7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50752
гр.София, 19.10.2022 г.
Върховният касационен съд на Р. Б, трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА
ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
като изслуша докладваното от съдия Петкова гр. д.№ 1091/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Р. Д. Р., чрез адв. С. С. и на „Е. А. Т“ ЕАД, [населено място], чрез адв. М. В., срещу решение № 261699/09.12.2020г. по гр. д.№ 5427/18г. по описа на Софийски градски съд, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен иска на Р. срещу дружеството по чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука от 05.05.2016г. до размер от 36 610, 00 лева, ведно със законната лихва от 05.05.2016г. и е отхвърлен за разликата до пълния предявен частичен размер от 40 000 лева.
Жалбоподателят ищец Р. обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен, като сочи касационните основания по чл. 281 т. 3 ГПК. Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол поддържа да са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по следните правни въпроси, които счита обуславящи решаващите изводи на въззивния съд:
1/ Всяко нарушение на правилата за безопасност на труда от пострадалия ли съставлява основание за намаляване на обезщетението по чл. 200 КТ или само това, при което е налице виновно допринасяне от страна на пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано субективно отношение?
2/ Кой носи доказателствената тежест за установяване наличието на „ груба небрежност“ при настъпване на трудовата злополука и може ли да бъде прието наличието на такава, без да е изяснен механизмът на настъпване на злополуката?
3/ Налице ли е груба небрежност, когато поведението на работника / служителя не представлява явно пренебрегване на правилата, отнасящи се пряко до работата му?
Касаторът ищец счита, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 310/27.01.2014г. постановено по гр. д.№ 1145/2012г. по описа на ВКС, ІІІ ГО; решение № 1026/18.12.2009г. по гр. д.№ 4001/2008г. по описа на ВКС, ІVГО и решение № 79/ 27.03.2012г. по гр. д.№ 673/2011г. по описа на ВКС, ІV ГО; вторият – в противоречие със задължителната практика по ППВС № 7/65г. и ППВС 1/85г., както и с разрешението по решение № 62/24.02.2015г. по гр. д.№ 2798/2014г. по описа на ВКС, ІV ГО, а третият – с постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 159/15.01.2018г. по гр. д.№ 251/2017г. по описа на ВКС, ІІІ ГО.
Жалбоподателят ответник „Е. А. Т“ ЕАД, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен за разликата над 11 860 лева. Позовава се на недопустимост, предвид факта, че съдът е определил справедлив размер на обезщетението, надвишаващ цената на частичния иск – съответно 50 000 лева и 40 000 лева. Сочи и основанието на чл. 281 т. 3 предл. 1во ГПК. Иска решението да бъде допуснато до касационно обжалване за евентуална преценка на неговата допустимост ( чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК ), както и на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, поради постановяването му в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:
1/ Следва ли съдът, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ да отчете наличието на общо заболяване на пострадалото лице и следва ли работодателят да носи отговорност за цялата претърпяна неимуществена вреда при наличие на данни за общо заболяване?
2/ Следва ли съдът, прилагайки принципа за справедливост, да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ, съобразявайки се със съдебната практика за сходни хипотези?
3/ Към кой момент се определя размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и следва ли да се съобрази обезщетителният характер на законната лихва?
По първия въпрос се сочи противоречие с решение № 268/04.01.2019г. по гр. д.№ 2128/2018г, ВКС, ІV ГО; по втория – противоречие с решение № 139/09.10.2020г. по гр. д.№ 873/2020г., ВКС, ІV ГО, решение № 163/01.07.2016г. по гр. д.№ 411/2016г. на ВКС, ІV ГО и др., а по третия – противоречие с решение № 510/30.11.2010г. по гр. д.№ 1923/2009г. на ВКС, ІV ГО.
Страните взаимно оспорват жалбите си и сочените от всяка от тях основания за допускане решението до касационно обжалване.
Настоящият състав намира за неоснователни исканията на страните за допускане до касационно обжалване. Съображенията на съда са следните:
Предявеният иск по чл. 200 КТ е частичен, за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука от 05.05.2016г. Цената му е 40 000 лева от общо дължими 50 000 лева. За да го уважи до общ размер от 36 610, 00 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 05.05.2016г., въззивният съд е констатирал, че с оглед оплакванията на страните и факта, че за сумата до 9110 лева първоинстанционното решение е влязло в сила, предпоставките на чл. 200 КТ са установени със сила на пресъдено нещо и спорни са единствено справедливия размер на търсеното обезщетение и предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В съответствие с прогласения от чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост при обезщетяване на неимуществените вреди от деликт и разясненията, дадени в ППВС 4/68г., въззивният съд е приел, че сумата 50 000 лева ще компенсира в най - пълна степен причинените на пострадалия вреди, предвид следните обстоятелства: датата на деликта – 2016г.; социално – икономическата обстановка в страната към този момент ; младата възраст на ищеца към този момент; вида и тежестта на полученото травматично увреждане – закрито счупване на унарния епикондил на лявата мишнична кост, разкъсване на медиалния колатрален лигамент на лява лакътна става; характера на увредата – травматичен, довел до трайно затруднение на двигателните функции на крайника за повече от 2 месеца; продължителността на възстановителния период – повече от две години; броя на хирургичните интервенции – три; наличието на остатъчни явления – груб постоперативен цикатрикс с дължина около 15 см, представляващ козметичен дефект, лекостепенна лезия на левия улинарен нерв –ІV и V пръст, намалена сетивност в зоната на н. улинарис – ІV и V пръст, леко намалена мускулна сила на за ІV и V пръст и флексия на предмишница; вида и интензитета на преживените болки по време на възстановяването, както и неудобствата от личен, битов и социален характер, включително причинените от остатъчната симптоматика, изразяващи се в известен дискомфорт при манипулации, свързани с фини движения с ръката и неблагоприятна прогноза от ускорено развитие на вторични артрозни промени в лакътната става; неблагоприятното отражение на инцидента върху психо-емоционалното състояние на ищеца. Съдът изрично е отчел имащото отношение към остатъчните явления при ищеца негово общо състояние - коренчева увреда на ниво С7-С8, но е изключил то да е водещо за отпадната сетивна симптоматика. От друга страна, съдът е съобразил, че посочените в експертното решение на ТЕЛК противопоказни условия за труд при ищеца са следствие не само на детерминираното от трудовата злополука негово състояние, но и от общото му заболяване – увреждания на междупрешленните дискове в поясния и другите отдели на гръбначния стълб с радикулопатия.
За да намали определеното като справедливо обезщетение, въззивният съд е приел, че при тежест на ответника работодател е доказан принос от 25% на пострадалия за настъпване на злополуката, осъществен при условията на груба небрежност. Този правен извод е изведен при безпротиворечиво установеното от фактическа страна, че ищецът е бил запознат с инструкция № 4 /28.04.2014г. на работодателя за безопасна работа с багер, която съдържа общо правило за безопасност на труда, съгласно което е забранено качването, влизането и повдигането на лица с кофата на багера, както и превозването на такива в кофата на багера. Съдът е приел, че като се е качил в кофата на багера, за да бъде повдигнат с нея и така да достигне до място, където е следвало да прикрепи тел в изпълнение на очертана от длъжностната му характеристика дейност, пострадалият е пренебрегнал правилата за безопасност при липса на елементарно старание и внимание т. е. действал е при „груба небрежност“. За неоснователно е намерено възражението на ищеца, че не е действал самонадеяно, защото не е бил длъжен да предвиди затваряне на кофата на багера ( в каквато ситуация е причинено увреждането), а само падане от повдигнатата кофа на багера.
Касационното производство е било спряно на основание чл. 292 ГПК с определение № 60212/14.07.2021г. до приемане на тълкувателно решение по т. д.№ 1/2021г. на ОСГТК на ВКС.Те постановено на 01.08.2022г. и настоящото дело е възобновено на 01.09.2022г. С решението по т. д.№ 1/2021г. на ОСГТК на ВКС се прие, че при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. Приложено към обжалваното решение, цитираното разрешение изключва основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ро ГПК за осъществяване на касационен контрол, защото при цената на иска от 40 000 лева въззивният съд е прел за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди такъв от 50 000 лева и намалявайки този размер поради съпричиняване е присъдил сумата 36 610, 00 лева, която не надхвърля сумата от петитума на исковата молба – 40 000 лева. Следователно произнасянето не е свръх петитум и решението е допустимо.
Не са налице и останалите заявени от страните основания за допускане на касационно обжалване. То предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.
Поставените от ищеца въпроси са обуславящи, доколкото касаят приложението на чл. 201, ал. 2 КТ. По същото е налице съдебна практика на ВКС (решение № 186/01.02.2019г. по гр. д.№ 4922/2017г. на ІV ГО; решение № 144 /19.07.2019г. по гр. дело № 2413 /2018г. на ІІІ ГО ; решение № 58/20.04.2018г. по гр. д.№ 2037/2017г ІІІ ГО и посочените в него решения по чл. 290 ГПК ; решение №187/29.10.2020г. по гр. д.№ 4559/2019г. на ІVГО ; № 132/18.12.2020г. по гр. д.№ 4606/2019г., ІІІ ГО и др. ), част от която се сочи от самия касатор, с която безпротиворечиво се приема следното: Изводът за съпричиняване поради груба небрежност предпоставя установяване на механизма на увреждането, вкл. конкретното поведение на работника, което стои в каузална връзка с вредите, при доказателствена тежест на работодателя ответник. Когато е налице такова поведение ( действие или бездействие) се преценява дали то изпълва хипотезата на груба небрежност, като се има предвид, че грубата небрежност не се отличава по форма ( според субективното отношение към увреждането), а по степен от небрежността в гражданското право, както и че самонадеяността в наказателното право и грубата небрежност в гражданското право са несъотносими. Заключението за допусната груба небрежност се прави при сравнение на конкретното съпричинително поведение на работника с абстрактния модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия и ако това сравнение показва, че поведението на работника е проява на липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, следва извод за съпричиняване при допусната груба небрежност. Едва когато такава е установена, се поставя въпросът за намаляване отговорността на работодателя, за разрешаването на който от значение е виновното поведение на работодателя, на работника, тежестта и съотношението на причините, довели до увреждането при злополуката, като се следва принципа, че колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й.
Решаващите мотиви на въззивния съд не са в противоречие с цитираната установена практика на ВКС, доколкото е прието, че: механизмът на произшествието е бил установен със сила на пресъдено нещо; доказателствената тежест за наличие на съпричинително поведение при груба небрежност е на ответника; забраната за качване на лица в кофата на багера е от общ порядък, защото отчита възможните опасности и резултатите от оценка на риска на съответното работно място и така касае пряката работа на ищеца, а той е нарушил забраната, въпреки че е бил запознат с нея при проведения му инструктаж; предвиждането на ищеца, че кофата на багера може да се затвори ( а не да падне от нея) е ирелевантно за вината му.
По поставените от ответника въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, които обобщено касаят вредите, които подлежат на обезщетяване при деликт; обстоятелствата, които следва да се отчетат при определяне справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и характера на лихвата, дължима върху обезщетението за вреди от деликт, е налице задължителна и константна безпротиворечива съдебна практика. Относимите за конкретните твърдения на касатора ответник нейни разрешения са следните: 1/ На обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, както настъпилите, така и тези, които ще настъпят. От значение за определяне размера на обезщетението е актуалното към момента на приключване устни състезания пред въззивната инстанция състояние на пострадалия ищец. 2/ Понятието справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, свързано е със задължителна преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, а справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. 3/ Лихвата върху обезщетението за вреди от деликт е компенсаторна и се дължи се от датата на непозволеното увреждане.
Въззивното решение е изцяло съобразено с цитираните разрешения. Не е присъдено обезщетение за общо заболяване без причинна връзка със злополуката, а принципното му и във всички случаи недоминиращо влияние за проявата на част от усложненията и остатъчните явления при ищеца е отчетено при определяне размера на обезщетението. Решение № 268/04.01.2019г. по гр. д.№ 2128/2018г, ВКС, ІV ГО, на противоречие с което се позовава ответникът, е неотносимо за настоящия казус. То изяснява начина, по който следва да се определи обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука в хипотеза, при която увреждането от нея е утежнило последиците на съществуващо общо заболяване.
Не е нарушен принципът на справедливост чрез определяне на различни по размер обезщетения в сходни хипотези. Представените от касатора ответник влезли в сила решения на въззивни инстанции, с които са присъждани обезщетения за неимуществени вреди от трудова злополука, не разкриват аналогични на процесния случаи. Само две от тях – решение № 136/16.05.2018г. по гр. д.№ 153/2018г. на ОС Враца и решение № 132/27.06.2018г. по гр. д.№ 120/2018г. на ОС Шумен, касаят съпоставим с процесния вид травматично увреждане ( счупване на лакътна кост), но и по тях голяма част от конкретните обстоятелства от значение за справедливото овъзмездяване (брой хирургични интервенции, усложнения, продължителност на общия оздравителен и възстановителен период, брой и вид на трайните неблагоприятни последици от увреждането) имат различни характеристики от процесните.
Застъпеното в решение № 510/ 30.11.2010г. по гр. д.№ 1923/2009г., ВКС, ІV ГО виждане, че законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука се дължи от влизане в сила на решението, с което то се присъжда, е изолирано и преодоляно изрично ( вж. решение № 217 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 1038/2012 г. на ІV ГО ) и с константната съдебна практика (решение №1048/18.07.2001г. по гр. д.№ 1022/2000г, ВКС, ІVГО; решение № 193/26.06.2012г. по гр. д.№ 611/2011г. ВКС, І ГО; решение № 238/20.06.2008г. по т. д.№ 924/2008г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 176/12.11.2018г. по т. д.2193/2017г., ВКС, І ТО и др.), която е в посочения по - горе от настоящия състав и възприет от въззивния съд смисъл.
В заключение, касационно обжалване не следва да бъде допускано и настоящият състав на ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 261699/09.12.2020г. по гр. д.№ 5427/18г. по описа на Софийски градски съд в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: