Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Н. Б. Х., чрез адв. Д. П., касационна жалба срещу решение № 293 от 15. 01. 2019 г. по гр. д. № 5079/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, II-А въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 2019515 от 20. 09. 2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 316940 от 18. 01. 2019 г., и двете постановени по гр. д. № 45063/2014 г. на СРС, 120 с-в, с което е прието за установено по предявения от Столична община срещу Н. Б. Х. иск по чл. 108 ЗС, че Столична община е собственик на недвижим имот – микроязовир с площ от 20416 кв. м., находящ се в местността „К.“, землище на [населено място], Столична община, район „П.“, съставляващ имот с идентификатор. .... по кадастралната карта на [населено място], в частта, с която е отменено решение № 2019515 от 20. 09. 2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 316940 от 18. 01. 2019 г., и двете постановени по гр. д. № 45063/2014 г. на СРС, 120 с-в, в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част, вместо което е постановено решение, с което Н. Б. Х. е осъден да предаде на Столична община владението върху описания имот, както и в частта, с която Н. Б. Х. е осъден да заплати на Столична община сумата 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство по чл. 78, ал. 8 ГПК, а на Софийски градски съд държавна такса за въззивната жалба в размер на 227, 36 лв.

Поддържа се недопустимост на решението по чл. 247 ГПК, поради постановяването му не по искане на страните или по инициатива на съда, допуснал очевидната фактическа грешка, а по указания на въззивната инстанция, както и неправилност на същото, поради постановяването му при допуснато процесуално нарушение на чл. 247, ал. 2 ГПК и при липса на несъответствие между мотиви и диспозитив на поправения съдебен акт. Излагат се и съображения за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост на фактическите изводи, поради постановяването му при допуснати процесуални нарушения – необсъждане на всички доказателства, неправилна преценка на обсъдените, кредитиране на необосновано заключение на вещо лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза за идентичност на имота, както и поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 108 ЗС, чл. 48, 49а, ал. 1, т. 2 ППЗСПЗЗ, чл. 19, ал. 1, т. 4, б.“в“ и чл. 13, ал. 1, т. 1 от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ), пар. 7, ал. 1, т. 2 ПЗР ЗМСМА и чл. 79 ЗС.

Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Столична община, чрез юрисконсулт Л. В. Д., изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Исковото производство е образувано по подадена от Столична община против Н. Б. Х. искова молба, с която са предявени обективно съединени искове с правни основания чл. 54, ал. 2 ЗКИР и чл. 108 ЗС.

С решение № 293 от 15. 01. 2019 г. по гр. д. № 5079/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, II-А въззивен състав е обезсилено решение № 1967 от 2. 03. 2016 г., поправено с решение от 5. 05. 2016 г., и двете постановени по гр. д. № 45063/2014 г. на СРС, 120 с-в, в частта, с която е уважен искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и производството по този иск е прекратено. В тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Пред настоящата инстанция производството е висящо в частта по предявения от Столична община против Н. Б. Х. иск с правно основание чл. 108 ЗС.

С исковата и уточняващи молби ищцовата страна е въвела твърдения, че процесният недвижим имот (микроязовир от 20416 кв. м., находящ се в [населено място], м. „К.“, р-н „П.“, съставляващ имот с идентификатор. .... по кадастралната карта на [населено място]) е бил държавна собственост. По силата на пар. 7, ал. 1, т. 2 ПЗР ЗМСМА, вр. чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС държавната собственост е трансформирана в общинска и микроязовирът бил придобит от Столична община. Същият бил актуван първоначално като частна, а впоследствие като публична общинска собственост, с АЧОС № 1/30. 09. 1996 г. и А. № 2436/25. 08. 2004 г. Твърди се, че с н. а. №. ..../14. 02. 2006 г. ответникът Н. Х. купил имота от „Техкомп“ Е., което с н. а. №. ..../20. 07. 2005 г. купило имота от Т. Б. Н., който бил признат за собственик с констативен н. а. №. ..../23. 08. 2000 г. Договорите за продажба не са породили прехвърлително действие, тъй като Т. Н. не е бил собственик на имота. С решение по гр. д. № 8222/2003 г. на СРС, 2 г. о., 48 с-в, влязло в сила на 8. 01. 2008 г., бил отхвърлен предявеният от Т. Н. против Столична община иск по чл. 97, ал. 1 ГПК отм., за признаване за установено по отношение на Столична община, че Т. Н. е собственик на процесния имот, на основание покупко-продажба, осъществена по реда на пар. 29, ал. 1 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ - с договор за покупко-продажба №. ..../31. 03. 1998 г., сключен с упълномощени от общото събрание на правоимащите лица по чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ по отношение имуществото на прекратеното ТКЗС „В.“, след взето решение на общото събрание на правоимащите, обективирано в протокол № 45/27. 03. 1997 г. Прието било в решението, че язовирът е построен през 1956 г., върху държавен имот, с доброволен труд на населението на [населено място], а не от ТКЗС, върху кооперирани земеделски земи, както и че продажбата е нищожна, тъй като е извършена при допуснати нарушения на ЗСПЗЗ. Разпоредителните сделки между Н. и „Техкомп“ Е. (№ 95/20. 07. 2005 г.) и между последното и Х. (№ 55/14. 02. 2006 г.) били сключени след предявяване на иска по чл. 97, ал. 1 ГПК отм., поради което формираната с влязлото в сила решение, в отношенията между Т. Н. и Столична община, сила на пресъдено нещо разпростира действието си и по отношение на частните правоприемници на Т. Н. – „Техкомп“ Е. и Н. Х..

Ответникът по иска Н. Х. е оспорил същия като неоснователен. Оспорил е констатацията в АЧОС и А. за придобиване собствеността върху микроязовира от Столична община, както и твърдението за идентичност между процесния имот и имотите, описани в актовете. Заявил е, че А. е вписан през 2008 г., след сключване на договора за покупко-продажба между „Техкомп“ Е. и Н. Х.. Оспорил е твърдението на ищеца, че с влязлото в сила решение не само бил отхвърлен искът по чл. 97, ал. 1 ГПК отм., но била прогласена и нищожността на покупко-продажбата. Оспорил е и относимостта на посочените от ищеца влезли в сила съдебни решения към предмета на делото. Заявил е, че е собственик на процесния микроязовир, като го е придобил на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. №. ..../14. 02. 2006 г., а като евентуално придобивно основание сочи и давност.

Първоинстанционният съд е приел, че Столична община е собственик на процесния имот, което е установено с А. № 2436/25. 08. 2004 г. и АЧОС № 0001/30. 09. 1996 г. Оспорването на актовете е неоснователно. Липсват данни за извършено разпореждане с имота от Столична община в полза на праводателя на ответника „Техкомп“ Е., поради което ответникът е придобил от несобственик. С диспозитива е отхвърлил иска по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че Столична община е собственик на имота и за осъждане на ответника Х. да предаде владението върху същия. С постановеното по реда на чл. 247, ал. 2 ГПК решение от 18. 01. 2018 г. е допуснал поправка на очевидна фактическа в решението от 20. 09. 2017 г., като отхвърлителният установителен диспозитив е заменен с диспозитив признаващ право на собственост на общината върху процесния имот.

Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част и постанови осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху спорния имот, е приел, че твърдението в исковата молба за упражнявана от ответника фактическа власт върху процесния имот е признато с отговора на исковата молба, с който ответникът е оспорил иска по съображения, че владее имота като негов собственик, придобил го на основание договор за покупко-продажба, евентуално – по давност. Приел е, че съгласно чл. 153 ГПК на доказване подлежат само спорните факти, а и в случая събраните по делото гласни и писмени доказателства съдържат данни за упражнявано владение върху имота от ответника и отдаването му под наем на трети лица.

За да потвърди първоинстанционното решение от 18. 01. 2018 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 20. 09. 2017 г., като вместо отхвърлителния установителен диспозитив по иска по чл. 108 ЗС е признато за установено между страните по делото, че Столична община е собственик на процесния имот, съдът е приел, че в решението от 20. 09. 2017 г. е била допусната очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК, тъй като е имало несъответствие между волята на съда, изразена в мотивите към решението, съдържащи извод, че Столична община е собственик на процесния имот, и в самото решение (диспозитива), с което искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен както установителната, така и в осъдителната част. Прието е, че законът допуска очевидна фактическа грешка да се поправя по почин на съда, както и че в тази хипотеза не се изисква размяна на книжа по реда на чл. 247, ал. 2 ГПК. Прието е, че предвид предмета на въззивната проверка, въззивният съд няма правомощие да проверява правилността на решението по иска по чл. 108 ЗС в установителната му част. След тази преценка е направен извод, че ответникът не би могъл да придобие правото на собственост върху имота с договора за покупко-продажба от 14. 02. 2006 г., нито по давност, предвид установените в чл. 7, ал. 1 и ал. 2 ЗОС забрани, тъй като е установено по делото, че ищецът е собственик на процесния микроязовир, който е публична общинска собственост съгласно чл. 19, т. 1 и т. 4, б. „в“ от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ), в сила от 28. 01. 2000 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Дали разпоредбата на чл. 19, т. 1 и т. 4, б. „в“ от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) създава забрана физически лица да придобиват право на собственост върху язовири.

2. Придобива ли общината собствеността върху микроязовир по силата на пар. 7, ал. 1, т. 2 ПЗР ЗМСМА, вр. чл. 2, ал. 1 ЗОС и чл. 19, т. 1 и т. 4, б. „в“ от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) в случаите, когато микроязовирът е представлявал дълготраен материален актив на ТКЗС по смисъла на чл. 48 ППЗСПЗЗ, вр. пар. 12, ал. 1, т. 1 и т. 4, б. „б“ ПЗР ЗВ, вр. пар. 3, ал. 1 ПЗРЗСН и чл. 49а, ал. 2, т. 1 ППЗСПЗЗ.

Допустимо ли е микроязовир, изграден върху земя на ТКЗС, със средства на ТКЗС и заведен като дълготраен материален актив на ТКЗС да бъде придобит от наследник на правоимащ по реда и условията на пар. 29 ЗСПЗЗ и чл. 27 ЗСПЗЗ, преди приемането на ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) от 2000 г. и преди приемането на Закон за сдруженията за напояване от 2001 г.

Налице ли е законова забрана за придобиване по давност на микроязовир частна собственост на физическо лице.

3. Оправомощен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение, съдържащи се във въззивната жалба.

4. Когато общината, като страна по иск за собственост, се легитимира като собственик на спорния имот със съставен акт за публична/частна общинска собственост и насрещната страна оспори констатациите в акта, че в полза на общината се е осъществило удостовереното с акта придобивно основание, чия е тежестта за установяване неверността на тези констатации – на общината, която следва да докаже осъществяването в нейна полза на удостовереното с акта придобивно основание, или на оспорващия, който следва да докаже неосъществяването на посочените в акта правопораждащи собствеността на общината основания.

5. Група въпроси, свързани с приложението на чл. 247 ГПК:

а/. допустимо ли е по реда на чл. 247 ГПК да се подменя волята на съда, обективирана в мотивите към решението;

б/. допустимо ли е районният съд да поправи по реда на чл. 247 ГПК първоинстанционното решение по служебна инициатива на въззивната инстанция;

в/. при поправка на очевидна фактическа грешка по почин на съда следва ли да се осъществи размяна на книжа по реда на чл. 247, ал. 2 ГПК;

Относно въпроса по точка 1 се твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 468 от 2. 07. 2010 г. по гр. д. № 921/2009 г. на ВКС, 1 г. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Относно останалите въпроси (по точки 2, 3, 4, и 5) се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, изразяваща се в неправилно тълкуване и приложение на материалноправни норми: на пар. 7, ал. 1, т. 2 ПЗР ЗМСМА, вр. чл. 2, ал. 1 ЗС, на чл. 19 от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ), пар. 12, ал. 1, т. 1 и т. 4, б. „б“ ПЗР от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ), пар. 3, ал. 1 от ПЗР на Закон за сдруженията за напояване, чл. 49а, ал. 2, т. 1 ППЗСПЗЗ, чл. 27 ЗСПЗЗ, пар. 12 и пар. 29 ПЗР ЗСПЗЗ. В тази връзка въвежда твърдение, че съгласно констативен нотариален акт №. .../2000 г., собственик на процесния микроязовир е бил Т. Б. Н., който го е придобил след прекратяване по силата на пар. 12 ПЗР ЗСПЗЗ на ТКЗС „В.“, чрез разпределение на имуществото на заличената организация по реда на пар. 29 ПЗР ЗСПЗЗ, вр. чл. 27 ЗСПЗЗ и сключен договор за продажба, предхождан от протокол за взето решение по чл. 52, ал. 2 ППЗСПЗЗ. След придобиване на собствеността върху микроязовира Т. Б. Н. го е прехвърлил на „Техкомп“ Е., а дружеството – на ответника по иска Н. Б. Х..

Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпроса оправомощен ли е въззивният съд да обсъди съдържащите се във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение.

Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че с въззивната жалба срещу решението от 18. 01. 2018 г., с което за пръв път е постановен уважителен установителен диспозитив по иска по чл. 108 ЗС и което съставлява неразделна част от решението от 20. 09. 2017 г., въззивникът Н. Б. Х. е развил редица оплаквания за неправилност на първоинстанционния акт досежно изводите, касаещи предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, които оплаквания въззивният съд не е разгледал и обсъдил.

Въпросът е обусловил решаващата воля на състава на въззивния съд. В мотивите към въззивното решение е констатирано, че ответникът по иска обжалва решението от 18. 01. 2008 г., излагайки съображения касаещи както производството по чл. 247 ГПК, така и правилността на първоинстанционния акт в частта, с която е приета основателност на иска по чл. 108 ЗС (стр. 3 от решението на СГС), но е приел, че няма правомощие да проверява правилността на решението по иска по чл. 108 ЗС в установителната му част (стр. 8 от решението на СГС).

По въпроса е формирана богата и непротиворечива практика на ВКС с незадължителен и задължителен характер, според която въззивната инстанция, при разрешаване по същество на материалноправния спор, е длъжна да разгледа и обсъди посочените във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение и, съобразно оплакванията в жалбата и възраженията в отговора, да обсъди релевантните за спора доказателства и доводите на страните (напр. решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, 4 г. о., решение № 85 от 30. 03. 2015 г. по гр. д. № 4750/2014 г., 4 г. о., решение № 178 от 20. 04. 2017 г. по т. д. № 1340/2015 г., 1 т. о., решение № 192 от 29. 01. 2018 г. по т. д. № 44/2017 г., 1 т. о., решение № 157 от 8. 11. 2011 г. по т. д. № 823/2010 г., 2 г. о. и др., както и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Липсва необходимост от промяна на така формираната практика, поради което обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Тъй като приетото от въззивния съд по поставения въпрос противоречи на практиката на ВКС, обжалването следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По останалите въпроси не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, точки 2 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението. Въпросите, описани по-горе в точки 1, 2 и 4 не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи. По въпросите по т. 5 е формирана практика на ВКС, на която изводите на въззивната инстанция съответстват. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – степента на тежест на сочените пороци (неправилно тълкуване и прилагане на материалноправни норми), дори и да са налице, не е достатъчна, за да обоснове очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. Не е налице и прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма.

Разглеждането на жалбата в частта й срещу въззивното решение в частта за разноските, направени от страните във въззивното производство, не е обусловено от наличието на основания по чл. 280 ГПК.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 293 от 15. 01. 2019 г. по гр. д. № 5079/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, II-А въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 2019515 от 20. 09. 2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 316940 от 18. 01. 2019 г., и двете постановени по гр. д. № 45063/2014 г. на СРС, 120 с-в, с което е прието за установено по предявения от Столична община срещу Н. Б. Х. иск по чл. 108 ЗС, че Столична община е собственик на недвижим имот – микроязовир с площ от 20416 кв. м., находящ се в местността „К.“, землище на [населено място], Столична община, район „П.“, съставляващ имот с идентификатор. .... по кадастралната карта на [населено място] и в частта, с която е отменено решение № 2019515 от 20. 09. 2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 316940 от 18. 01. 2019 г., и двете постановени по гр. д. № 45063/2014 г. на СРС, 120 с-в, в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част, вместо което е постановено решение, с което Н. Б. Х. е осъден, на осн. чл. 108 ЗС, да предаде на Столична община владението върху описания имот.

ПРЕДОСТАВЯ ВЪЗМОЖНОСТ на жалбоподателя Н. Б. Х. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2, вр. чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 227, 35 лв., като указва, че при неизпълнение в срок на горното задължение, касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство прекратено.

След изтичане на срока за внасяне на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на отделението - за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или на докладчика - за прекратяване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: