да произтичат от едно и също правоотношение, но да са за различни суми и периоди; 7. Предвид наличието на своевременно дадени коректни указания от съда на ищеца с проекта на доклад по делото и тяхното неизпълнение следва ли съдът на основание чл. 161 ГПК да приеме за доказани фактите, относно които ищецът е създал пречки за събирането, и да се произнесе по приложението на чл. 83 ЗЗД; 8. С оглед транспониране на Директива 2014/17/ЕС от 04 февруари 2014 г. и неизвършване на обстойна преценка на кредитоспособността на кредитополучателя следва ли да се приложи нормата на чл. 83, ал. 1, пр. 2 ЗЗД; 9. Следва ли задължително ищецът към датата на процесния договор да прилага на практика Директива 2014/17/ЕС от 04 февруари 2014 г. и да извърши обстойна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя; Неизпълнението на вменени му от законов акт на ЕС задължения, в частност извършването на обстойна преценка на кредитополучателя, води ли до вреди за кредитополучателя в образувано срещу него исково производство и уважаване на предявените искове от ищеца, какъвто е настоящият казус; 10. Следва ли съдът да следи служебно за нищожността на договора поради наличие на неравноправни клаузи и респективно в случай, че е приел, че възраженията, направени в тази насока, не са формулирани ясно и точно, да даде указания с доклада си в тази насока; 11. С оглед съдебната практика за началния момент на уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на вземането, а именно от датата на връчване на исковата молба на особения представител, следва ли предявените искове да бъдат уважавани в пълен размер или следва да бъде съобразен моментът на връчване на исковата молба“. Като „важен за правилното решаване на спора и за развитието на правото“ е поставен и въпросът „Допустимо ли е да се уврежда интереса на длъжника в случай, че кредиторът не е изпълнил вменените му от закона задължения, а от друга страна съдът дори не се е произнесъл по направените своевременно възражения и е уважил предявените искове, без да изследва въпроса дали ищецът е съобразил поведението си с действащите нормативни изисквания към момента на процесния договор“.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД - чрез процесуален представител юрисконсулт, който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, оспорва касационната жалба като неоснователна и претендират юрисконсултско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че ищецът „Райфайзенбанк /България“ ЕАД е доказал съществуването на установяваното по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК парично вземане към ответницата Й. Сидери, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, в признатия от първоинстанционния съд размер от 17 280.08 лв. - изискуема главница по договор за кредит от 21.12.2018 г., 435.46 лв. - възнаградителна лихва за периода от 05.03.2019 г. до 04.09.2019 г., и законни лихви от 20.09.2019 г. до окончателното плащане.

Въззивният съд е формирал изводите си за съществуването и за размера на спорното вземане след анализ и преценка на събраните по делото писмени доказателства и на заключението на съдебно - счетоводната експертиза, назначена в производството пред първата инстанция. От заключението съдът е приел за доказано по несъмнен начин, че целият отпуснат с договора от 21.12.2018 г. кредит в размер на 17 535.50 лв. е усвоен в деня на сключване на договора чрез превод по банкова разплащателна сметка с титуляр кредитополучателят Й. Сидери. Предвид констатациите в заключението, съдът е счел за неоснователни доводите във въззивната жалба на ответницата за неизпълнение на задължението на банката - кредитор да предостави на кредитополучателя уговорената в договора сума и да издаде съответните удостоверения за усвояване на кредита. С мотив, че в действащата по време на сключване на договора нормативна уредба не е съществувало изискване за предоставяне от страна на банката на нарочен документ, доказващ извършването на банковата операция по превеждане на отпуснатия кредит на кредитополучателя, съдът се е произнесъл, че кредитът е усвоен от ответницата - факт, установен по категоричен начин от съдебно - счетоводната експертиза.

В исковата молба банката - ищец е поддържала твърдения, че поради неплащане на дължими погасителни вноски с падежни дати 05.03.2019 г., 05.04.2019 г., 05.05.2019 г., 05.06.2019 г., 05.07.2019 г. и 05.08.2019 г. кредитът е станал предсрочно изискуем и е осчетоводен като такъв на 05.09.2019 г., за което ответницата е уведомена с нарочно изявление, връчено при условията на чл. 11.8 от договора за кредит на посочения от нея адрес за кореспонденция; Задълженията по кредита към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК отм.. 09.2019 г., са в размер на 17 280.08 лв. - изискуема главница, 435.46 лв. - възнаградителна лихва за периода от 05.03.2019 г. до 20.09.2019 г., законни лихви от 20.09.2019 г. до окончателното плащане и 150.05 лв. - наказателни лихви за забава за периода от 05.03.2019 г. до 19.09.2019 г. Съпоставяйки исковата молба с подаденото от банката заявление за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, въззивният съд е установил пълно съвпадение между твърденията на банката в заповедното и в исковото производство за размера на дължимите, но непогасени от ответницата суми по кредита, началния момент, от който ответницата е изпаднала в забава, броя и падежа на дължимите вноски, чието неплащане е послужило като основание за превръщане на кредита в предсрочно изискуем, и момента на настъпване на предсрочната изискуемост. Поради това, аналогично на първоинстанционния съд, въззивният съд е определил като неоснователно възражението на ответницата за несъответствие между претендираните в заповедното и в исковото производство парични вземания.

След самостоятелна преценка на доказателствата въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена на ответницата - кредитополучател с нарочни изявления на банката - кредитор, които са обективирани в 2 бр. писма, изпратени до посочения в договора за кредит настоящ адрес за кореспонденция и до постоянния адрес на ответницата; Писмата са получени на 05.09.2019 г. при условията на фингирано връчване (с оглед неоткриването на ответницата на двата адреса), уговорено като правна възможност в клаузите на чл. 6.2 и чл. 11.8 от договора за кредит. Въззивният съд е изложил и съображения, че необходимост от уведомяване на длъжника за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита преди завеждане на съдебно производство има само при заповедното производство, не и при защита чрез осъдителен иск, в който случай предсрочната изискуемост може да бъде обявена чрез връчване на препис от исковата молба на назначения на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на длъжника.

При изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд е констатирал, че въззивната жалба на ответницата съдържа бланкетно оплакване за нищожност на договора за кредит, без посочване на конкретни клаузи, за които се твърди нищожност, и на конкретни пороци, обуславящи нищожност на договора или на отделни негови клаузи. Поради бланкетния характер на оплакването въззивният съд е преценил, че не дължи произнасяне по него. Във въззивната жалба, както и в отговора на исковата молба, ответницата е навела бланкетно и твърдение за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит. По повод на това твърдение въззивният съд е изложил мотиви, че не установява в договора за кредит да се съдържат клаузи с неравноправен характер.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение.

Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване се допуска по посочен от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, по отношение на който са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите, които имат значение за преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за правилността на обжалваното въззивно решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. С изменението на ГПК от ДВ бр. 86/2017 г. в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване извън хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК са предвидени вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение, както и очевидна неправилност на решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката - ответник е обосновала приложното поле на касационното обжалване с множество въпроси, за които твърди, че са значими за изхода на делото и покриват критериите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса са изведени от оплакването в касационната жалба, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, чийто петитум се разминава със съдържанието на заявлението по чл. 410 ГПК. Въпросите не съответстват на мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд, след съпоставяне на заявлението и на исковата молба, е достигнал до извод, че предметът на търсената с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК съдебна защита е идентичен с предмета на проведеното от кредитора заповедно производство, включително по отношение на размера на претендираното парично вземане, началния момент на забавата на длъжника, предпоставките и момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита. Предвид така направения извод, въпросите не отговарят на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Формулираните в т. 3 и т. 4 въпроси са от значение за правилността на обжалваното решение, тъй като техните отговори са обусловени от извършената от въззивния съд преценка на доказателствата и от възприемането на фактите относно настъпването на обективните предпоставки за предсрочна изискуемост на кредита и нейното обявяване на длъжника (т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС). След преценка на доказателствата въззивният съд е приел, че вследствие неплащане на дължими погасителни вноски с настъпил в периода 05.03.2019 г. - 05.08.2019 г. падеж предоставеният на ответницата (сега касатор) кредит е станал предсрочно изискуем и че предсрочната изискуемост е обявена надлежно с изявление, достигнало до знанието на ответницата - длъжник преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Правилността на така направените изводи не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК, поради което и с оглед разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по въпросите за началния момент на забавата на длъжника и за предсрочната изискуемост на кредита не може да се допусне.

Поставените в т. 5 и т. 6 въпроси нямат значение за изхода по делото, доколкото инстанциите по същество не са разглеждали предявеният като евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 430 ТЗ за заплащане на сумите, отразени в заповедта за изпълнение и в исковата молба на банката - кредитор. В исковата молба ищецът е поставил условие осъдителният иск да бъде разгледан в случай, че съдът приеме за недоказано настъпването на предсрочната изискуемост на кредита и отхвърли поддържаният като главен установителен иск за съществуване на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. Първоинстанционният съд е приел, че твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на кредита е настъпила преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК и е уважил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на спорното вземане (с изключение на наказателните лихви в размер на 150.05 лв., за които е прието, че са уговорени в противоречие със закона), като с оглед изхода на спора по установителния иск не е разгледал евентуалния осъдителен иск. Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК и по тази причина също не се е произнасял по предявения като евентуален осъдителен иск. При този изход на спора въпросите за допустимостта на осъдителния иск в производство, образувано по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск, и за предмета на защита с всеки от двата иска не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Посочените в т. 7 - т. 9 въпроси, както и последният „въпрос“ от изложението, са свързани с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не се е произнесъл по своевременно направеното от ответницата - касатор възражение за наличие на основание по чл. 83, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за освобождаването й от отговорност за неплащане на дължимите по договора за кредит суми, породено от неизпълнение на произтичащото от Директива 2014/17/ЕС от 04 февруари 2014 г. насрещно задължение на банката - кредитор да извърши обстойна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя. Възражението е въведено с отговора на исковата молба и действително не е обсъдено от първоинстанционния, а след това и от въззивния съд, но липсата на произнасяне по него не е рефлектирало върху крайния резултат от делото. В отговора на исковата молба ответницата не е твърдяла, че към момента на сключване на договора за кредит не е била в състояние да погасява кредита, нито е поддържала твърдения за факти, които могат да бъдат подведени под хипотезата на чл. 83, ал. 1 ЗЗД. При липса на конкретни фактически твърдения, насочващи към фактическия състав на чл. 83, ал. 1 ЗЗД, необсъждането на възражението за неизпълнение на задължението на банката - кредитор да извърши оценка на кредитоспособността на кредитополучателя не се е отразило на крайните изводи на съда за основателност на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по повод на обсъжданите въпроси.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по отношение на въпроса по т. 10 от изложението, който е значим за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В мотивите към решението въззивният съд е изложил съображения, че при осъществяване на решаващата си дейност като инстанция по съществото на спора не е констатирал наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП в сключения между страните договор за кредит. От съдържанието на мотивите е видно, че съдът е съобразил практиката на ВКС, според която при спор с участие на потребител по смисъла на ЗЗП съдът следи служебно за неравноправни клаузи в сключения с потребителя договор. От обстоятелството, че съдът не е изброил конкретните клаузи, по отношение на които е извършил преценка за неравноправност, не следва извод, че преценката има формален характер, след като в отговора на исковата молба и впоследствие във въззивната жалба ответницата не е посочила конкретни клаузи от договора, които покриват критериите за неравноправност по чл. 143 ЗЗП.

Въпросът по т. 11 е провокиран от съображенията на въззивния съд, че в хипотезата на предявен осъдителен иск за вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, предсрочната изискуемост може да бъде обявена на длъжника и с връчване на препис от исковата молба. Изложените в този смисъл съображения обаче са относими към евентуалния иск на банката - кредитор, който не е разгледан от въззивния съд поради уважаване на установителния иск за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение. За да уважи иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, след като отправеното от кредитора изявление за предсрочна изискуемост е достигнало до знанието на длъжника съобразно уговореното в чл. 11.2 на договора. При така формирания решаващ извод поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на делото и не може да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 7883/2021 г. на Софийски градски съд.

С оглед недопускане на касационното обжалване и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството по чл. 288 ГПК в размер на 100 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 456 от 07.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 7883/2021 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Й.С.С с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1 - адв. Р. С., да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] сумата 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: