Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Министерство на правосъдието против решение № 5916 от 08.10.2014 г. по адм. дело № 5149/2014 г. на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалбата на министерството против решение № Ж-379/15.04.2014 г. на Комисията за защита на личните данни в частта, в която жалбата на Я. Л. Н. е уважена и решението е изменено, като имуществената санкция на министерството е намалена на 500.00 лв. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон, тъй като не е взето предвид, че актът на комисията е нищожен, както и че решението на административния орган е издадено при съществени нарушения на нормативната уредба, които са основание за неговата отмяна. Моли решението да бъде отменено и да се постанови нов акт по същество, с който решението на Комисията за защита на личните данни да бъде отменено. Претендира и направените по делото разноски.

О. К за защита на личните не оспорва касационната жалба.

Ответникът Я. Н. оспорва касационната жалба. С частна жалба същият оспорва определение № 5926/ 11.12.2014 г. по делото, с което искането му за допълване на съдебния акт с присъждане на направените от него разноски е отхвърлено. Частният жалбоподател поддържа, че определението е незаконосъобразно, тъй като са налице основания разходите за производството да му бъдат присъдени. Моли определението да бъде отменено.

Ответниците по частната жалба Министерство на правосъдието и Комисията за защита на личните данни оспорват частната жалба, като Министерство на правосъдието поддържа направеното пред първата инстанция евентуално възражение за прекомерност на заплатения от Н. адвокатски хонорар.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната и на частната жалби.

Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, констатира следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Р. Аивен съд София - град е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона.

Правилно съдът приема, че оспореното решение на Комисията за защита на личните данни е издадено от компетентния съгласно чл. 38 от ЗЗЛД (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ЛИЧНИТЕ ДАННИ) (ЗЗЛД). Действително, съгласно чл. 7, ал. 2 членовете на комисията се избират за срок от пет години. В същия текст на закона обаче е предвидено, че членовете на комисията могат да бъдат преизбрани за още един мандат. Тази нормативна уредба, заедно с отсъствието на законов текст, който да постановява, че правомощията на административния орган се прекратяват с изтичане на мандата и липсата на акт на Народното събрание за избор на нов състав на комисията, мотивират настоящия състав на Върховния административен съд да приеме, че правомощията на комисията не са прекратени само поради обстоятелството, че са изтекли пет години от конституирането й, оспореното решение е постановено в рамките на законовите правомощия на административния орган и не е нищожно. В този смисъл са и съображенията на първоинстационния съд, които настоящият състав споделя изцяло.

Правилно е и заключението, че оспореното решение на комисията е взето при спазване на изискванията за форма и на административнопроизводствените правила. Производството пред административния орган е проведено при осигурено право на участие на страните в производството, а административният акт е постановен след изясняване на относимите факти и обстоятелства, като на страните, са дадени конкретни указания за представяне на доказателства и възражения.

Аргументирано е и заключението, че административният акт в частта, в която е установено нарушение на чл. 23, ал. 1 от ЗЗЛД съответства и на материалноправните изисквания на закона. Правилно е преценено, че в противоречие с цитирания текст Министерство на правосъдието, не предприема необходимите технически и организационни мерки за неразпространение на личните данни на ответника Я. Л. Н.. Установено, че данните на физическото лице са публикувани на сайта на министерството на 15.07.2013 г. с оглед изпита за правоспособност, в който участва Н., както и че тези данни са заличени едва на 27.09.2013 г., независимо, че изпитът е проведен на 19.07.2013 г. С провеждането на изпита, отпада и необходимостта от обработване на данните на Н.. Поради това правилно е преценено, че липсата на технически и организационни мерки, предприети от Министерство на правосъдието като администратор на лични данни за защита на личните данни на физическото лице от неправомерен достъп и разпространение (данните са заличени след повече от два месеца след отпадане необходимостта от обработването им), съставлява нарушение на чл. 23, ал. 1 от ЗЗЛД.

Възражението, че Н. е следвало да поиска заличаване на данните съгласно чл. 28а, т. 1 от ЗЗЛД не променя горния извод, тъй като не отменя задължението на администратора да обработва личните данни добросъвестно и законосъобразно, за конкретни цели и по начин, който да не надхвърля целите, за които се извършва обработването съгласно чл. 2, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗДСл. Проекция на последния текст е нормата на чл. 23, ал. 1 от закона, която задължава администратора на лични данни да предприеме необходимите технически и организационни мерки, за да защити личните данни от неправомерен достъп, след като нуждата от тяхното обработване е отпаднала.

Д., че след като администраторът на лични данни определя сроковете за провеждане на периодични прегледи относно необходимостта от обработване на данните, както и за заличаването им (чл. 23, ал. 1, изр. 2 от ЗЗЛД), същият не следва да носи отговорност за нарушение на цитирания текст, е неоснователен. Както се посочи обработката на личните данни следва да е добросъвестна и да не надхвърля конкретните цели за които са събрани, съхранявани и обработени данните. Ето защо администраторът на лични данни е длъжен да съобрази честотата на периодичните прегледи по чл. 23, ал. 1, изр. 2 от ЗЗЛД с целта на обработването на данните за всеки конкретен случай, което в разглежданата хипотеза не е направено.

Законосъобразно е и заключението на първоинстационния съд, че размерът на санкцията е неправилно определен с оглед липсата на съображения за размер по - висок от минималния, предвиден в нормата на чл. 42, ал. 9 от ЗЗЛД. При съобразяване с тежестта на нарушението и липсата на данни за отегчаващи отговорността обстоятелства, правилно е прието, че санкцията следва да бъде определена в размер на минималния предвиден в закона, като решението на комисията се измени в частта относно санкцията, която да бъде намалена на 500.00 лв. С определяна на санкция в посочения по-горе размер е постигната и целта на закона, тъй като наказанието следва да има възпитателна, възпираща и предупредителна функция, без да засяга интересите на лицето, допуснало нарушението, повече от необходимото.

Поради всичко изложено настоящата инстанция намира, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение. Същото е постановено в съответствие с материалния закон поради което следва да бъде оставено в сила. Частната жалба на Я. Л. Н. обаче е основателна.

Като трето лице, за което оспореният административен акт е благоприятен, Н. има право на разноски съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК. Поради това с оглед направеното искане и изхода на спора, такива следва да му бъдат присъдени. Обстоятелството, че представените договор за правна защита и съдействие и пълномощно са с дата, която следва представеното по делото писмено становище, изготвено от адв. Й., не отменят задължението на съда да присъди разноски съобразно доказателствата за действително направени такива в производството, още повече, че адвокатската защита не се изразява само в процесуално представителство и може да включва писмени и устни консултации и проучване на делото с изразяване на становище, а действията на адвоката, предприети без представителна власт могат да бъдат потвърдени от упълномощителя съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. Ето защо определение № 5926/ 11.12.2014 г. по делото, с което първоинстанционният съд е отхвърлил искането на Н. за допълване на решението с присъждане на разноски в първоинстанционното производство следва да бъде отменено и вместо него се постанови нов акт, с който Министерство на правосъдието да бъде осъдено да заплати на Н. сумата 300.00 лв. представляваща разноски пред първата съдебна инстанция. Адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено съобразно чл. 78, ал. 5 от ГПК (Г. П. К.) и направеното от Министерство на правосъдието възражение в този смисъл с оглед фактическата и правна сложност на спора, а също и поради обстоятелството, че адвокатската защита включва изготвянето на писмено становище без явяване в съдебно заседание, т. е. разходите следва да бъдат определени съобразно чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА решение

№ 5916 от 08.10.2014 г. по адм. дело № 5149/2014 г. на Административен съд София - град. ОТМЕНЯ определение № 5926/11.12.2014 г .

по адм. дело № 5149/2014 г. на Административен съд София - град, с което е отхвърлено искането на Я. Л. Н. за допълване на решението с присъждане на разноски в негова полза и вместо това постановява:

ОСЪЖДА

Министерство на правосъдието, [населено място], [улица]

да заплати на Я. Л. Н. от [населено място] сумата 300.00 (триста) лева разноски по делото пред първата съдебна инстанция, представляващи възнаграждение за адвокат.

Решението е окончателно.

Особено мнение: