Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. В. – П. против решение № 139 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 2992/2019г. на Апелативен съд - София, дванадесети граждански състав.

О. А специализиран наказателен съд (АСНС) – гр. София не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не е ангажирал становище.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение №1331/22.02.2019 г. по гр. д. № 11806/2017 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I - 6 състав за отхвърляне на предявените от касатора против АСНС искове, квалифицирани от този съд като такива с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейски съюз (ДЕС) - за осъждането на ответника да заплати сумата от общо 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, поради това, че ответникът е нарушил: правото му на защита и честен съдебен процес, прогласено от чл. 6, § 1 и § 3, б. „б“, вр. с чл. 13 от ЕКЗПЧОС, вр. с чл. 47 от Хартата на ЕС, чл. 14, ал. 3, б. „б“ от МПГПП и чл. 15 и чл. 55 от НПК; правото му на честен съдебен процес и ефективни средства за защита, като ищецът не е изправен пред съд и съдебният състав се е произнесъл в закрито съдебно заседание, с което е нарушена разпоредбата на чл. 5, § 3 и 4 и чл. 6, § 1 от КЗПЧОС в рамките на проведените частни въззивни производства по в. н. ч. д. № 219/2015 г. и по в. н. ч. д. № 60/2017 г., и двете по описа на АСНС.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че фактическите твърдения на ищеца определят претенцията като такава с правно основание чл. 49 ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати обезщетение за неимуществени вреди за това, че е нарушено правото на ищеца на справедлив съдебен процес, тъй като: производството по ВЧНД №219/2015 г. по описа на АСНС за изменението на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека не е било публично, а искането на подсъдимия е било разгледано в закрито заседание; в производството по ВНЧД №60/2017 г. по описа на АСНС не е дадена възможност на подсъдимия да се запознае с материалите по НОХД №646/2015 г. на Специализиран наказателен съд (СНС), с което да му се осигури възможността да подготви своята защита. Развити са доводи, че съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация на спорното право, а следва да я изведе от наведените фактически твърдения. Затова за неоснователни се счетени оплакванията, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като е изследвал дали са налице нарушения на националното, а не на общностното право. Според инстанцията по същество за да се приеме, че се претендира отговорност на държавата за вреди, които са причинени при нарушаване правото на ЕС е необходимо да са изложени фактически твърдения за: нарушена разпоредба на правото на ЕС, която признава субективни права и има директен правен ефект в държавата-членка; държавата - членка не е имплементирала директива, която предоставя права на отделния субект, или я е имплементирала непълно; причинна връзка между неизпълнението от страна на държавата и претендираната вреда. Прието е, че разглежданият случай е друг, тъй като ищецът се позовава на нарушение на ЕКЗПЧОС, която е ратифицирана от Народното събрание със закон през юли 1992 г. (обн. ДВ, бр. 80/1992 г.), в сила от 07.09.1992 г., като изрично се признават нейната компетентност и задължителната юрисдикция на Европейския съд по правата на човека в Страсбург. В обжалваното въззивно решение е изразено разбирането, че държавата отговоря пряко за вредите причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица и когато тази отговорност не може да бъде реализирана по специалния ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ) (ЗОДОВ), при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Изтъкнато е, че в случая посочените основания за ангажиране отговорността на ответния съд не попадат в обхвата на чл. 2 ЗОДОВ, поради което следва да се приеме, че претенцията е по общия ред. Посочено е, че ЕКЗПЧОС като част от вътрешното право на РБ дава основание на всяко лице да може да се позове пред националния съд директно на право, установено в Конвенцията и националния съд е длъжен да я приложи. Направен е извод, че такива характеристики разкрива процесния казус, при който ищецът твърди, че при разглеждане на искането му за изменение на определената му мярка за неотклонение „задържане под стража в по-лека е нарушен чл. 6 ЕКЗПЧОС. Първата от предявените претенции – за обезщетяване на неимуществени вреди от това, че искането на ищеца за изменение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека, което е било предмет на ВНЧД №219/2015 г. на АСНС, е било разгледано от въззивния съд в закрито заседание е намерена за неоснователна. Изложени са аргументи, че извършените от съда действия са били съобразени с процесуалния закон, който предвижда, че когато делото е в съдебна фаза искането за изменение на тази мярка за процесуална принуда са разглежда от въззивния съд в закрито заседание, на основание чл. 345 НПК.Уено е, че посочената разпоредба не противоречи на чл. 6 ЕКЗПЧОС, тъй като в това частно производство не се решава въпроса за виновността на подсъдимия, която изисква произнасянето на съда в публично заседание. Втората претенция – за обезщетяване на неимуществени вреди от това, че в производството по ВНЧД № 60/2017 г. на АСНС не е дадена възможност на подсъдимия да се запознае с материалите по НОХД № 646/2015 г. на Специализиран наказателен съд (СНС), с което да му се осигури възможността да подготви своята защита, е счетена също за неоснователна. Произнасяйки се по нея въззивният съд е изтъкнал, че по въпросното дело на АСНС ищецът подал жалба от 27.02.2017г., в която направил изрично искане да му бъде предоставен 3 - дневен срок за запознаване с материалите по наказателното дело за да може да организира защитата си. Установено е, че определението по чл. 341 НПК е било постановено без да се уважи това искане, но то не съставлява процесуално нарушение, доколкото частното наказателно производство се развива в закрито заседание. В обжалваното решение е посочено също, че ответният наказателен съд е разгледал всички възражения на подсъдимия срещу частния протест на прокуратурата относно липсата на предпоставките за изменение на мярката за неотклонение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд по конкретното дело и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди също, че въззивното решение е и очевидно неправилно – основание по достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Поставените за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси са със следното съдържание:

1. „Допустим ли е иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, разглеждан по общия ред за обезщетение на неимуществени вреди от правосъдна дейност, нарушаваща правото по чл. 13 във вр. чл. 5 § 1, б. „с“ и чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС?“;

2. „Кой е компетентния съд, който следва да разгледа иск с правно основание чл. 4 § 3 ДЕС?“;

3. „Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на иск с правно основание чл. 4 § 3 ДЕС?“

Касационното обжалване не следва да бъде допускано.

Предвид съдържанието на изложението към касационната жалба и от самата нея повдигнатият първи въпрос е свързан с правната квалификация на предявения иск и изразява несъгласието на касатора с възприетата такава от въззивния съд. Въпросът не е осъществява основание за достъп до касация, защото определянето на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона и се упражнява въз основа на изложените в исковата молба фактически твърдения за накърнено субективно материално право и нейния петитум – т. е. искане за съдебна защита. Това в случая е сторено от втората инстанция и съответства на установената съдебна практика. С оглед заявените обстоятелства, на които се основава предявения иск - нарушено право на справедлив процес, на свобода и сигурност, както и на право на ефикасно вътрешноправно средство на защита (по чл. 6, чл. 5 и чл. 13 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ратифицирана по конституционен ред, обнародвана и влязла в сила за Р. Б на 7 октомври 1992 г., която по силата на конституционната разпоредба на чл. 5, ал. 4, изр. 2 е част от вътрешното право) въззивният съд е приел, че исковата претенция намира своето основание в чл. 49 ЗЗД, а не в специалния ЗОДОВ. Касае се за претендирани от държавата, чрез нейния субституент - АСНС вреди от незаконосъобразни действия на правоприлагащи органи, за които ответникът отговаря. Фактът, че страната е останала недоволна и счита за неправилна определената от съда правна квалификация на иска й не може да послужи като основа на правен въпрос и да формира общо основание. Този довод има характер на касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК и касае правилността на обжалваното решение, но е без значение в производството по селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК.Нето на правен въпрос, само по себе си, има за последица недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Налага се, че по първия въпрос отсъстват предпоставки за достъп до касация.

Вторият и третият въпрос също не формират общо основание за селекция на касационната жалба, тъй като не се касае за претендирани от държавата, чрез АСНС вреди, причинени от нарушение на съюзното право, която отговорност произтича от общите задължения на държавите - членки по чл. 4, § 3 ДЕС. Питанията почиват на разбирането на касатора, че предявената от него претенция следва да се квалифицира именно по чл. 4 § 3 ДЕС, което обаче не може да удовлетвори изискванията за обуславящ изхода на делото въпрос, явяващ се обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Затова по тези въпроси също (без необходимост от разглеждане на заявените допълнителни основания, както се посочи по-горе) не се реализират предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Относно поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът не е обосновал наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК – т. е. порок на въззивното решение от разглежданата по-горе категория. Поради това следва да се приеме, че и по същото основание не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

В обобщение, липсват основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.

По тези съображения Върховният касационен съд, ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 139 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 2992/2019г. на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.