Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) против решение № 1636/22.08.2016 г. по адм. дело № 1116/2015 г. на Административен съд – Пловдив, поправено с решение № 2277/29.11.2016 г., в частта му, с която ГДИН е осъдена да заплати на М. Г. Х. сумата от 200 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди причинени му в периода от 06.10.2010 г. до 19.06.2014 г., при престоите му в Затвора П. общо за 58 дни – зона с повишена сигурност, при втори пост като чужда делегация. Касационните оплаквания са бланкетни и насочени към правилност на съдебното решение като необосновано с оглед събраните по делото доказателства. Поддържат се и възражения относно неотносими към предмета на делото обстоятелства – правомерността при използване на изкуствено осветление в килиите. Иска се отмяна на решението и решаване на спора по същество чрез отхвърляне на исковата претенция в уважената от първоинстанционният съд част.

Ответната страна по касационната жалба - М. Г. Х. в писмен отговор по делото оспорва същата като неоснователна и изцяло поддържа обжалваното решение.

В настоящото производство следва да се разгледа и частната жалба, подадена от М. Г. Х., против определение № 110/18.01.2017 г. по адм. дело № 1116/2015 г. на Административен съд –Пловдив, с което е оставена без разглеждане молбата на Х. с вх.№ 21084/20.12.2016 г. за допълване на решение № 2277/29.11.2016 г. по същото дело, в частта му за разноските. Поддържа се, че определението е постановено при ограничаване правото на защита на жалбоподателя, посредством неправилно приложение на чл. 140, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, изразяващо се в непроизнасянето на съда по допустимостта на производството за поправка на очевидна фактическа грешка. Това нарушение е довело до невъзможност за Х. да представи списък на разноските, който факт е послужил като основание за постановяването на така обжалваното определение.

Ответната страна по частната жалба – ГДИН не взема отношение по същата.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност както на касационната, така и на частната жалба. Според прокурора съдебното решение е постановено след изясняване на фактите и обстоятелствата, свързани със санитарно-хигиенните условия, при които ищецът е бил поставен при настаняването му като „чужд делегат“ в Затвора П. и с твърдяното от него бездействие на затворническата администрация във връзка с поддържането на условията. С оглед на установените конкретни факти, на нормативните изисквания, разписани в ЗИНЗС и в ППЗИНС и на практиката на ЕСПЧ, формирана по аналогични казуси, правилно административният съд бил приел, че поставянето на лицето при тези условия е рефлектирало неблагоприятно върху личната му сфера, като е довело до негативни емоционални преживявания, надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на изтърпяваното наказание. По отношение на частната жалба се поддържа становище, че по аргумент от чл. 78 и чл. 80 от ГПК, съдът правилно не е разгледал молбата за допълване в частта за разноските. Посочва се, че в случая искането е направено не само след постановяване на съдебното решение, с което спорът е решен по същество, но и след постановяване на решението по чл. 247 от ГПК.

Върховният административен съд, трето отделение, като прецени, че касационната жалба и частната жалба са редовно подадени от надлежни страни и в сроковете по чл. 211, ал. 1 и чл. 230 от АПК против подлежащи на обжалване съдебни актове, намира същите за допустими. Разгледани по същество касационната жалба и частната жалба са неоснователни.

Производството пред административния съд е образувано по исковата молба на Х. Х. против ГДИН, с която е предявен иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за обезщетяване със сумата от 580 лева за причинени неимуществени вреди на ищеца при престоя му затвора в [населено място] – зона с повишена сигурност (ЗПС), при втори пост като чужда делегация, общо за 58 дни - както следва: от 06.10. до 07.10.2010г.; от 01.02. до 02.02.2011г.; от 09.06. до 13.06.2011г.; от 16.06. до 17.06.2011г.; от 16.11. до 21.11.2011г.; от 27.01. до 01.02.2012г.; от 09.02. до 10.02.2012г.; от 13.03. до 18.03.2012г.; от 16.04. до 20.04.2012г.; от 28.04. до 04.05.2012г.; от 18.06. до 19.06.2012г.; от 13.07. до 15.07.2012г.; от 25.09. до 29.09.2012г.; от 02.11. до 03.11.2012г.; от 13.03. до 15.03.2013г.; от 18.12. до 21.12.2013г.; от 06.03. до 10.03.2014г.; от 27.03. до 31.03.2014г.; от 19.06. до 23.06.2014г., при което настаняване е пребивавал в килия без осигурен санитарен възел и течаща вода като липсата на такива е била компенсирана от пластмасова кофа с капак, в която бил принуден да облекчава физиологичните си нужди, и еднолитрово шише вода, което да ползва за миене и пиене. Санитарно-битовите условия в затвора са посочени като резултат от незаконосъобразно бездействие от страна на ГДИН, с което в нарушение на чл. 3, ал. 1 във вр. с ал. 2, т. 3 и ал. 3 от ЗИНЗС, чл. 29, ал. 1 във вр. с чл. 31, ал. 5 от КРБ, чл. 3 от ЕКПЧОСвъв вр. с чл. 5, ал. 4 от КРБ, респ.- ищецът е бил подложен на нечовешко унизително отношение, уронващо човешкото му достойнство.

За да уважи частично искът до сумата от 200 лева, съдът е приел за установено, че между страните и по делото няма спор за престоя на ищеца като чужд делегат в затвора П. за общо непоследователни 58 дни в периода 06.10.2010 г. – 23.06.2014 г., в зоната на засилен надзор и охрана на пост №2. Въз основа на свидетелските показания на Н. Ш. е установено, че настаняването на ищеца е ставало в килии без санитарен възел и топла вода. Установено е, че ищецът с оглед спазването на вътрешния ред е имал право на три тоалета извън килиите – сутрин от 06, 00 до 06, 30 часа, на обяд от 14, 00 до 15, 00 и вечер – от 19, 30 до 20, 00 часа, както и че не е допускано нарушаването на този график. Свидетелят е установил и че за ищеца се е налагало да задоволява физиологичните си нужди в предоставената за тази цел кофа, както и че когато не му е позволявано ползването на тоалет извън утвърдения график, същият е бил изнервен, недоспал, подпухнал и плачел.

Въз основа на свидетелските показания на К. М. С. е установено, че лишените от свобода се извеждат няколко пъти до тоалет в общите помещения по график, както и че в тъмната част на денонощието не се допуска напускането на изолатора.

При така установеното, съдът е приел, че по време на общо 58 – те дни престрой в затвора П. ищецът е бил подложен на необосновано нарушение на основни права – право на хуманно отношение и уважаване на присъщото на човешката личност достойнство. Приел е, че това нарушение е допуснато от служителите на Затвора П. и представлява нарушение на забраната за подлагане на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение и е форма на неизпълнение на административното задължение при изпълнение на наказанията да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им – чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС.

В тази връзка и отчитайки разпоредбите на чл. 3 от ЕКПЧОС чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС във вр. чл. 128, ал. 1 от ЗИНЗС, както и чл. 29, ал. 1 от КРБ и чл. 10, т. 1 от МПГПП, съдът е приел, че условията при които е пребивал ищецът надминават неизбежното ниво на страдание, свързано със задържането му.

Въз основа на тези констатации, съдът е приел за доказано понасянето от ищеца на страдания, негативни емоционални преживявания - потискане, унижаване, неблагоприятно засягане на личността, накърняване на човешкото достойнство.

Отчитайки, че отговорността на държавата е обективна в хипотезата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ в условията на липса на данни за умишлени действия от страна на затворническата администрация, съдът е определил размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди съгласно л. 52 от ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ – по справедливост в размер на 200 лева. Този размер е определен предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания без настъпили трайни последици и факта, че на ищеца са причинени вреди за много кратки отделни престои като чужд делегат в затвора П.. Решението е правилно.

Въз основа на гореизложената фактическа обстановка, която напълно се подкрепя от събраните по делото доказателства и установените като безспорни между страните обстоятелства, настоящата инстанция намира, че административният съд е достигнал до правилни и обосновани правни изводи относно основателността на исковата претенция.

При положение, че е доказан фактът, че на ищеца се е налагало, въпреки утвърдения дневен график за тоалет, да задоволява физиологичните си нужди по неадекватен начин, ползвайки кофа, чието своевременно почистване не е осигурено, както и че това задоволяване се е случвало и пред трети лица, първоинстанционният съд обосновано е приел, че създадените условия по време на процесния престой нарушават забраната по чл. 3 от ЕКПЧОСи чл. 3, ал 1 от ЗИНЗС като унижават човешкото достойнство на ищеца по начин, който не е свързан или продиктуван от постигането на целите на наказанието.

Правилни са изводите на административния съд, че в случая бездействието на администрацията на затвора се изразява в нарушението на изискването на чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС, съгласно който изпълнението на наказанията е насочено към постигането на неговите цели чрез осигуряване на условия за поддържане на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им. Основателно е прието, че това бездействие е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешките ценности защитени с нормите на чл. 3 от ЕКПЧОС

По делото са събрани гласни доказателства, установяващи твърдяните от ищеца вреди. Показанията на свидетеля Н. наред с установеността на санитарно – битовите условия, при които е осъществяван престоя на ищеца в затвора Варна, които сами по себе си водят до извод за преживяването на негативни емоции като срам, неудобство и притеснения при и по повод задържането или облекчаването на нуждите на ищеца извън графика за тоалет, водят до извод за правилност на решението и по отношение доказването на вредите и установяването на причинно-следствената връзка между условията в затвора П. и емоционалното състояния на ищеца.

При определяне на размера на присъденото обезщетение за претърпените вреди, съдът обосновано и съвсем точно е отчел приложението на чл. 52 от ЗЗД с оглед липса на данни за умишлени действия от страна затворническата администрация, характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания без настъпили трайни последици, както и факта, че ищецът често, но за кратко време е следвало да търпи условията, установени по делото, в качеството му на чужд делегат в затвора П..

С оглед изложеното, решението в обжалваната му част на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, следва да бъде оставено в сила.

По отношение на частната жалба против определение № 110/18.01.2017 г., с което е оставена без разглеждане молбата на ищецът Х. с вх.№ 21084/20.12.2016 г. за допълване на решение № 2277/29.11.2016 г., в частта му за разноските, касационната инстанция намира, че е неоснователна

С обжалваното определение съдът е оставил без разглеждане молбата на Х. от 20.12.2016 г., подадена чрез процесуалния му представител адв. С., за допълване по отношение на разноските на решение № 2277/29.11.2016 г. по адм. дело № 1116/2015 г, с което е допуснато поправката на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 1636/22.08.2016 г. по същото дело.

Административният съд, позовавайки се на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, е приел, че молбата по чл. 248 от ГПК, касаеща поправящото решение, постановено в производство по чл. 247 от ГПК, е недопустима, тъй като не е представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК като приложение към молбата за поправка на очевидна фактическа грешка.

Определението е правилно, но не по изложените в него съображения.

Молбата на ищеца от 20.12.2016 г. по съществото си правилно е определена от съда като молба по реда на чл. 248 от ГПК за допълване на решение № 2277/29.11.2016 г. по отношение разноските, направени от ищеца в производството по чл. 175 от АПК във вр. с чл. 247 от ГПК. При това положение, съдът неправилно се е позовал на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, с което е разрешен въпроса за допустимостта на молбите за изменение на съдебния акт, в хипотеза, когато списък на разноските не е представен своевременно, но самото искане за присъждане на разноските е надлежно направено пред съд.

С точки 8 и 9 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г. са разрешени два спорни въпроса по приложението на чл. 248 във вр. с чл. 80 от ГПК. С точка 8 е прието, че липсата на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските. С точка 9 е прието, че молбата за изменение на съдебното решение в частта за разноските, когато страната не е представила списък по чл. 80 ГПК, е недопустима.

В настоящия случай, съдът не е отчел разликата между молбата за допълване и молба за изменение на съдебен акт, в частта за разноските. В първия случай, съдът е надлежно сезиран с искане за присъждане на разноските, но не се е произнесъл, което налага допълващ диспозитив. Във втория случай, е налице произнасяне по искането за разноски, но се търси промяна в това произнасяне. С оглед изложеното, следва да се приеме, че съображенията на съда относно допустимостта на молбата по чл. 248 от ГПК за допълване на съдебния акт по отношение на разноските неправилно са развити спрямо значението на представен по съответния ред списък на разноските.

Молбата от 20.12.2016 г. е за допълване на съдебния акт, поради което въпросът за нейната допустимост следва да се разреши на първо място от това дали съдът е бил сезиран изначално с иск за присъждане на разноски в хода на субсидираното производство по чл. 175 от АПК във вр. с чл. 247 от ГПК. Видно от молбата от 12.10.2016 г., с която е направено искането за поправка на съдебното решение, искане за присъждане на разноски от страна Хракачиев не е отправяно. Следователно при липса на надлежно сезиране на съда по този въпрос, същият не е дължал произнасяне, респ. е недопустимо разглеждането на молба за допълване поради липса на предмет.

Съображенията на частния жалбоподател, че правото му на защита се нарушава, посредством неправилно приложение на чл. 140, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, изразяващо се в непроизнасянето на съда по допустимостта на производството за поправка на очевидна фактическа грешка, което да му позволи да отправи искането си разноски, настоящата инстанция намира за неоснователно.

Производството по чл. 175 от АПК се провежда в закрито заседание, поради което съдът не дължи нарочен и отделен акт по чл. 140, ал. 1 от ГПК по предварителните въпроси и допускането на доказателства. В тази връзка, искането за разноски е следвало да бъде направено едновременно с подаването на молбата за поправка или до произнасянето на съда с решението за поправка.

С оглед изложеното и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК, обжалваното определение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на касационното производство следва да бъде уважено искането за присъждане на разноски пред настоящата инстанция, направено с отговора на касационната жалба от адв. П.С., в размер на 300 лева, представляващи адвокатско възнаграждение, платени съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 13.10.2016 г.

Водим от горното, Върховният административен съд, трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1636/22.08.2016 г., поправено с решение № 2277/29.11.2016 г., по адм. дело № 1116/2015 г. на Административен съд –Пловдив, в частта му, с която ГДИН е осъдена да заплати на М. Г. Х. сумата от 200 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди причинени му в периода от 06.10.2010 г. до 19.06.2014 г., при престоите му в Затвора П. общо за 58 дни – зона с повишена сигурност, при втори пост като чужда делегация.

ОСТАВЯ В СИЛА определение № 110/18.01.2017 г. по адм. дело № 1116/2015 г. на Административен съд –Пловдив.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на М. Г. Х. с ЕГН [ЕГН] сумата от 300 (триста) лева разноски по адм. дело № 1982/2017 г. по описа на Върховния административен съд.

Решението е окончателно.