Производството е по реда на чл. 145 и сл от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 231 от Закон за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР).
Постъпила е жалба от М. Г. М. срещу заповед №8121К-2474/28.07.2015г. на министъра на вътрешните работи относно прекратяване на служебно правоотношение на държавен служител в МВР. Наведени са доводи за незаконосъобразност на оспорения акт поради нарушение на материалния закон и административнопроизводствените правила при постановяването му. Претендира отмяна на процесната заповед и присъждане на съдебно-деловодните разноски.
Ответната в производството страна – министъра на вътрешните работи, чрез процесуален представител, оспорва основателността на жалбата. Поддържа становище за правилност и законосъобразност на постановения административен акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият тричленен състав на Върховния административен съд, пето отделение, като обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност по реда на чл. 144 АПК вр. с чл. 235, ал. 2 от ГПК
, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка за законосъобразност на оспорения административен акт, в съответствие с разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК
вр. с чл. 146 от АПК, приема следното от фактическа и правна страна: Жалбата е подадена в преклузивния срок по чл. 149, ал. 1 от АПК , от надлежна страна съобразно чл. 147, ал. 1 от АПК
, срещу подлежащ на оспорване административен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна.
С оспорената заповед №8121К-2474/28.07.2015г. на министъра на вътрешните работи на основание чл. 226, ал. 1, т. 7, буква “ж” от ЗМВР и предложение рег. №3282р-13892/06.07.2015г. (по описа на ГДГП-МВР) е прекратено служебното правоотношение на М. Г. М. – полицейски инспектор V степен (началник на смяна) към Регионална дирекция “Гранична полиция” – Аерогари при Главна дирекция “Гранична полиция” – МВР, при обективна невъзможност да изпълнява служебните си задължения, поради установяване несъвместимост със службата в МВР, в случаите по чл. 153, ал. 3, т. 2 от ЗМВР (л. 6 от делото).
Конкретните факти, обосноваващи основанието, възприето от органа при произнасянето му с атакуваната заповед, са посочени с цитираното в заповедта предложение до министъра на вътрешните работи рег. №3282р-13892/06.07.2015г. (по описа на ГДГП-МВР), изготвено от директора на Главна дирекция “Гранична полиция” към МВР (л. 12-13 от делото). Безспорно е установено, че жалбоподателката е назначена на работа в системата на МВР със заповед per. № К-87/31.03.1986 г. на началника на ОУ МВР - В. на длъжност по трудово правоотношение организатор по машинната обработка на информацията в ГКПП - В., считано от 01.04.1986 г.
До 15.01.1999 г. е заемала длъжности по трудово правоотношение в Р. - В. и РГС - В. при НСГП.
Назначена е за държавен служител със заповед per. № 24/13.01.1999 г. на директора на НСГП на длъжност граничен контрольор в ГКПП - В. от РГС - В., считано от 15.01.1999 г. и й е присвоено звание "сержант от МВР".
Със заповед per. № К-3484/24.09.2004 г. на министъра на вътрешните работи е назначена на длъжност специалист I степен (началник на смяна) в ГКПП - Аерогара В. от ТКПД" при РГС - Аерогари и й е присвоено звание "лейтенант" от МВР.
От 10.06.2010 г. до прекратяване на служебното й правоотношение заема длъжността полицейски инспектор V степен (началник на смяна) в ГКПП - Аерогара В. от Г.-Летище В. при РДГП-Аерогари.
След извършване на процедура по проучване за надеждност на инспектор М. Г. М. са получени данни за несъвместимост със службата в МВР. Установено е, че М. е вписана като неограничено отговорен съдружник във фирма „О.-В. И СИЕ" - Събирателно дружество (л. 7 от делото).
При проверка на подадените от нея декларации за периода от 2006г. до 2011г. е установено, че същата е декларирала, че не притежава дялово и акционерно участие в търговски дружества и кооперации и не извършва дейности, несъвместими със службата в МВР и към датата на назначаване на длъжност и дванадесет месеца преди датата на назначаване на длъжност няма участие в търговски дружества (л. 29-46 от делото).
От предоставеното копие на удостоверение от 23.03.2015г. на Варненски окръжен съд е видно, че на основание § 5, ал. 2 от Преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) на ЗТР (ЗАКОН ЗА ТЪРГОВСКИЯ РЕГИСТЪР), събирателно дружество „О.-В. И СИЕ" е с прекратена дейност, считано от 01.01.2012г. (л. 8 от делото).
По делото е представено и приобщено към съвкупния доказателствен материал Сведение от съдружника, бивш съпруг О. В. В. и едностранно предизвестие от М. – В., в което заявява, че прекратява членството си в събирателно дружество „О.-В. И СИЕ", считано от 01.01.1999г. (л. 54-55 от делото).
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Обжалваната заповед е издадена от компетентния по смисъла на
чл. 228 във вр. чл. 226, ал. 1, т. 7
от ЗМВР орган, при спазване на административно-производствените правила и в съответствие с предвидената писмена форма, като изрично е посочено фактическото и правно основание за прекратяване на служебното правоотношение, придобитият ранг на държавна служба, отразено е, че на служителя се дължи изплащане на обезщетения по чл. 228, ал. 1 от ЗМВР за неспазен срок на предизвестие и чл. 234 от ЗМВР.
Съгласно чл. 226, ал. 6 от ЗМВР, редът за прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители в МВР е уреден в Наредба №8121з-311 от 17.юли 2014г. Атакуваната заповед е връчена лично срещу подпис, с което е спазена нормата на чл. 3, ал. 1 от посочената наредба.
Въпреки горното, предвид установените по делото релевантни за спора юридически факти, при произнасянето си министърът на вътрешните работи е приложил неправилно материалния закон.
Несъвместимостта по см. чл. 226, ал. 1, т. 7, б.”ж” от ЗМВР е вид ограничение за заемането на определена служба или извършването на определена дейност, като гаранция за добросъвестно изпълнение на служебните задължения и избягване на конфликт между държавния и друг обществен или личен интерес. Тя може да съществува от самото начало на заемане на службата, или да се породи впоследствие. Едно от проявленията й се съдържа в разпоредбата на чл. 153, ал. 3, т. 2 от ЗМВР.
Законосъобразното упражняване на правото на административния орган да прекрати служебното правоотношение в случая изисква да бъде установено: 1. съществуването на несъвместимост по см. на чл. 153, ал. 3, т. 2 от ЗМВР към момента на назначаването на М. за държавен служител в МВР и 2. нарушението на условията да е налице към момента на издаване на заповедта по чл. 226, ал. 1, т. 7, б.”ж” от ЗМВР.
Видно от Удостоверение, издадено от Варненски окръжен съд по регистриране на търговския субект - събирателно дружество „О.-В. И СИЕ" е образувано фирмено дело № 3191 по описа за 1990 година.
Оспорващата е назначена за държавен служител със заповед per. № 24/13.01.1999 г. на директора на НСГП на длъжност граничен контрольор в ГКПП - В. от РГС - В., считано от 15.01.1999 г. и й е присвоено звание "сержант от МВР".
Според приобщените като доказателства по делото Сведение от съдружника О. В. В. и представеното едностранно предизвестие, считано от 01.01.1999г. оспорващата заявява, че прекратява членството си в горепосочената фирма. Въпреки присъствието на процесуален представител на административния орган в съдебното заседание при представяне на документите (чл. 193, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 144 от АПК) и предвид доказателствената тежест в административния процес (чл. 170 от АПК) представените доказателства, като частни удостоверителни документи, не са оспорени по отношение на съдържащите се в тях факти. При липсата на проведено производство по оспорване истинността на документите, съдът следва да съобрази установените с тях обстоятелства.
В нарушение на изискванията на чл. 35, ал. 1 от АПК, органът не е изпълнил задължението си да изясни всички факти и обстоятелства от значение за случая. Освен заличаване на търговския субект, ТЗ в разпоредбите за събирателно дружество предвижда хипотеза на прекратяване както на дружество, така и на членство в такова дружество, както е озаглавен раздел Раздел IV, на Глава Х от ТЗ. Дейността на дружеството е прекратена. Прекратяването на дейността е категоричен факт, следствие на закона, считано от 01.01.2012г. Дружеството не е вписвано в търговския регистър. Единствено и само поради факта на вписване и незаличаване във фирмения регистър на Окръжния съд, не сочи, че лицето не е прекратило членството си
.
Съобразно текста на чл. 494. (И.. - ДВ, бр. 124 от 1997 г.) от ГПК отм.
,
производството по вписване, включително за настъпили промени в състава на съдружниците започва с писмено искане на оправомощеното лице. В конкретния случай това е бивш съпруг на оспорващата, който признава за влошените им отношения и поема отговорността за невписване в търговския регистър на факта на прекратяване членството на М. в събирателното дружество.
По начало обстоятелствата съществуват в момента на тяхното възникване, а не в момента на регистрацията им, освен ако законът не предвижда друго. Вписването в търговския регистър има оповестително, доказателствено и конститутивно действие, а вписаните обстоятелства се считат за съществуващи за третите добросъвестни лица от деня на вписването.От датата на вписване в търговския регистър обстоятелството ще породи конститутивното си действие и вписването ще има формална доказателствена сила за вписаните обстоятелства. Тази доказателствена сила е установена в разпоредбата на /
/отм./., респ. чл. 7 ЗТР/. Тя е правно значима за третите лица. Датата на вписване обаче в конкретния случай е ирелевантна за служебния статус на оспорващата, предвид разграниченото правно действие на обстоятелството, подлежащо на вписване във фирмения регистър за М. от една страна и за третите лица от друга, в същия смисъл е Решение № 7235 от 9.07.2007 г. на ВАС по адм. д. № 2032/2007 г., V о., др.
Д. на административния орган, че общата норма на чл. 226, ал. 1, т. 7, б.”ж” от ЗМВР изисква наличие само на обективния факт на несъвместимост при възникване, осъществяване, респективно прекратяване на служебното правоотношение, без да взема предвид добросъвестното положение на служителя е неоснователен. С добросъвестното си поведение преди встъпване в служебното правоотношение служителят постига своевременно отпадане на обективния факт на несъвместимост.
Органът по назначаването е длъжен да прецени и се позове на обективно съществуващите фактически обстоятелства, субсумирани в приложимата правна норма, към момента на издаване на административния акт. Ето защо надлежното упражняване на правото му да прекрати служебното правоотношение при условията на чл. 226, ал. 1, т. 7, б.”ж” от ЗМВР също изисква нарушението на забраната за съвместяването на длъжностите, изброени в чл. 153, ал. 3, т. 2 от ЗМВР, да е съществуващо
.
В случая не е изпълнена и втората предпоставка от фактическия състав - нарушението на условията да е налице към момента на издаване на заповедта по чл. 226, ал. 1, т. 7, б.”ж” от ЗМВР, поради което настоящият състав намира обжалваната заповед за незаконосъобразна.
Прекратявайки едностранно служебното правоотношение между страните на визираното в атакуваната заповед правно основание, при липса на факти, субсумиращи се в цитираните нормативни разпоредби, административният орган е нарушил материалния закон.
Доколкото въпросът за начална несъвместимост с изискванията за заемане на службата, възприет в обжалваната заповед като фактическо основание, следва да се разграничава от самостоятелното задължение на служителя за последващо подаване на декларации за промяна в обстоятелствата, за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси и др, то настоящият състав намира, че не следва да обсъжда приобщените към материалите по делото декларации от оспорващата като ирелевантни към предмета на спора.
С оглед изложените обстоятелства настоящият състав приема, че за назначаващия орган не са изпълнени предвидените в закона предпоставки и следователно не са налице основания за прекратяване на служебното правоотношение, респ. издадената заповед е постановена в противоречие с материалноправната разпоредба на чл. 226, ал. 1, т. 7, б.”ж” от ЗМВР и като незаконосъобразна подлежи на отмяна.
Предвид изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски и представените доказателства (л. 26 от делото), на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, в тежест на ответника следва да бъдат поставени направените от оспорващата разноски за един адвокат в размер на 500 лева (петстотин лева).
Водим от горното и на основание
, настоящият тричленен състав на Върховния административен съд, пето отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ заповед №8121К-2474/28.07.2015г. на Министъра на вътрешните работи, с която е прекратено служебното правоотношение на М. Г. М. – полицейски инспектор V степен (началник на смяна) към Регионална дирекция “Гранична полиция” – Аерогари при Главна дирекция “Гранична полиция” – МВР.
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на М. Г. М. ЕГН: [ЕГН], сума в размер на 500 лева (петстотин лева), представляващи заплатено възнаграждение за един адвокат.
Решението подлежи на касационно обжалване пред петчленен състав на Върховния административен съд, в 14-дневен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
Особено мнение: