Производството е по чл. 290 и сл. ГПК

.

[фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Зл.О. са обжалвали въззивното решение на Варненски апелативен съд № 207 от 29.11.2012г. по гр. д.№ 373/2012г.

Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество с определението по чл. 288 ГПК № 385 от 08.07.2013г. по правния въпрос дали е преклудирано възражение за приложението на чл. 64 ЗС по иск за собственост, предявен от собственика на земята против суперфициарен собственик, ако ответникът не го е посочил в отговора на исковата молба.

Ответникът изразява становище, че жалбата е неоснователна и моли въззивното решение да бъде потвърдено.

Върховният касационен съд, първо гражданско отделение обсъди доводите на страните и намира следното:

По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС възприема тълкуването на разпоредбата на чл. 133 ГПК в решение на ВКС, ІІІ г. о. № 358 /2010г. по гр. д.№ 1183/2009г., което е в смисъл, че преклузията на чл. 133 ГПК обхваща възраженията, които са твърдения за факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право, тя не обхваща правните изводи, които ответникът прави въз основа на установените по делото факти. Разпоредбата на чл. 64 ЗС е императивна и създава ограничение за собственика на земята да я ползва изцяло, когато в нея са построени сгради, собственост на лица, които не притежават права върху терена. На тях собственикът следва да им се осигури възможност да ползват земята в рамките на необходимото за пълноценно ползване на постройката според нейното предназначение. Съгласно ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК при проверка на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд е длъжен да приложи императивна материалноправна норма, даже и нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. От това тълкуване следва, че ако пред въззивния съд е направен обоснован довод във връзка с приложението на императивна правна норма, той е длъжен да го разгледа, независимо дали такъв довод се съдържа в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК.

По основателността на жалбата.

С обжалваното решение Варненският апелативен съд е потвърдил решението на Добричкия окръжен съд № 111 от 18.04.2012г. по гр. д.№ 8382010г., с което е прието за установено по отношение на „Русалка –тур” ” О., [населено място] и [фирма] [населено място], правото на собственост на Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните върху поземлен имот с идентификатор 65543.31.02 по кадастрална карта на землището на [населено място], [община], одобрена със заповед № РД 18-19/27.02.2008 г. на Изпълнителния директор на А., с площ от 182 570 кв. м. и предназначение на имот в горска територия и е осъден [фирма] [населено място] да предаде на държавата владението върху посочения имот

.

Правните изводи на съда са, че процесният имот е част от държавния горски фонд, не е бил изключван от него и не е бил предоставян за стопанисване и управление, нито е участвал при формирането на баланса на новообразуваното търговско дружество [фирма]. Ето защо той не е включен в капитала на дружеството – купувач при сключването на договора за приватизационна продажба с Холдингово акционерно дружество „АКБ Корпорация”, а това дава основание да се приеме, че са налице предпоставките за уважаване на предявените установителен и осъдителен иск за собственост – държавата е собственик на земята, тя не е придобита от [фирма], съответно [фирма], сключил договора за продажба с [фирма] по нот. акт № 196/2009г. е договарял с несобственик и не е придобил противопоставими на държавата права.

Изводът за държавната собственост на земята се основава на фактите, че ваканционно селище „Русалка” е създадено през 1968 год. въз основа Решение № 33/1967 на Министерския съвет и за изграждането му по силата на Заповед на Министерството на горите и горското дело № 744/12.04.1967 и Протокол № 5490/27.11.1968 год., са заделени общо 30 хектара горска земя, без да е изключвана от горския фонд. Д. „Б.” си е запазило само правото на собственост върху извършените от него строежи. През 1978г. ваканционното селище като поделение на „Б. – Русалка” [населено място] е предадено към курортен колплекс „А.”. С решение № 1462/22.03.1991 г. в търговския регистър при Окръжен съд Добрич е вписана ДФ „Ваканционно селище Русалка”, впоследствие преобразувана в еднолично акционерно дружество, което е поело активите и пасивите по баланса 31.05.1991 г. В информационния меморандум, изготвен във връзка с приватизацията е отразено, че в баланса на дружеството не са включени земи и такива не са били оценявани, в оценката е посочено, дружеството ползва терен от Държавния горски фонд, за който заплаща наем. Според заключението на съдебно икономическата експертиза по делото към 30.09.1978 е създаден инвентаризационен опис за предаване на ваканционното селище към курортен комплекс „А.”, в който не фигурира земя като дълготраен материален актив. Към 31.08.1978 год. по баланса на ваканционно селище „Русалка” фигурират основни средства на стойност 5791 хил. лв, а за земята е заплащан наем на Горско стопанство Б.. До 1990 год. ваканционното селище е било стопанисвано от ТП”Б. – А.”, а след 24.04.1990 е преминало към ДФ „К.”. От заключението на съдебно-икономическата експертиза е установено, че процесният недвижим имот не е включен в баланса на ДФ”Ваканционно селище Русалка”, нито в баланса на преобразуваното търговско дружество [фирма]. Разходите в балансите на ТП „Б.” А. са се натрупвали сметка „паркоподдържане”, а балансовата стойност на „парковете” е определена на база оценка на трайните насаждения без земята.

При тези мотиви на въззивния съд са неоснователни доводите на касаторите, че не е доказано процесният имот да е гора, което да даде основание Министърът на земеделието да предяви настоящия иск като представител на държавата на основание чл. 27 ал. 6 от Закона за горите и че държавата е следвало да се представлява от Министъра на регионалното развитие. Характерът на един имот като земеделска земя респективно гора, се определя в зависимост от разпоредбите на специалните закони, а не от тези на ЗУТ. В чл. 2 от Закона за горите са изброени земите и площите които са гора по смисъла на този закон, а в чл. 13 ал. 1

изрично е предвидено, че за горските територии – държавна собственост се изработват горскостопански планове. Такива планове са се съставяли и при действието на Закона за горите от 1958г отм. – чл. 14, когато са се развили отношенията по повод създаване на ваканционно селище „Русалка”, а от изслушаната по делото техническа експертиза от в. л. М. Х. /л. 882/ е изяснено, че за спорната територия са изготвени карта на горите от 1952г. и четири лесоустройствени планове от 1971, 1984, 1996 и 2006г., следователно няма основание да се приеме, че статутът на земята е сменен и тя не представлява гора.

Дадената правна квалификация на иска от въззивния съд е в съответствие с твърденията в исковата молба и неоснователно се поддържа от касаторите, че е разгледан друг иск, а не предявения. Неоснователни са и доводите, че въззивният съд е решил делото без да изследва собствеността на територията и дали е налице поддържаното от държавата основание за придобиването й. До приемането на Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд /Д.в. бр. 110/1997/ на основание чл. 2 от Закона за горите от 1958г отм. всички гори и земи на държавния горски фонд са били общонародна собственост. Изключенията по чл. 4 от Закона за горите отм. касаят отделни хипотези за единични групи дървета сред работни земи, паркове, залесени площи към гробищни територии и полезащитни горски пояси и др. При липса на данни за изваждане на процесната земя от горския фонд не би могло да се приеме, че тя е придобила статут на парк, следователно правилно съдът е установил, че правото на собственост на държавата е доказано. Съдът е дал и подробен отговор на доводите на ответниците, че земята е била предмет на приватизационната сделка, което предполага да се установи, че земята е била включена в капитала на държавната фирма, за да бъде придобита при преобразуването й в търговското дружество на основание чл. 17а З отм., Недоказаните твърдения на ищеца в исковата молба не могат да обосноват неоснователност на предявения иск, поради което не може да се отрече собствеността на държавата единствено поради посоченото в исковата молба, че ДФ „К.” е имала правото на стопанисване и управление на цялото имущество на ваканционно селище „Русалка”. От заключението на изготвената по делото експертиза от Д. Д. /л. 1004/ е установено с категоричност, че в уставния фонд на ДФ „К. 90” [населено място] не е включван имот с идентификатор 65543.31.92 в периода 90-91г., имотът не фигурира и в баланса на ДФ”Ваканционно селище Русалка”, до преобразуването й в търговско дружество и след това не са фигурирали земи.

С оглед изложението по правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е основателен само доводът на касаторите, че апелативният съд е бил длъжен да обсъди доводите във въззивната жалба за приложението на разпоредбата на чл. 64 ЗС и да допусне поисканата техническа експертиза, която да установи каква част от терена е необходим за обслужва сградите от ваканционното селище, за която ревандикационния иск не може да бъде уважен поради задължението на собственика на земята да осигури на суперфициара безпрепятствено ползване на сградите, построени върху чуждата земя.

Воден от горното на основание чл. 281 ал. 1 т. 3 ГПК Върховният касационен съд, първо гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивното решение на Варненски апелативен съд № 207 от 29.11.2012г. по гр. д.№ 373/2012г. и

ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: