Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (Д"ОДОП") - С. срещу решение № 2177 от 31 март 2015 година, постановено по адм. д. № 11209/2014 година по описа на Административен съд София-град, с което е отменен ревизионен акт № [ЕГН]/17 април 2014 година на орган на приходите при ТД на НАП - С., потвърден с решение № 1679/19 септември 2014 година на директора на Д"ОДОП".
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон отм. енително основание по чл. 209, т. 3 от АПК.
Ответникът - [фирма] със седалище С., чрез пълномощника си адв. А. Ц., намира за неоснователвна подадената касационна жалба. Подробни съображения за това са изложени в представените по делото отговор и писмени бележки. Претендира се присъждане на разноски за касационната инстанция по приложения по делото списък.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че оспореното решение е правилно.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на [фирма] срещу ревизионен акт № [ЕГН]/17 април 2014 година на орган на приходите при ТД на НАП - С., потвърден с решение № 1679/19 септември 2014 година на директора на Д"ОДОП", с който на дружеството е отказано възстановяване на надвнесен корпоративен данък в размер на 41545.92 лева. Съдът е приел, че обжалвания пред него ревизионен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на установената форма, но в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, поради което го е отменил. Така постановеното решение е правилно.
Административният съд правилно е определил спорния по делото въпрос - от кой момент започва да тече преклузивния срок по чл. 129, ал. 1 от ДОПК, в който може да бъде направено искането за възстановяване на надвнесен корпоративен данък за 2004 година. Във връзка със спорния въпрос фактите по делото са установени и подробно описани в решението.
Съгласно разпоредбата на чл. 53, ал. 2 от ЗКПО отм. , в сила до 01 януари 2007 година, надвнесеният корпоративен данък може да се приспада от данъчно задължените лица от следващи авансови и годишни вноски за същия данък, считано от 1 януари на отчетния период, следващ периода, за който корпоративният данък се явява надвнесен. Идентична е разпоредбата на чл. 94 от ЗКПО, в сила от 01 януари 2007 година. Не е спорно, че [фирма] се е възползвало от така предоставената му законова възможност за приспадане на надвнесения през 2004 година корпоративен данък през 2008 година и през 2009 година, доколкото упражняването на това право не е ограничено със срок. С § 53 от ПЗР на ЗИДЗДДС нормата на чл. 94 от ЗКПО е отменена, считано от 01 януари 2013 година и след тази дата надвнесеният корпоративен данък не може да се приспада от следващи авансови и годишни вноски за същия данък. Именно поради това, след като е упражнено правото на приспадане за последния отчетен период 2012 година, с декларацията за него е заявено искане за възстановяване на останалия надвнесен данък. Съгласно чл. 129, ал. 1 от ДОПК срокът за подаване на искането за прихващане или възстановяване тече от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване. Не винаги - по аргумент на чл. 129, ал. 5 ДОПК, този срок тече от момента на надвнасяне на сумите, по отношение на които се претендира възстановяване.
Законосъобразен е изводът на административния съд, че регламентираният в ЗКПО отм. и ЗКПО особен ред на приспадане на надвнесен корпоративен данък само от следващи авансови и годишни вноски за същия данък, при това без ограничение по отношение на срока, а в случая и самата законодателна промяна, определят различно основание, което за [фирма] възниква с подаването на декларацията за 2012 година. Касационната инстанция споделя изцяло като правилно приетото от първоинстанционния съд, че определянето в конкретната хипотеза на началния момент за подаване на искането по чл. 129, ал. 1 от ДОПК като 1 януари на годината, следваща годината, през която е внесен претендираният за възстановяване данък, при положение, че разпоредбите на ЗКПО отм. и ЗКПО до 01 януари 2013 година са позволявали на данъчно задължените лица да приспадат този данък без срок от дължимия такъв за следващи отчетни периоди, би довело до незаконосъобразното им лишаване от вече придобитото от тях право на възстановяване на надвнесен данък, каквато не е целта на закона и не може да бъде - обратно на твърденията на касатора, целта на промяната от 01 януари 2013 година.
С оглед горното и предвид липсата на релевираното касационно основание, обжалваното решение като правилно ще следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и направеното искане, касаторът ще следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените пред касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1770 лева.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2177 от 31 март 2015 година, постановено по адм. д. № 11209/2014 година по описа на Административен съд София-град.
ОСЪЖДА Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - С. при ЦУ на НАП да заплати на [фирма] със седалище С. направените пред касационната инстанция разноски в размер на 1770 (хиляда седемстотин и седемдесет) лева. Решението е окончателно. Особено мнение: