О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3038
гр. София, 20.11.2024 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 1929 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Фокс трейдинг“ ООД /н./, ЕИК[ЕИК], [населено място] чрез особен представител адвокат Г. С. А. срещу решение № 265 от 24.06.2024 г. по т. дело № 269/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, 3 търговски състав, с което след отмяна на решение № 117/05.03.2024 г. по т. дело № 508/2022 г. на Пловдивски окръжен съд е обявена неплатежоспособността на „Ф. Т. ООД /в ликвидация/, ЕИК[ЕИК] с начална дата 17.09.2016 г., открито е производство по несъстоятелност по отношение на посоченото дружество, спряно е производството по ликвидация на основание чл. 272а, ал. 1 ТЗ от датата на решението за откриване производство по несъстоятелност, постановени са общ запор и възбрана върху имуществото на „Ф. Т. ООД /в ликвидация/, дружеството е обявено в несъстоятелност и е назначен временен синдик.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че в мотивите на решенията на двете инстанции не са изложени констатации и изводи въз основа на заключението на съдебно-икономическата експертиза, не е отразено наличието на активи в дружеството през изследвания период, както и че събраните доказателства не са достатъчни, за да се установи цялостното финансово състояние на „Ф. Т. ООД. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от съществено значение по настоящото дело в противоречие със задължителната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Възможно ли е уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД да стане с връчване на молбата по чл. 625 ТЗ на особения представител на длъжника, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК? По отношение на този въпрос касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът е насочен към отстраняване на противоречива съдебна практика на съдилищата, действащи като първо и въззивна съдебна инстанция, както и произнасянето е наложено от непълнота от закона, свързано е с тълкуването му и ще доведе до отстраняване на неяснотата на разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД в хипотезата на приложението на чл.47, ал. 6 ГПК. Излага доводи за неприлагане по аналогия на решение по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение по т. д. № 2118/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о. и определение по т. д. № 77/2023 г. на ВКС, ТК, II т. о., доколкото двата института /на предсрочната изискуемост и на цесията/ притежават множество разлики.
2. Следва ли началната дата на неплатежоспособността да се определя в зависимост от конкретно извършено или неизвършено плащане по вземането на определен кредитор и кое именно „спиране на плащанията“ е на трайно и обективно състояние на неплатежоспособност?
3. Относно критериите за определяне началната дата на неплатежоспособност на длъжника в производството по несъстоятелност.
По посочените два въпроса касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като са решени в противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 33/07.09.2010 г. по т. д. № 915/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 115/25.06.2010 г. по т. д. № 169/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 90/20.07.2012г. по т. д. № 1152/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 44/04.07.2012 г. по т. д. № 983/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 202/10.01.2014 г. по т. д. № 1453/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.
4. Към кой момент и въз основа на какви критерии следва да се прецени обективното икономическо състояние, съответно състоянието на неплатежоспособност на търговското дружество? – според касатора въпросът е решен в противоречие с решение № 25/21.03.2014 г. по т. д. № 4356/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/30.04.2015 г. по т. д. № 4254/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 164/30.11.2016 г. по т. д. № 284/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 220/07.02.2018 г. по т. д. № 758/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о.
5. Задължен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, чрез които да установи динамиката на ликвидността като индикатор за състоянието на неплатежоспособност? - касаторът поддържа, че въпросът е решен в противоречие с решение № 241/21.06.2013 г. по т. д. № 158/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 199/08.11.2013 г. по т. д. № 1819/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 99/02.07.2014 г. по т. д. № 2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.
Ответникът „АПС Б. Б. ЕООД с ЕИК[ЕИК], [населено място] чрез юрисконсулт Б. Т. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че касационната жалба не отговаря на изискванията на чл. 280 ГПК, липсват предпоставките за касационно обжалване, въззивният съдебен акт не е постановен нито в нарушение на задължителната практика на ВКС и ВС, нито в противоречие с актовете на Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, не се навеждат и твърдения въпросът, по който апелативният съд се е произнесъл, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, нито твърдения за вероятна нищожност или недопустимост, нито за очевидна неправилност на съдебното решение, не са посочени селективни критерии и конкретни въпроси, по които ВКС да се произнесе. Ответникът релевира и доводи за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че с договор за стандартен кредит на оборотни средства № 969 и договор за кредит № 854 „У. Б. АД, ЕИК[ЕИК], в качеството си на кредитор е отпуснало на „Ф. Т. ООД съответно кредит в размер 50 000 лв. и револвиращ кредит до 30 000 лв. Констатирал е, че по двата договора банката е обявила предсрочна изискуемост на кредитите, снабдила се е със заповеди за изпълнение по ч. гр. д. № 14160/2015 г. на Районен съд - Пловдив и ч. гр. д. № 14163/2015 г. на Районен съд - Пловдив, въз основа на които са издадени изпълнителни листове съответно № 10303/06.11.2015 г. и № 10136/04.11.2015 г. Съдебният състав е установил, че на основание първия изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 2016825040003 по описа на ЧСИ С. Г., рег. № 825 КЧСИ, а вторият изпълнителен лист е обезсилен с влязло в сила определение № 2679 по в. ч. гр. д. № 1803/2016 г. на Окръжен съд Пловдив и е отменено незабавното изпълнение по заповед за изпълнение № 14163/2015 г., като за установяване на вземането е образувано гр. д. № 6374/2016 г. на РС Пловдив.
За да направи извод, че „АПС Б. Б. ЕООД с ЕИК[ЕИК] е доказало материалноправното си качество на кредитор на длъжника „Ф. Т. ООД, въззивната инстанция се е позовала на цитираните договори за кредит, прехвърлянето на вземанията по тях с договор за цесия от 16.12.2019 г., вписан в Служба по вписванията - [населено място] под акт № 120, том 5, вх. рег. № 13165 от 15.06.2020 г., и договор за цесия от 16.12.2019 г., вписан в Служба по вписванията - [населено място] под акт № 117, том 5, вх. рег. № 13166 от 15.06.2020 г., наличието на надлежно уведомяване на длъжника, направено от цесионера, упълномощен от цедента, и надлежното му връчване на особения представител на длъжника. Изложила е съображения, че няма пречка предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи цесионера да уведоми длъжника за цесията, както и че такова упълномощаване е инкорпорирано в т. 3 от договорите. Въззивният съд е приел, че с връчване на молбата по чл. 625 ТЗ и на приложените към нея договори за цесия е осъществено надлежно връчване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Възражението на ответника /настоящ касатор/ за липса на редовно връчване на уведомлението за цесиите, тъй като е осъществено чрез особен представител, е прието за неоснователно по съображения, че след като е налице редовно връчване на съдебните книжа на назначения особен представител, който е и единствен представител на длъжника в случая и единствено е легитимиран да получава книжа от негово име, то от този момент се пораждат и свързаните с връчването материалноправни последици. В решението е посочено, че законът не въвежда ограничения в представителната власт на особения представител извън тези по чл. 29, ал. 5 ГПК, поради което всички правни последици от връчването на исковата молба на особения представител възникват за представлявания. Съдебният състав се е позовал на съдебната практика на ВКС относно връчване на уведомление до длъжника за обявяване предсрочна изискуемост на кредит чрез особен представител, относима и в хипотезата на връчване на уведомление за извършена цесия /напр. решение № 198 по т. д. № 193/2018 г. на I т. о., решение № 86 по т. д. № 2118/2019 г. на I т. о., определение № 223 от 2.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 77/2023 г., II т. о./.
За да направи извод за неоснователност на възраженията в отговора на въззивната жалба, че прехвърлените вземания не били безспорно установени, за тях нямало влязло в сила съдебно решение, което по безспорен начин да установява тяхната дължимост, поради което твърденията за вземания спрямо длъжника били хипотетични, въззивният съд е изложил съображения, че за обосноваване качеството на кредитор на лицето, подало молбата по чл. 625 ТЗ, не е необходимо да е налице влязъл в сила съдебен акт, установяващ със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането, като в случая са ангажирани достатъчно доказателства, установяващи наличието на непогасени вземания по цитираните договори за кредит, които са прехвърлени на молителя по реда на чл. 99 ЗЗД. Посочил е, че по изпълнително дело № 2016825040003 по описа на ЧСИ С. Г., рег. № 825 КЧСИ, образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 14160/2015 г. на РС - Пловдив въз основа на договор за стандартен кредит на оборотни средства № 969, по което дружеството - молител е конституирано като взискател, за сумите 35 300 лв. - главница, 7 934,29 лв. - договорна лихва за конкретно посочен период, законна лихва върху главницата от 02.11.2015 г. до окончателното изплащане, както и суми за съдебни разноски и такси, към 15.07.2022 г. по делото не са постъпили суми за погасяване на задълженията по изпълнителния лист. Съдебният състав е констатирал, че по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства от ответната страна /настоящ касатор/ за изпълнение на дължимите суми, предмет на посочената заповед за изпълнение.
Относно установяване на състоянието на неплатежоспособност съдебният състав се е аргументирал с презумпциите, предвидени в чл. 608, ал. 2 и чл. 608, ал. 4 /неправилно посочено ал. 5/ ТЗ, на които молителят изрично се е позовал в молбата по чл. 625 ТЗ и във въззивната жалба: хипотезата на чл. 608, ал. 2 ТЗ е изпълнена, предвид обстоятелството, че последният ГФО, обявен в Търговския регистър, е за 2014 г., след което няма обявени годишни финансови отчети; хипотезата на чл. 608, ал. 4 ТЗ е налице, предвид непостъпването на суми за погасяване на вземанията на молителя, конституиран на 08.09.2020 г. като взискател по изп. дело № 3/2016 г. на ЧСИ С. Г., при връчена покана за доброволно изпълнение на длъжника чрез неговия управител на 17.03.2016 г.
Поради необорване на презумпциите по чл. 608, ал. 2 и ал. 4 ТЗ от събрания по делото доказателствен материал въззивният съд е направил извод, че е доказано състоянието на неплатежоспособност на „Ф. Т. ООД. За начална дата на неплатежоспособност е определена 17.09.2016 г. - с изтичането на шестмесечния срок по чл. 608, ал. 4 ТЗ след получаването на покана за доброволно изпълнение, в който срок задълженията по изпълнителното дело са останали неудовлетворени.
Въззивната инстанция е установила, че дружеството е прекратено на основание чл. 155, ал. 1, т. 3 ТЗ с решение № 557/26.10.2018 г. по т. д. № 410/2018 г. на Пловдивски окръжен съд и че прекратяването на търговската дейност е вписано в Търговския регистър на 02.11.2018 г. Производството по ликвидация е спряно на основание чл. 272а, ал.1 ТЗ.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Той следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд или да е подготвил формирането на силата на пресъдено нещо. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
Посочените от касатора правни въпроси са релевантни за спора, тъй като са от значение за изхода на делото и са обусловили доводите и правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на тези правни въпроси обаче не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
По отношение на първия правен въпрос не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Настоящият съдебен състав счита, че по отношение на първия правен въпрос следва да намери приложение по аналогия формираната практика относно връчването на особения представител на длъжника на обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем. Съгласно решение № 198/18.01.2019г. по т. д. №193/2018г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019г. на ВКС, ТК, І т. о. и определение № 223/02.02.2024 г. по т. д. № 77/2023 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. на основание чл. 47, ал. 6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл. 47, ал. 1-5 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Законът не въвежда ограничения в представителната власт на особения представител извън тези по чл. 29, ал. 5 ГПК, поради което всички правни последици от връчването на исковата молба на особения представител възникват за представлявания. Посочените решения могат да намерят приложение и по отношение на връчването на приложените към молбата по чл. 625 ГПК доказателства във връзка с цедиране на вземането.
Съгласно константната практика, обективирана в решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., ТК, решение № 3/16.04.2014г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./, уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Формирана е константна практика, че съобщението може да бъде направено и от цесионера като пълномощник на цедента и в този случай има уведомителен ефект - решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 156/30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.
Предвид изложените съображения, като е приел наличието на надлежно уведомяване на длъжника, направено от цесионера, упълномощен от цедента, с връчване на молбата по чл. 625 ТЗ и на приложените към нея доказателства, както и наличието на надлежно връчване на особения представител на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, въззивният съд не се е отклонил от приложимата практика на ВКС.
По отношение на останалите материалноправни и процесуалноправен въпроси не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Действително съгласно константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и други решения по чл. 290, ГПК, напр. решение № 80/08.10.2015г. по т. д. № 1565/2014г. на ВКС, I т. о., решение № 225/08.12.2016г. по т. д. № 2572/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 152/13.07.2018г. по т. д. № 2205/2017г. на ВКС, ТК, I т. о. и други, началната дата на неплатежоспособност се определя чрез преценка на цялостното икономическо състояние на предприятието - длъжник, посредством коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност/задлъжнялост, чрез които се установява началният момент на обективната трайна неспособност на длъжника да погасява своите краткосрочни/текущи задължения с краткотрайните /текущи/ активи.
Налице е непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 96/06.07.2022 г. по т. д. № 2738/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 46/20.04.2021 г. по т. д. 1267/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 139/29.11.2019 г. по т. д. 653/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. и цитираните в тях решения, съгласно която с разпоредбата на чл. 608, ал. 3 ТЗ е въведена оборима презумпция за неплатежоспособност в случаите, когато търговецът-длъжник е спрял плащанията, включително, когато е платил изцяло или частично вземания на определени кредитори. Приема се, че презумпцията на чл. 608, ал. 3 ТЗ размества доказателствената тежест относно състоянието на неплатежоспособност и възлага на длъжника да докаже, че е способен да погасява задълженията си към кредиторите. Спирането на плащанията е прието за правнорелевантно за несъстоятелността, само ако е последица от трайната обективна невъзможност на търговеца да изпълнява задълженията си. Даденото разрешение следва да се счете за относимо към всички предвидени от законодателя презумпции по чл. 608, ал. 2 – 4 ТЗ. Предвид обаче оборимостта на презумпциите, и с оглед особените процесуални правила в производството по несъстоятелност досежно служебното начало, те ще имат практическо значение при липса на достъп до документация, или липса на такава, въз основа на която да се установи действителното икономическо състояние и имуществото на предприятието на длъжника.
По аргумент на противното, когато спирането на плащанията се дължи на съзнателни, волеви действия и/или бездействия на търговеца, а не на невъзможност да обслужва задълженията си, институтът на несъстоятелността е неприложим. Съгласно решение № 54/08.09.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., в основата на състоянието на неплатежоспособност стои обективната невъзможност за плащане на дълга, която е извън волята на длъжника и е различна от съзнателното му фактическо бездействие да изпълни конкретно парично задължение към кредитора. В решение № 348/19.02.2019 г. по т. д. 1022/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. е споделена съдебната практика, че спирането на плащанията не е самостоятелно основание за откриване на производство по несъстоятелност. Спирането на плащанията към отделен кредитор, съответно датата на последното извършено плащане към кредитор/и сами по себе си, без изследване на причините за тях, не са достатъчна база за определяне на икономическото състояние на длъжника. Изложеното произтича и от разпоредбата на чл. 608, ал. 3 ТЗ, предвиждаща, че спиране на плащанията може да е налице и когато длъжникът е платил или е в състояние да плати частично или изцяло вземания на определени кредитори. Израз на обективната невъзможност за плащане е спиране на плащанията към определна дата, но не съобразно конкретно извършено или неизвършено плащане по вземане на определен кредитор, а чрез установяване доколко спирането на плащанията представлява израз на общото икономическо състояние на длъжника.
По въпроса „към кой момент и въз основа на какви критерии следва да се прецени обективното икономическо състояние, съответно състоянието на неплатежоспособност на търговското дружество“ е формирана константна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора и други решения, съгласно която съдът по несъстоятелността трябва да установи икономическото състояние на търговското дружество и състоянието му на неплатежоспособност/свръхзадълженост към момента на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, като бъдат взети предвид всички конкретни факти.
Последният формулиран от касатора въпрос е относим към разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ, която регламентира правото на съда по свой почин да установява факти и събира доказателства, които са от значение за неговите решения и определения. Предвиденото в нея засилено служебно начало се отнася за цялото производство по несъстоятелност, включително и за фазата по разглеждане на молбата за откриването му. По приложението на посочената норма съществува практика на ВКС, според която разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ се явява специална и е приложима, както за първоинстанционното, така и за въззивното производство. С цел осигуряване бързина на производството и изясняване в пълнота на отношенията между страните съдът по несъстоятелността може да задължава страните да представят необходимите доказателства, вкл. и чрез използване на специални знания на експерти във всяка една от фазите на производството по несъстоятелност. В този смисъл е и даденото разрешение в цитираните от касатора решения, както и решение № 153/23.12.2010 г. по т. д. № 255/2010 г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 90/20.07.2012 г. по т. д. № 1152/2011 г. на ВКС, ТК, І т. о.
В конкретния случай първоинстанционният съд в съответствие с константната практика на ВКС е проявил активност при служебното събиране на доказателства и установяване на икономическото състояние на длъжника /настоящ касатор/ - допуснал е съдебно-икономическа експертиза; задължил е НАП на основание чл. 192 ГПКда представи справка за всички публични задължения на ответното дружество, тяхното основание и размер, да посочи, ако са налице, наложени обезпечителни мерки, както и информация за образуваните против длъжника изпълнителни дела от публичния изпълнител; изискал е от НАП на основание чл. 192 ГПК да се изпратят преписи от представените от ответника годишни данъчни декларации и годишни финансови отчети за периода 2019 г. – 2021 г. с всички съставни части по чл. 26, ал. 1 ЗСч; изискал е от КЧСИ справка за висящите изпълнителни дела против длъжника.
Предвид липсата на обявени годишни финансови отчети в Търговския регистър след 2014 г., неподадени в НАП годишни данъчни декларации по чл. 92 ЗКПО за 2019 г., 2020 г. и 2021 г., т. е. за период от повече от три години, подадени в НСИ за периода 2019 г. - 2022 г. декларации за предприятие, което не е осъществявало дейност, липсата на достъп до счетоводна документация, въз основа на която да се установи действителното икономическо състояние на дружеството към момента на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, с оглед смъртта на управителя на „Ф. Т. ООД, който е един от двамата съдружници и в същото време управител и едноличен собственик на капитала на другия съдружник „Пчела 2020“ ЕООД – П. П. А., въззивният съд, като се е позовал на презумпциите на чл. 608, ал. 2 и ал. 4 /грешно посочена от съдебния състав ал. 5/ ТЗ, не се е отклонил от константната практика на ВКС по релевантните правни въпроси. За да се оборят презумпциите по чл. 608, ал. 2 и ал. 4 ТЗ, е необходимо да се установи какво е икономическото и финансово състояние на длъжника с оглед коефициентите за обща, бърза, незабавна и абсолютна ликвидност, дали са под единица, коефициентите за финансова автономност и задлъжнялост, както и моментът на спиране на плащанията на длъжника с оглед определянето на началната дата на неплатежоспособността. В конкретния случай не е предоставен достъп до счетоводната документация, а представената от НАП и НСИ документация и другите събрани по делото доказателства не са били достатъчни за установяване платежоспособността на „Ф. Т. ООД и оборване на презумпциите, респективно за приемане на друга начална дата на неплатежоспособността.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Направените от ответника по касационната жалба разноски за особен представител не се присъждат, тъй като не са поискани.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 265 от 24.06.2024 г. по т. дело № 269/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, 3 търговски състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.