Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу решение № 6682/07.11.2014 г., постановено по адм. дело № 3469/2014 г. по описа на Административен съд, С.-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № [ЕГН]/04.12.2013 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – [населено място], потвърден с решение № 426/05.03.2014 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – [населено място] при ЦУ на НАП за непризнато право на данъчен кредит в общ размер от 47 892 лв. по фактури № 0...358/26.07.2013 г. и № 0..412/30.07.2013 г., издадени от [фирма] за доставки на сирене моцарела и сухо мляко. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора въпреки, че съдът е направил обоснован извод за реално извършени доставки е приел, че не следва да се признава правото на данъчен кредит, тъй като не било налице пълно заплащане на фактурираната цена на стоките съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, както и не е налице доказана вътреобщностна доставка (ВОД) поради нередовностите при кумулативно изискуемите изисквания в ЧМР и писмените потвърждения от получателите. Касационният жалбоподател не е съгласен с тези изводи на съда и твърди, че по доказани реални доставки незаконосъобразно не е признат и данъчния кредит по тях. Изложени са оплаквания, че съдът е извършил неправилна преценка на доказателствата по делото, което е довело до необоснования извод, че процесните фактури не удостоверяват реално осъществени доставки, както и до постановяване на решение в този смисъл, поради което същото се явявало неправилно и иска неговата отмяна, както и отмяна и на ревизионния акт. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от адв. В. Б., който е представил и писмена защита.

Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – [населено място] при ЦУ на НАП чрез процесуалния си представител юриск.С. М. я оспорва с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неправилност на обжалваното решение, което подлежи на отмяна.

Върховният административен съд, І отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е приел в решението си, че [фирма] – купувач и [фирма] – продавач са сключили договор от 22.07.2013 г. за доставки на обезмаслено сухо мляко, кашкавал, краве масло, сирене едам, сирене гауда и сирене моцарела. Обсъдени са от съда клаузите на договора, в който е прието, че собствеността върху стоката и рискът от случайно погиване на вещта преминава върху купувача от момента на натоварването й в склада в [населено място]. Според съда доказано е по делото, че доставчикът разполага със складова база в [населено място]. По отношение на оспорените от ревизиращите органи приемателно-предавателни протоколи, съдът е споделил доводите им, тъй като в тях единствено е посочена правно-организационната форма на двете дружества и техните представители, но няма данни за лицата, които са ги подписали. Относно твърдението, че не е посочено мястото на предаване на стоката, съдът е приел, че може да се приеме, че това е склада в [населено място] по силата на сключения договор от 22.07.2013 г., но в същото врече е счел, че този факт е предполагаем. Съдът е изложил мотиви, че по делото не е доказано твърдението за последващи вътреобщностни доставки за чешкото дружество „Harvest Staff”

, поради неспазване на изискванията на чл. 45 ППЗДДС, който в т. 2, б. „а” изрично посочва как се доказва пристигането на стоката от друга държава-членка от ЕС. Според съда от представените транспортни документи е посочено, че стоката е с дестинация на превоза С.-Б., както и не бил посочен вида и количеството на стоката, вида, марката и регистрационния номер на превозното средство, с което е извършено транспортирането й. По изложените съображения съдът е приел, че законосъобразно приходните органи са отказали правото на данъчен кредит. Обжалваното решение е правилно постановено.

Реалността на доставката е необходимо и задължително условие за да се приеме наличие на реално осъществена доставка на стока, от която нейния получател черпи материалното право на приспадане на ДДС. Дефиницията на правото на данъчен кредит, съдържаща се в чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС посочва, че това е сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка. В процесния случай е установено по безспорен начин, че са издадени фактури от доставчика [фирма], но това не е достатъчно за да се упражни от получателя на фактурите приспадането на данъчен кредит. Фактурата като частен диспозитивен документ не се ползва с материална доказателствена сила, поради което е необходимо наличието на други съпътстващи документи, от които да се установи безспорно, че доставката е извършена, което означава да се докаже, че съответната стока е предадена или услугата е действително извършена. Относно доставката на стока, като се има предвид дефиницията, съдържаща се в чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО, е необходимо да се установи фактическото разпореждане със стоката, което означава, че не е необходимо доставчикът да е собственик на същата стока, каквото е изискването по чл. 6, ал. 1 ЗДДС, а да я притежава, за да може да я предаде в патримониума на получателя. В процесния случай това не е доказано. Наличието на приемателно-предавателни протоколи, каквито се съдържат по делото не може да установи по несъмнен начин, че доставките са осъществени. Правилно първоинстанционният съд е изследвал клаузите в договора 22.07.2013 г., в които изрично е прието от страните по него, че приемането на стоките ще се осъществи в склада на доставчика в [населено място] (по силата на сключен наемен договор от 26.06.2013 г. с [фирма]). Касае се за хранителни стоки в голямо колчество – общо 38 400 кг, предмет на доставките, транспортирането на които изисква специализиран транспорт (относно сиренето), но доказателства за превозването им не са ангажирани. Наистина относно транспорта в договора е уговорено, че той е за сметка на доставчика, но добросъвестността на получателя при доставка на стоки, за които той претендира право на данъчен кредит е да може да установи по категоричен начин, че те реално са осъществени. Не са представени никакви доказателства относно придружителните документи, които съпътстват доставките на хранителни стоки – сертификати за качество, съхранение и срок на годност, които би трябвало да притежава ревизираното лице.

По делото се намира обяснение от управителя на [фирма], в което е пояснено, че дружеството извършва посредническа дейност между местни производители, доставчици и реализирането на продукцията им в Република Ч.. При така дадените обяснения, не става ясно ревизираното дружество получило ли е стоките в действителност или само извършва посреднически услуги на процесните стоки. Посредническата услуга не е равнозначна на доставка на стоки. Д. кредит от посредническа услуга следва да се претендира от нейната стойност, а не от стойността на стоките, както е при доставката на стоки. Наред с това следва да се отбележи, че няма и доказателства по делото, които да сочат на сключена доставка за посредническа услуга по смисъла на чл. 49 и сл. от ТЗ и при липсата на безспорни доказателства, установяващи доставка на стоки, законосъобразно първоинстанционният съд е потвърдил констатациите на ревизионния акт за липса на доставка на стоки. Поради изложеното не са налице и предпоставките на чл. 68, ал. 1, т. 1, чл. 6, ал. 1 във връзка с чл. 25 ЗДДС.

Позоваването от касационния жалбоподател на съдебно-счетоводната експертиза, не може да установи твърденията му, че е извършена реална доставка на стоките. Счетоводното отчитане на фактурите и частичното плащане на стойността по фактури (без да има данни и твърдения за извършено авансово плащане по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 2 ЗДДС) не може само по себе си да установи правото на данъчен кредит, без да са налице писмени доказателства за реалността на доставките.

Доводите на касационния жалбоподател за договор за наем на хладилна площ и удостоверение за вписване като наемател на издателя на фактурите като търговец на храни може да се обсъжда само при наличие на безспорни доказателства за прехвърляне на процесните стоки на получателя, но не може сами по себе си да установят реалността на доставките.

При неналичие на доказателства за реалността на доставките, не следва да се обсъждат и доводите на ревизираното дружество за последващите доставки за Ч..

С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, поради което като правилно следва да бъде оставено в сила – чл. 221, ал. 2 предл. 1 АПК.

Предвид изхода на делото и направеното искане от юриск. М., на дирекция „ОДОП” – [населено място] следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 966, 76 лв.

Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, І отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

изцяло решение № 6682/07.11.2014 г., постановено по адм. дело № 3469/2014 г. по описа на Административен съд, С.-град. ОСЪЖДА

[фирма] – [населено място] да заплати на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – [населено място] при ЦУ на НАП 1 966, 76 лв. юрисконсултско възнаграждение, дължимо за касационната съдебна инстанция. Решението не подлежи на обжалване. Особено мнение: