Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. М. И. чрез неговия пълномощник адв. А. Д., срещу въззивно решение № 1329 от 12.12.2021 г. по в. гр. д. № 4141/2020 г. на Софийски апелативен съд. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е лишено от мотиви, а доколкото са изложени такива, те са нестройни, повърхностни, неубедителни и неосновани на събраните по делото доказателства. Сочи, че съдът по същество в двете инстанции не е взел предвид, че той е изваден принудително от имота от ЧСИ на 20.04.2017 г., не е обсъдил и представените писмени доказателства, установяващи, че той е титуляр на партидите за вода и електроенергия за имота. Поддържа също, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е разгледал доказателственото му искане за допускане до разпит на четирима свидетели, които да установят релевантни за спора факти - неговото непрекъснато, трайно и несмущавано владение. Изравя несъгласие с извода на въззивния съд, че извършените от него действия по ремонтиране на покрива на сградата, смяна на бойлера и заплащане на консумативите не сочат на намерение за своене на имота.

Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: І.1. Ремонт на покрива, заплащане на битовите сметки и постоянното и непрекъснато обитаване на недвижим имот съставляват ли проявна форма на намерението за своене. І.2. Съставлява ли описът на недвижим имот в рамките на изпълнително производство срещу лице, различно от страната по изпълнителното дело, действие по принудителното изпълнение по смисъла на чл. 116, б.”в” ЗЗД, респ. смущава ли владението. І.3. Има ли значение противопоставимостта на правното основание за владение на имота /или липсата й/ на ответника по предявен ревандикационен иск, респ. елемент ли е от фактическия състав на чл. 108 ЗС установяването на противопоставимост на правното основание, на което владее ответникът. ІІ. 1. Може ли да се счете за доказан или недоказан иск за право на собственост, придобито по давност, ако на страната не е дадена възможност да се разпитат четирима свидетели, въпреки надлежното искане и възложената доказателствена тежест с доклада по делото. ІІ.2. Може ли съдът да се произнася по ненаведени от ответника възражения и да основе решението си на мотиви, свързани с липсващи процесуални действия. Следва ли възраженията да се формулират въз основа на твърденията на ответника /за смущаване на владението/, и допустимо ли е едва с решението си съдът да въвежда правоотричащо възражение, без да разпредели доказателствената тежест. ІІ.3 Длъжен ли е съдът да изложи собствени мотиви. ІІ.4 Длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма към релевантното правоотношение, действаща към правилния времеви момент. Направено е и позоваване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност /посочено в изложението на основанията за допускане като „очевидна несправедливост”/.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Н.И. И. изразява становище чрез своя пълномощник адв. Л. И. за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 4297 от 17.07.2020 г. по гр. д. № 3748/2017 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Р. М. И. иск с правно основание чл. 108 ЗС против Невен И. И., и установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК против „ТМ-Транс 12” Е. със седалище и адрес на управление [населено място] по отношение на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор. ..... по КККР, с площ 760 кв. м, ведно с построените в него едноетажна двуфамилна масивна жилищна сграда с идентификатор. ..... и сграда със смесено предназначение с идентификатор. ....,

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 1977 г. Р. М. И. - дядо на ищеца Р. М. И., е закупил чрез РНС/по реда на ЗСГ/ празно дворно място с площ 660 кв. м, съставляващо парцел VІІІ-..... от кв.. .... по плана на [населено място], м. ”В.”. През 1984 г. той дарил на синовете си М. и Ю. по 1/4 ид. част от дворното място и от едноетажната жилищна сграда, застроена на 60.35 кв. м. През 1997 г. между дядото Р. М. И., съпругата му С. Б. И., М. Р. И. и Ю. Р. И. е сключен договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите, по силата на който съсобственият имот - дворното място и построената в него едноетажна жилищна сграда, са поставени в дял на М. Р. И., а дяловете на останалите съделители са уравнени в пари. През 2000 г. М. Р. И. и съпругата му П. Т. И. продали на В. А. Г. собственото си дворно място, съставляващо към този момент парцел ІІ-..... в кв.. ... по плана на [населено място], м. ”В.”, ведно с построената в него еднофамилна двуетажна жилищна сграда. В нотариалния акт е посочено, че владението върху продадения имот ще бъде предадено на купувача не по-късно от 23.10.2000 г. През 2008 г. В. А. Г. продал този имот на Г. С. Т., а той от своя страна продал през 2015 г. имота на „ТМ Транс-12” Е.. Имотът е бил изнесен на публична продан от ЧСИ И. М.- К. по изп. д. № 355/2015 г. със страни: взискател „М. кредит груп” О. и длъжник „ТМ Транс - 12” Е., и с Постановление за възлагане на недвижим имот от 27.02.2017 г., влязло в сила на 20.03.2017 г., е възложен на определения за купувач Н. И.. На 27.04.2017 г. по молба на купувача Н. И. е извършен принудителен въвод във владение, при който ищецът Р. М. И. е бил отстранен от имота.

Ищецът Р. М. И. е основал претендираното право на собственост на изтекла в негова полза придобивна давност. Твърдял е, че от раждането си живее в имота, а от момента на навършване на пълнолетие през 2005 г. е започнал да владее за себе си. Към момента на осъществяване на принудителния въвод през 2017 г. фактическият състав на този придобивен способ е бил завършен и той е бил собственик на имота. С допълнителна молба е навел твърдение, че договорът за дарение, с който неговият дядо се е разпоредил през 1984 г. с идеални части от имота в полза на синовете си М. и Ю., е нищожен и не е породил вещнопрехвърлително действие, тъй като имотът е бил със статут на съпружеска имуществена общност и съпругата на дарителя - С. И., не е дала съгласие за разпореждането. Оттук не е породил вещнопрехвърлително действие и договорът за доброволна делба от 1997 г., тъй като съделителите М. и Ю. не са били съсобственици. Твърдял е, че никой от купувачите на имота не е упражнявал фактическа власт върху него.

За установяване на твърдението си, че е владял имота за себе си явно, необезпокоявано и със съгласието на собственика - неговия дядо Р. И., в продължение на определения в закона 10-годишен срок, в исковата молба ищецът е направил искане за допускане до разпит на четирима свидетели. С молба от 20.04.2018 г. е поискал да бъдат допуснати и разпитани по делото лицата Ю. Р. И. при довеждане, Й. Н. А. - при довеждане, Г. С. Т. и Г. Ж. И. - чрез призоваване.

С доклада по делото първоинстанционният съд е допуснал до разпит по един свидетел на всяка страна, като е посочил, че след тяхното изслушване ще се произнесе по необходимостта за допускане и на други свидетели.

В проведеното на 05.12.2018 г. открито съдебно заседание до разпит са допуснати двама от посочените от ищеца свидетели - Ю. Р. И. и Й. Н. А.. След техния разпит съдът е оставил без уважение искането на ищеца за допускане до разпит и на други свидетели.

Свидетелката А. е заявила пред съда, че ищецът Р. И. живее в имота от раждането си. Свидетелствала е за случай през 2010 или 2011 г., при който непознати лица, заедно с полиция, са показвали документи и са се опитвали да отстранят Р. и родителите му от къщата, но тогава баща му М. излязъл ядосан и ги изгонил, като заявил, че наистина бил заложил къщата, но върнал всички пари. Заявила е също, че Р. се е грижил за къщата, правил ремонти, поправил покрива.

Свидетелят Ю. И. също е заявил, че Р. живее в къщата от раждането си. Според него дядото на Р. бил много щастлив, че внукът му носи неговото име и още при раждането заявил, че къщата е за Р., като повтарял това, докато е бил жив. Според свидетеля никой не е имал против къщата да остане за Р., тъй като всеки имал свое жилище, в което да живее. Дядото на Р. имал намерение да му прехвърли къщата срещу гледане и издръжка, но не успял, тъй като през 2004 г. се разболял, а през 2005 г. починал. Свидетелят се изнесъл да живее в друго жилище след 1995 г., а в процесния имот останали да живеят неговите родители и брат му М. със семейството си. Р. се грижил за имота - подменил покрива, дограмата, сменил бойлера. Свидетелят също разказва за случай, при който двама души показвали нотариален акт и искали да влязат в имота, но брат му М. ги изгонил. Според свидетеля това е било през 2006 г., няколко месеца след като дядото на ищеца починал. Оттогава никой не е имал претенции за къщата.

Въззивният съд е обсъдил показанията на тези свидетели, но е приел, че не може да основе решението си на тях поради разминаване в твърденията им. Приел е, че е налице писмено доказателство – извършен по изпълнителното дело опис на имота на 13.08.2015 г., с който владението на ищеца е било смутено, тъй като най - късно към този момент за него е станала известна претенцията на трети лица. Според въззивният съд, извършването на опис на имота представлява изпълнително действие, което прекъсва протичането на необезпокоявано владение, и това прекъсване предхожда датата 28.12.2015 г., когато би бил завършен фактическият състав на чл. 79 ЗС. На следващо място съдът е приел, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване осъществяването на субективния елемент на владението - намерението за придобиване на имота. Посочил е, че отремонтирането на покрива, смяната на бойлера, заплащането консумативи и пр. са действия, произтичащи от обитаването на имота, и са характерни и за вещното право на държане, и на облигационното право на ползване, поради което не демонстрират по ясен и недвусмислен начин воля за своене на къщата и на дворното място.

Въззивният съд е обсъдил и доводите на ищеца за нищожност на договора за дарение, обективиран в нотариален акт №. .../1984 г., с който дядото му Р. се е разпоредил с идеални части от процесния имот в полза на синовете си М. и Ю.. Намерил е същите за неоснователни, като се е обосновал с това, че разпореждането, извършено от единия съпруг с недвижим имот, придобит през време на брака, без съгласието на другия съпруг, представлява порок, който обуславя относителна висяща недействителност на сделката, на която може да се позове само неизявилия воля за разпореждане съпруг. Приел е, че по делото не е било установено съпругата на дарителя да се е позовала на тази недействителност чрез предявяване на иск по чл. 22, ал. 3 СК/ отм. /, а напротив - участвала е в доброволна делба с участието на приобретателите.

Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК правни въпроси.

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот. Тезата на ищеца е, че е придобил правото на собственост върху този имот на основание изтекла в негова полза придобивна давност в периода 2005 г. - 2015 г., поради което извършената през 2017 г. публична продан, от която ответникът черпи права, не е породила вещнопрехвърлително действие, тъй като имотът не е принадлежал на длъжника.

Решаващите съображения на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск са, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване субективния елемент на владението - че е владял процесния имот за себе си, тъй като извършваните от него действия по ремонтиране на покрива на сградата, заплащането на консумативите за ток и вода, смяна на бойлер, не демонстрират по ясен и несъмнен начин намерение да се свои вещта. Тези съображения очертават като обуславящ изхода на спора първия от поставените от жалбоподателя въпроси: дали извършването на ремонт на покрива, заплащане на битовите сметки и постоянното и непрекъснато обитаване на недвижим имот съставляват проявна форма на намерението за своене. За да обоснове твърдяното противоречие с практиката на ВКС, жалбоподателят се позовава на решение № 484 от 04.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г. на І г. о., решение № 74 от 24.06.2-15 г. по гр. д. № 6277/2014 г. на І г. о. и решение № 92 от 25.04.2016 г. по гр. д. № 6259/2015 г. на І г. о. Последното от посочените решения на ВКС не третира поставения въпрос, поради което не обосновава соченото основание за достъп до касационно обжалване. В другите две решения действително е прието, че постоянното обитаване на жилището като единствено жилище на владелеца и извършването на ремонти като подмяна на дограма, саниране и пр. обективират намерението за своене на имота, но това разрешение е дадено с оглед разгледаните от ВКС конкретни хипотези, при които позовалият се на придобивна давност владелец е извършвал ремонтните дейности след като преди това е установил еднолична фактическа власт върху имота. По настоящото дело е безспорно установено, че от раждането си ищецът живее в процесния имот, но в него са живели и родителите му, както и неговите дядо и баба, т. е. фактическата власт е упражнявана и от други лица, за които не се твърди да са държали имота за ищеца. Установено е също, че опитите на трети лица да влязат във владение на имота през 2006 г. са били осуетени от бащата на ищеца - М. И., който се е заявил като собственик на имота и през 2015 г. по време на извършения опис от ЧСИ. Тези обстоятелства са съобразени от въззивния съд и са го мотивирали да приеме, че в случая действията на ищеца по ремонт и поддръжка на имота не доказват по несъмнен начин намерението му за своене, тъй като по естеството си те могат да бъдат извършвани и от лица, които ползват имота на облигационно основание. Поради това посочените две решения на ВКС като постановени при различна от настоящото дело фактическа обстановка не могат да обосноват извод за противоречие с практиката на ВКС при разрешаване на релевантния за спора въпрос.

В мотивите на обжалваното въззивно решение съдът е изразил становище и по въпроса за валидността на прехвърлителната сделка, извършена през 1984 г., с която дядото на ищеца - Р. М. И., е дарил на синовете си по 1/4 ид. част от жилищната сграда и от дворното място, придобити през време на брака му със С. И., и съответно със статут на съпружеска имуществена общност, без съгласието на съпругата, както и по въпроса дали извършването на опис на недвижимия имот по изпълнително дело, смущава владението на завареното в имота трето лице, което не е страна по изпълнението. Действително, при разрешаване на първия въпрос възивният съд неправилно е определил приложимия в случая материален закон, който е СК'68 г., а не този от 1985 г., и в противоречие с практиката на ВКС е приел, че сделката от 1984 г., извършена от Р. М. И. е относително недействителна спрямо съпругата му С., но не е била оспорена от нея, а напротив - същата я е потвърдила, като е участвала в доброволна делба заедно с приобретателите. В своята практика по приложението на чл. 13, ал. 3 СК'68 г.- отм., въззивният съд застава на становището, че разпореждането с общ недвижим имот, извършено от единия съпруг без съгласието на другия, е нищожно. Също в противоречие с практиката на ВКС е приел, че описът на недвижим имот представлява действие, което „прекъсва протичането на необезпокоявано владение“, като в случая това действие било извършено преди изтичане на 10-годишния давностен срок. Независимо от така констатираното противоречие и липсата на логическата яснота и свързаност на мотивите в тази част, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по въпросите съставлява ли описът на недвижим имот в рамките на изпълнително производство срещу лице, различно от длъжника по изпълнителното дело, действие по принудителното изпълнение по смисъла на чл. 116, б.”в” ЗЗД, респ. смущава ли владението, и по въпроса длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма към релевантното правоотношение, действаща към правилния времеви момент, тъй като в случая разрешаването на тези въпроси няма отношение към изхода на делото. Това е така, тъй като ищецът се позовава на оригинерен способ за придобиване на правото на собственост - давност, а за осъществяване на този придобивен способ е без значение кой е бил действителният собственик на имота, тъй като при придобивната давност не касае за правоприемство. По дефиниция придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост върху чужд имот.

Отговорът на въпроса дали извършването на опис прекъсва придобивната давност или владението би имал значение само при положение, че съдът е приел, че упражняваната от ищеца фактическа власт върху имота е била с характер на владение по смисъла на 68, ал. 1 ЗС, докато по настоящото дело въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява ищецът да е извършвал такива действия, чрез които по несъмнен начин да е демонстрирал собственическото си отношение към имота, т. е. не е установен субективният елемент на владението.

Въпросът има ли значение противопоставимостта на правното основание за владение на имота /или липсата й/ на ответника по предявен ревандикационен иск, респ. елемент ли е от фактическия състав на чл. 108 ЗС установяването на противопоставимост на правното основание, на което владее ответникът, не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като няма самостоятелно значение за изхода на спора. Предпоставките за уважаване на иска за ревандикация са: ищецът да е собственик на вещта; тази вещ да се владее или държи от ответника; ответникът да владее или държи вещта без основание. В случая съдът е приел, че ищецът не доказал да е придобил правото на собственост върху процесния имот на заявеното от него придобивно основание, което е достатъчно за отхвърляне на ревандикационния иск, без да се налага да се изследват правата на ответника и дали те са противопоставими на ищеца.

Въпросът може ли да се счете за доказан или недоказан иск за право на собственост, придобито по давност, ако на страната не е дадена възможност да се разпитат четирима свидетели, въпреки надлежното искане и възложената доказателствена тежест с доклада по делото, е неясно формулиран. Жалбоподателят не сочи коя правна норма определя броят на свидетелите, които следва да бъдат разпитани от съда, нито сочи практика на ВКС, според която по иск за собственост следва да бъдат разпитани четирима или всички посочени от страната свидетели. Съгласно чл. 159, ал. 2 ГПК, когато за един и същ факт страната сочи повече свидетели, съдът може да допусне само някои от тях. Останалите се допускат, ако призованите не установят спорния факт. В случая жалбоподателят е поискал да бъдат допуснати до разпит четирима свидетели за доказване на твърдението му, че е упражнявал явно, необезпокоявано и непрекъснато владение за процесния период. Нито в исковата молба, нито в подаваните да съда молби за допускане на гласни доказателства е посочено, че всеки от тези свидетели се сочи за доказване на различни факти и обстоятелства, относими към различни периоди на упражняваното от него владение в рамките на 10-годишния давностен срок. Въз основа на показанията на двамата свидетели, допуснати до разпит, съдът е приел за установено, че ищецът е живял в имота от раждането си до м. април 2017 г., когато е бил принудително отстранен от ЧСИ, както и че е извършвал твъряните от него действия - ремонт на покрива, смяна на бойлер, заплащане на консумативи, т. е. съдът е приел, че ангажираните от ищеца свидетели доказват твърдените от него факти, но преценявйки ги във връзка с останалите събрани доказателства е направил извод, че постоянното обитаване на имота и посочените действия не доказват по несъмнен начин намерението му да владее за себе си.

Въпросът може ли съдът да се произнася по ненаведени от ответника възражения и да основе решението си на мотиви, свързани с липсващи процесуални действия; следва ли възраженията да се формулират въз основа на твърденията на ответника /за смущаване на владението/, и допустимо ли е едва с решението си съдът да въвежда правоотричащо възражение, без да разпредели доказателствената тежест, е неясно и абстрактно формулиран. Значението му за изхода на спора е обосновано с доводи относно правомощията на въззивния съд по чл. 272 ГПК, които не кореспондират с формулирания въпрос, без конкретно да се сочи по кои ненаведени възражения на ответника се е произнесъл въззивния съд.

Последният въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е относно задължението на въззивния съд да формира собствени мотиви. Този въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Макар и да е изложил непрецизни мотиви, въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, посочил е кои релевантни за спорното право факти приема за доказани, съответно за недоказани, и какви правни изводи следват от това; дал е отговор на заявените с въззивната жалба оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение и е посочил защо намира същите за неоснователни; изрично е посочи кои доводи не следва да обсъжда като неотносими към предмета на делото; изложил е и аргументите си защо споделя изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на субективния елемент на владението. По този начин съдът е изпълнил задължението си да мотивира постановения акт.

Не е налице основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Отчасти непрецизните или логически непоследователни мотиви, които нямат решаващо значение и не се отразяват на изхода на делото, сами по себе си не сочат на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът

,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1329 от 12.12.2021 г. по в. гр. д. № 4141/2020 г. на Софийски апелативен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: