№1037
гр. София, 10.05.2023 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на трети май две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 4918 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5921/22.06.2022 г., поправена с касационна жалба вх. № 7271/02.08.2022 г. на М. Г. К.-П., чрез адв. С. С., срещу въззивно решение № 34 от 15.03.2022 г. по в. гр. д. № 479/2021 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е: 1/ потвърдено решение № 121 от 11.02.2021 г. по гр. д. № 18/2018 г. на Окръжен съд – Бургас за отхвърляне на предявените от М. Г. К.-П. искове против Върховен административен съд за осъждането му да заплати сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди поради нарушение на правото на справедлив процес при разглеждане и решаване от състав на ВАС на нейна жалба от 11.01.2017 г. срещу решение № 2117 от 15.12.2016 г. на Административен съд – Бургас, като е постановено решение № 8518 от 03.07.2017 г. по адм. д. № 2121/2017 г. по описа на ВАС, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане; 2/ оставена без уважение частна жалба от М. Г. К.-П. против определение № 260974/05.08.2021 г. по гр. д. № 18/2018 г. на Окръжен съд – Бургас.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Не следва ли да бъде допускано до касационно обжалване решение, в което въззивният съд се е произнесъл по неправилно променен от него предмет на иска?“; 2/ „Не следва ли да бъде допускано до касационно обжалване решение, в което въззивният съд се е произнесъл частично по направеното от ищеца искане, като е ценил едни, но е елиминирал от разглеждане и произнасяне други, сочени от въззивника/касатор аргументи, факти, обстоятелства и доказателства по делото, доказващи нарушаване на негови права, гарантирани от КРБ, българското право и ПЕС, извън тези, признати от първоинстанционния съд?“; 3/ „Следва ли да се тълкува чл. 10 (4) от ЗОДОВ в смисъл, че „…в ползва на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисоконсулт“, дори когато те са държавен орган на издръжка от държавния бюджет и това би довело до незаконно обогатяване, а също и до двойно плащане за положен един и същи труд, вече заплатен от трудовото възнаграждение на юрисконсулта, от самия държавен бюджет?“ – въпросът се поставя във връзка с частта от въззивното решение, имаща характер на определение, с което частната жалба на настоящия касатор против определение № 260974/05.08.2021 г. по гр. д. № 18/2018 г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение; 4/ „Нарушени ли са основните начала, заложени в ГПК – чл. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 7 – съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна; чл. 9 – съдът осигурява на страните равна възможност … прилага закона еднакво спрямо всички; чл. 10 – „съдът осигурява на страните възможност и им съдейства … за решаване на делото“; и чл. 13 – разглежда и решава делата в разумен срок във въззивно решение, което не отговаря на повдигнатите във въззивната жалба възражения на страната?“ – позовава се на ТР № 3/09.12.2013 г. и ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС; 5/ „Допуска ли българският закон апелативни съдии да говорят неистини и да изразяват необосновани и общо изразени изводи в решенията си и ако не, то не следва ли такова въззивно решение да бъде допуснато до касационен контрол?“; 6/ „Не противоречи ли на принципите на член 6, §1 КЗПЧОС въззивно решение, в което е прието, че „законовата презумпция за верността на фактическите констатации на ревизионния акт“, а не обективната истина, съдържаща се в установени от съда факти, е определяща за правилните му правни изводи по делото?“; 7/ „К. В. административен съд постанови решение, по силата на което се осъжда, ревизирано и осъдено въз основа на нищожен РА, лице, то не следва ли съдът по ЗОДОВ да се произнесе относно тази нищожност, съответно наличието и размера на вредата, понесена от това лице – ищец по ЗОДОВ, в резултат на осъждането и задължаването му по нищожен административен акт?“; 8/ „Съществува ли в българското право, също и в правото на Европейския съюз „законовата презумпция за верността на фактическите констатации на ревизионния акт до доказване на противното“, в случай, когато нито РД, нито РА, нито доказателствата по тях, не са били връчвани на ревизираното лице – факт, който е доказан по делото?“ – т. 3; 9/ „Правната дефиниция на „независима икономическа дейност“, обхваща ли и следните, извършвани от физическо лице дейности: 1. строителство на еднофамилна къща за собствени нужди; 2. продажба на части от тази еднофамилна къща, ползвана над 5 г., с цел погасяване на кредит на член от семейството; 3. придобиването и продажбата, при цена на придобиването, на недвижим имот в рамките на месец; 4. продажбата на земеделски имот – гора, с период на придобиване също над 5 г., изсечена от бракониери, действащи с фалшиво пълномощно от собствениците; 5. разрешаване безвъзмездното ползване на част от еднофамилна къща за упражняване туристическа дейност от търговско дружество, собственост на семейството, регистрирано за ежемесечно отчитане по ЗДДС, определена като „независима икономическа дейност“ на собствениците на имота?“; 10/ „Дължи ли се от ревизираното лице задължение за плащане към НАП съгласно ДОПК по проведена към него ревизия по чл. 122 ДОПК когато не са връчени по съответния законов ред РД, РА и доказателствата към тях?“; 11/ „Следва ли да се считат или обявяват по съдебен ред за нищожни отменените със съдебно решение връчвания по чл. 32 ДОПК на РД, РА и доказателствата към тях на основание изтекли преклузивните им срокове за ново тяхно връчване или не?“; 12/ „Когато апелативни съдии, по въззивно дело, твърдят неистини в решението си, подлежи ли то на инстанционен контрол от ВКС или не? Също и когато решението им не потвърждава или не отрича направените от въззивника във въззивната му жалба възражения?“; 13/ „Категорична ли е нормата на чл. 9, ал. 1, т. 2 от ДОПК относно това, че субект на проверката може да бъде само едно лице? По смисъла на този норма законосъобразен ли е ревизионен акт, установяващ задължения по ДОПК на две лица – физическо лице и едноличен търговец, чийто собственик той се явява? По смисъла на тази норма на колко лица по ДОПК едновременно може да се прави една и съща данъчна ревизия?“; 14/ „Не следва ли да бъде допуснато до касационно обжалване въззивно решение тогава, когато в него има разминаване между представената от въззивния съд фактическа страна по делото и обективната реалност, съгласно доказателствата по делото?“.
В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба, подадена против въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение частната жалба на М. Г. К. – П. против определение № 260974/05.08.2021 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е оставено без уважение искането за изменение на постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските по отношение осъждането да заплати на Върховен административен съд юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.
Ответната страна Върховен административен съд, чрез юрк. П. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
Въззивният съд е установил, че с обжалваното решение окръжният съд е отхвърлил изцяло предявения от ищцата иск против Върховния административен съд за заплащане на обезщетение за понесени от нея неимуществени вреди вследствие на нарушения на правото й на справедлив съдебен процес.
Намерил е за установено от фактическа страна по делото, че на ищцата е съставен ревизионен акт (РА) от дата 28.01.2015 г., с който са определени задължения по ЗДФЛ, ЗДДС, за ДОО и ЗОВ в различни размери за всяка година за период от 2010 г. до 2012 г. Ревизията е проведена при констатация за фактическо извършване на търговски сделки от ищцата, без наличие на съответна регистрация по ТЗ. Като основание за това е приета документираната дейност на ищцата – придобиване на недвижими имоти и последващата им продажба, построяване на сграда в [населено място] по стопански начин, части от която също са продадени, получаване на туристическа категоризация и отдаване под наем на останалата непродадена част непосредствено или чрез посредничеството на туристически дружества. За реализираните от тази дейност доходи не са били съставени фактури или фискални бонове, респ. не са декларирани и не са платени данъци. Ищцата е обжалвала така съставения ревизионен акт пред Административен съд – Бургас, който с решение е отхвърлил жалбата като неоснователна. Против решението на АС – Бургас ищцата е подала касационна жалба, по която е образувано дело № 2121/17 г. на ВАС. С решението си съдът оставил в сила решението на АС – Бургас.
По отношение на оплакванията на ищцата, че ВАС е разгледал делото в срок, който не позволява задълбочено запознаване със спора е доказателствата, въззивният състав е отбелязал, че производството е образувано с постъпване на подадената от страната жалба на 20.02.2017 г., по данни от официалната страница на съда. Проведено е едно съдебно заседание на 07.06.2017 г., в което делото е обявено за решаване и на 03.07.2017 г. е постановено съдебното решение по делото (отново по данни от официалната страница на съда). Общата продължителност на процеса пред ВАС е малко повече от 4 месеца.
Съдът е посочил, че правото на обезщетение по чл. 2б, ал. 1, ЗОДОВ във връзка с чл. 13 КЗПЧОС, възниква за лицата, ако бъдат установени нарушения на основополагащите принципи на справедлив съдебен процес, очертани в чл. 6 § 1 от КЗПЧОС, допуснати от съда, който разглежда делото. Констатирал е, че разглеждане на делото в разумен срок е принцип, посочен изрично в националната правна норма, но това не бива да подвежда относно допустимостта да бъдат релевирани всички признати от конвенционната разпоредба гаранции, нарушенията на които следва да могат да бъдат предявявани пред съд по този ред. Отчел е, че за да е налице нарушение, следва съвкупната преценка да сочи на надхвърляне на оптималната продължителност на процеса (тази, която обезпечава извършването на необходимите процесуални действия на съда и страните, насочени към разрешаване на спора). Признато за нарушение е онова надхвърляне на оптималната продължителност на процеса, което прекомерно отдалечава във времето разрешаването на спора с окончателен съдебен акт и поставя гражданина в несигурно положение. В тази връзка въззивната инстанция е посочила, че не е увреждащо по смисъла на цитираната разпоредба експедитивното разглеждане на делото, в обичайните за конкретната инстанция срокове, както е в настоящия случай. Поради горното за необосновано е прието оплакването, че времето, за което е разгледано делото на ищцата във ВАС, не е било достатъчно за запознаване с материалите и възраженията. Изтъкнато е, че по съдържанието си то не може да бъде отнесено към релевираното нарушение за надхвърлен разумен срок.
Спрямо оплакването на ищцата за липсата на мотиви по важни възражения на страната, въззивният съд е установил, че гаранциите, заложени в чл. 6 § 1, включват и задължението съдилищата да представят достатъчно мотиви за своите решения, което да показва на страните, че тяхното дело наистина е било разгледано. Намерил е, че при съпоставка между съдържанието на касационната жалба на ищцата до ВАС и съдържанието на решението на касационната инстанция, се установява наличие на произнасяне по всички съществени въпроси, отправени от ищцата до съда по повод на обжалването. Преценено в светлината на възприетите от ЕСПЧ изисквания, то е определено като стриктно и внимателно (цитирани са решения по дела на ЕСПЧ).
Въззивният състав е преценил, че в своето решение ответният съд е подложил на проверка, поради конкретните оплаквания на ищцата, въпроса за установената от първоинстанционния административен съд „независима икономическа дейност“, извършвана от нея в периода на ревизията; отграничил е двете понятия – търговец и данъчно - задължено лице; посочил е основанието за извършване на ревизията – чл. 122 ДОПК; изложил е съображения за обема от реализираните доходи от конкретно посочена дейност и имущество на ищцата; обяснил е значението на постоянния характер на тази дейност за възникване на основанието за облагане на доходите от нея. Изрично е посочено, че именно ищцата като ФЛ е данъчно –задълженото лице. Подробно е пояснено значението на дадените от АдмС-Бургас указания по чл. 171, ал. 4 АПК и правните последици за ищцата от неизпълнението им, предвид законовата презумпция за верността на фактическите констатации на ревизионния акт до доказване на противното. Изтъкнато е, че по този начин е даден дължимият отговор, достатъчно ясен по съдържание и изчерпателен по всички касационни оплаквания в жалбата. Мотивите на съдебния акт на ВАС сочели, че на практика съдът е преценявал последователно, както правилността на обжалвания акт, така и основателността на наведените касационни доводи срещу него. Обобщено е, че ВАС е постановил решение, което е било щателно аргументирано, а доводите на жалбоподателката, които са имали отношение към изхода на делото, са били изследвани задълбочено. В тази връзка въззивната инстанция е преценила, че обхватът на прегледа на Върховния административен съд е бил достатъчно широк, за да съответства на член 6, § 1 КЗПЧОС.
Въз основа на горното съдът е стигнал до извода, че не се установява наличие на основание за ангажиране на отговорността на ответника за вреди, нанесени на ищцата от вида и при твърденията според исковата молба. Постановяването на съдебен акт, изпълняващ изискванията за необходимото съдържание, за да се постигне стандарта за справедлив съдебен процес изключва увреждане на страната, за която от него възникват неблагоприятни последици.
Поради съвпадение на крайните изводи за неоснователност на предявения иск с изложените в обжалваното решение, въззивният съд е потвърдил същото като правилно.
Въззивният състав е констатирал още, че е постъпила частна жалба от М. Г. К. – П. против определение № 260974/05.08.2021 г. по гр. дело № 18/2018 г. по описа на БАС, с което е оставена без уважение молбата за изменение на постановеното по делото решение № 121/11.02.2021 г. в частта, с която е осъдена да заплати на ответната страна разноски за процесуално представителство в размер на 300 лв.
Съобразил е, че разпределението на тежестта за заплащане на разноските в съдебния процес е принципно поставено в зависимост от изхода на делото. Отбелязал е, че общата уредба е в процесуалния закон, а в настоящия случай се прилагат и изричните правила в чл. 10, ал. 2 - 4 ЗОДОВ. затова неоснователно е оплакването на ищцата, че не дължи разноски.
Въззивният съд е посочил, че не намира опора в закона възражението, че след като ответникът е юридическо лице нему не се дължат разноски по правилата на закона за правната помощ. Както напълно законосъобразно бил разяснил окръжният съд, в случая разноските не се дължат като правна помощ, а се определят по размер по реда на препращането по правилата на този закон.
По отношение на възражението за отсъствие на надлежно процесуално представителство, обосноваващо отказ от присъждане на разноски, въззивната инстанция е посочила, че ответникът, като юридическо лице е представляван от лице, на което чл. 32, т. 3 ГПК признава правото да осъществява процесуално представителство по пълномощие. Изтъкнато е, че е представено изрично пълномощно по делото от Председателя на ВАС, който на основание чл. 30, ал. 1 ГПК има това право, както и че по длъжността си съдебният помощник е с юридическо образование и поради това следва извод, че процесуалното представителство на ответната страна е осъществено надлежно.
Въз основа на изложените съображения въззивният съд е приел, че като е оставил без уважение молбата на ищцата по чл. 248 ГПК, окръжният съд е постановил определението си при спазване на процесуалния закон и частната жалба против това определение е неоснователна.
При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
В конкретния случай, поставените от касатора в изложението първи, втори, четвърти, шести и четиринадесети въпрос, са привързани към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, a въпросът доколко същите са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато.
По отношение на останалите, наведени от касатора въпроси – пети, седми, осми, девети, десети, единадесети, дванадесети и тринадесети, също не следва да се допуска касационно обжалване. Същите не са правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като не са поставени в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а са привързани към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Чрез навеждането им касаторът на практика излага несъгласието си с приетото от въззивния съд. От една страна питанията съдържат твърдения и становища на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви или по които съдът е застъпил обратно становище. От друга страна въпросите са фактически и са относими към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Следователно по така наведените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало.
По частната касационна жалба, инкорпорирана в касационната жалба:
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя следния въпрос, формулиран под номер три в касационната жалба: „Следва ли да се тълкува чл. 10 (4) от ЗОДОВ в смисъл, че „…в ползва на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт“, дори когато те са държавен орган на издръжка от държавния бюджет и това би довело до незаконно обогатяване, а също и до двойно плащане за положен един и същи труд, вече заплатен от трудовото възнаграждение на юрисконсулта, от самия държавен бюджет?“. Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото липсвала съдебна практика във връзка с поставеното питане.
В отговора си ответната страна не взема становище по тази част от касационната жалба, имаща характер на частна касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В процесния случай наведеният въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е фактически и е зададен общотеоретично, а не в контекста на правните разрешения на съда. Видно от формулировката на поставения въпрос, жалбоподателят извежда същия от собственото си разбиране за начина, по който следва да се тълкува разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ и на практика изразява несъгласието с извода на съда за дължимост на разноските с оглед изхода на делото. Трайно установено е в практиката на ВКС, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ регламентира възможността ищецът да заплати на ответника възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от иска, ако е бил защитаван от юрисконсулт. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от това разбиране. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, то липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. За пълнота на мотивите обаче следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с изводите на съда представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение – основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, но не е основание за допускане на решението до касационен контрол, а отделно от това липсва обосноваване и на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – юрисконсултско възнаграждение, в размер на 350 лева.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 34 от 15.03.2022 г. по в. гр. д. № 479/2021 г. на Апелативен съд – Бургас.
ОСЪЖДА М. Г. К.-П., ЕГН [ЕГН], да заплати на Върховен административен съд с адрес в [населено място], [улица], направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: