2№ 972/04.05.2023 г.Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и трета година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Анелия Цановаразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4260 по описа за 2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 1036/12.07.2022 г. по гр. д. № 1533/2022 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, изменяйки решението от 31.03.2022 г. по гр. д. № 14856/2021 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил иска на Д. Х. Л. срещу Прокуратурата на Р. Б. (процесуален субституент на държавата) с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над сумата 400 лв. до сумата 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК.

Решението се обжалва от Д. Л. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси (първите четири – материално-правния, а петият – процесуално-правен): 1. По иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, по който е направено възражение за съпричиняване и по делото са установени факти, имащи отношение към приложението на разпоредбата, длъжен ли е съдът да обсъди степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия? 2. Макар да е налице съпричиняване от обвиняемия, когато той е допринесъл за забавянето на наказателното производство с промяна на адреса, без да уведоми разследващите органи, справедлив размер ли е присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 400 лв.? 3. Фактът на предишни осъждания и наличието на трайно изградено поведение на лице, склонно към извършване на престъпления към момента на деянието, може ли да бъде довод за липса на вреди за ищеца при установено конкретно незаконно обвинение и липсата на чисто съдебно минало релевантно ли е за производството, което има за предмет преценка на причинените на ищеца вреди в резултат на незаконно обвинение? 4. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ в смисъла по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване? и 5. Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички релевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона? Касаторът намира въпросите обуславящи решението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд ги е решил първите три материално-правни и петият процесуалноправен в противоречие с конкретни решения на ВКС, а четвъртият - в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/1968 г. (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, защото е необосновано и в нарушение на чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Претендира разноски.

От ответника Прокуратурата на Р. Б. ответник и по касация, не е постъпил отговор на касационната жалба.

В установяване на основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ въззивният съд е зачел задължителната сила на влязлата в сила присъда, с която ищецът Д. Л. е оправдан за престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК, че на 28.01.2003 г. около 19.15 ч. в [населено място],[жк]в градинката зад ресторант „Ропотамо“ в съучастие и като съизвършител с И. А. В. направил опит да отнеме чужди движими вещи – дамска кожена чанта, кожено портмоне, 5 броя ключове, мобилен телефон „Сони“ от владението на К. Г. с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, нахвърлил се от към гърба на пострадалата и да запушва устата й, като опитът останал недовършен по независещи от дееца причини – той е задържан от полицаи (чл. 300 ГПК), но и това, че първоинстанционното решение като частично необжалвано е влязло в сила в осъдителната част за сумата 100 лв. След това въззивният съд е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, заявени са в основанието на иска, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Въззивният съд е съобразил възрастта на ищеца към повдигане на обвинението (24 години) и продължителността на наказателното производство (близо 14 години). Съобразил е и това, че въпреки знанието си за воденото наказателно производство (на 11.02.2003 г. ищецът е привлечен като уличено лице и по отношение на него е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, но след като е било установено, че той и съучастникът му страдат от наркомания, с постановление от 07.04.2003 г. предварителното производство е преобразувано в дознание), Д. Л. през юни 2003 г. напуска страната. Поради неговото отсъствие с постановление от 02.12.2003 г. наказателното производство е предложено за спиране. С постановление от 09.11.2005 г. му е назначен служебен защитник. На 28.08.2006 г. е внесен обвинителният акт, по който е образувано и съдебно производство, но с определение от 05.07.2007 г. то е спряно поради това, че с оглед тежестта на обвинението и променената мярка за неотклонение в най-тежката „задържане под стража“ делото следва да се гледа в присъствието на подсъдимия Л.. Съдебното производство е възобновено с определение от 16.02.2010 г. Насрочени са множество открити съдебни заседания, отлагани поради отсъствието на подсъдимия Д. Л.. През 2013 г. е издадена европейска заповед за арест, като подсъдимият е установен в затвор в К. И. Наказателното производство приключва на 12.12.2016 г., когато с влязлата в сила присъда Л. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение за грабежа от 28.01.2003 г. На 14.12.2016 г. е върнат в К. И. При тези обективно установени обстоятелства въззивният съд е заключил, че дългогодишната продължителност на наказателното производство е изцяло в поведението на ищеца и държавата не носи отговорност за нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧОС.

Съобразено е, че Д. Л. е бил незаконно обвинен за деяние по чл. 198, ал. 1 НК, наказуемо с лишаване от свобода от 3 до 10 години, т. е. за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Приел е, че повдигането на незаконно обвинение за престъпление, което лицето не е извършило, безусловно води до претърпяване на неимуществени вреди. Обичайните се изразяват в безпокойство, тревога, негативни преживявания, засегнати чувства на лично достойнство, чест, унижение, уронване на доброто име в обществото, смущения в социалното общуване, влошаване на здравословното състояние, поне в накърняване на психическото здраве поради естествения страх от несправедливо осъждане. Добавил е, че тези неблагоприятни последици в неимуществената сфера на ищеца Д. Л. обаче имат за причина и други наказателни производства. По същото време срещу него е било висящо и наказателно производство за друг грабеж от 27.01.2003 г., извършен в съучастие с И. В.. Това дело завършва със споразумение от 25.11.2016 г., което НПК приравнява на влязла в сила присъда. Допълнително, с определение на българския съд са приети за изпълнение: 1) решение на съда в К. И. влязло в сила на 28.02.2011 г., с което Д. Л. е осъден на лишаване от свобода за престъпление, съответстващо на чл. 354а, ал. 2 НК – произвеждане, придобиване, държане на наркотични вещества или техни аналози при условията на опасен рецидив и 2) решение на съда в К. И. влязло в сила на 13.01.2012 г., с което Д. Л. е осъден на лишаване от свобода за друго престъпление, съответстващо на чл. 354а, ал. 2 НК. Допълнително, по друго наказателно дело за извършено престъпление по чл. 194, ал. 3 НК Д. Л. на основание чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложена глоба. Въззивният съд е заключил, че изпитаните от ищеца Д. Л. страх от осъждане, неудобство, стрес са провокирани и от другите наказателни производства, завършили с влезлите в сила споразумение за другия грабеж и решения на чуждия съд, респ. с влязлото в сила решение по чл. 78а НК. Приел е, че страхът от несправедливото осъждане по незаконно повдигнатото обвинение по никакъв начин не е възпрял ищецът да извършва други престъпления в К. И. Съобразил е и това, че част от твърденията в исковата молба, с които е обоснована претенцията, са недоказани. Установено е, че ищецът се е ползвал и се ползва от безрезервната подкрепа на майка си, а неговите най-близки не са се отдръпнали от него. Не е установена и раздялата с приятелка и здравословни проблеми за ищеца по причина на незаконното обвинение.

При така извършената съвкупна преценка на обективно проявените обстоятелства въззивният съдът е определил обезщетението от 400 лв. за адекватно на претърпените неимуществени вреди по причина на незаконното обвинение в грабежа от 28.01.2003 г. и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което тобезщетението е определено в по-ниския размер от 100 лв.

При тези мотиви на въззивния съд единствено четвъртият от повдигнатите материално-правни въпроси обуславя решението в смисъла на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, но въззивният съд го е решил в съответствие с т. 11 ППлВС № 4/1968 г. Той е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на всички онези обстоятелствата, за които се приема да са от значение за критерия за справедливост в смисъла по чл. 52 ЗЗД. Дали установяването на тези обстоятелства е в съответствие със събраните по делото доказателства, в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд решение съответства на онези мотиви, които той като инстанция по съществото на правния спор дължи при установяване на основанието и определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по частично уважения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Останалите материално-правни въпроси не са обуславящи в смисъла по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият - поради това, че възражение за съпричиняване не е разглеждано. Според заявеното основание на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – обезщетението за неимуществени вреди е претендирано и от неразумна продължителност на наказателното производство по незаконното обвинение за грабежа от 28.01.2003 г. – нарушение по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Поради това въззивният съд е бил длъжен и е изследвал онези критерии, закрепени от националния законодател в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, които според практиката на Европейския съд по правата на човека са от значение за извода, дали конкретното производство е разгледано в разумен срок.

Вторият материално-правен въпрос – и поради това, че не притежава необходимата степен на абстрактност. Начинът, по който е формулиран: „… справедлив размер ли е обезщетението от 400.00 лв.“ го свежда до интерпретация на касационното оплакване за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и противоречие с чл. 52 ЗЗД. В настоящия етап по селекция на касационните жалби обаче Върховният касационен съд не разглежда касационните основания и в частност, заявените по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК (т. 1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС).

Третият материално-правен въпрос също не обуславя решението. Въззивният съд не е достигнал до извод, че незаконното обвинение не е засегнало неимуществени блага на ищеца. Направеният извод е противоположен. При определяне на обезщетението по справедливост обаче въззивният съд е съобразил многобройните обстоятелства, които в конкретния случай предполагат по-нисък размер на обезщетението и онези обстоятелства, които ищецът е твърдял в исковата молба, но са останали недоказани. Този подход не противоречи, а съответства на установената практика на Върховния касационен съд по разглежданите искове за обезщетение на неимуществени вреди от деликтна по характера си отговорност. Такава е и обективната отговорност на държавата в съставите по чл. 2 – чл. 2в ЗОДОВ.

Процесуално-правният въпрос също не обуславя решението в смисъла на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не го обвързва с касационното основание за допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и в частност, с конкретно оплакване кой довод, относим факт и/или доказателство са останали неразгледани, респ. непреценени от въззивния съд.

При този изход на делото и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора остават извършените разноски пред Върховния касационен съд.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1036/12.07.2022 г. по гр. д. № 1533/2022 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част, с която е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.