Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 4317/04.06.2020 г. на С. М. И., подадена чрез адвокат П. Г. – А., срещу въззивно решение № 151/28.02.2020г., постановено по възз. гр. д. № 800/2018 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, с което е отменено решение № 455/21.06.2017 г., постановено по гр. д. № 414/2017 г. по описа на Великотърновския районен съд, в частта, с която „Лукети“ ЕООД е осъдено да заплати на касатора сумата от 9 000 лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпила в края на м. август 2015 г. злополука, изразяваща се в травма на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на дясната ръка на ниво китка и длан, с което е причинено трайно затрудняване на хватателната функция, ведно със законната лихва от 01.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като вместо това предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД е отхвърлен до този размер. Потвърдено е първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част до пълния претендиран размер от 20 000 лева. В тежест на касатора са възложени направените от ответното дружество разноски в двете съдебни инстанции в размер на 2 455 лева.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск. В проведеното открито съдебно заседание касаторът не изпраща представител.

Ответната страна – „Лукети“ ЕООД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адвокат Л. В., изразява становище за неоснователност на подадената жалба. Претендира разноски за касационното обжалване. Представлява се в откритото съдебно заседание по делото от адв.К. от АК В.То, която поддържа подадения отговор и счита въззивното решение за правилно, добре обосновано и аргументирано след пълен анализ на всички събрани доказателства и доводи на страните.

С определение №726 от 30.10.2020г. въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за произнасяне по релевантния за изхода на делото въпрос: „Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно?

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, след преценка на изложените основания за отмяна и в правомощията по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца вследствие на настъпила в края на м. август 2015г. злополука в предприятието на ответното дружество, изразяваща се в травма на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на дясната ръка на ниво китка и длан, с което на ищеца е причинено трайно затрудняване на хватателната функция.

С Решение № 455/21.06.2017 г., постановено по гр. д. № 414/2017 г. по описа на Районен съд – В. Т искът е уважен за сумата от 9 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.09.2015 г. до окончателното изплащане, и отхвърлен за разликата над уважения размер от 9 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв. Ответникът е подал въззивна жалба срещу осъдителната част на решението, а ищецът – насрещна въззивна жалба срещу отхвърлителната част. С въззивното си решение №512 от 08.12.2017г. съдът е отменил решението в осъдителната част и е отхвърлил претенцията и за размера от 9000лв., като го е потвърдил в останалата му отхвърлителна част за горницата над 9000лв. до пълния претендиран размер от 20000лв.

По касационна жалба на ищеца в производството е било образувано гр. д.№ 886/2018г. по описа на ВКС. С решение № 153 от 05.11.2018г., касационният съд е отменил решение № 512 от 8.02.2017 г., постановено по в. гр. д. №761 по описа за 2017 г. на Великотърновския окръжен съд и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Великотърновския окръжен съд. За да постанови този резултат е обосновал извод, че въз основа на показанията на заинтересовани свидетели, които са заявили, че получената в предприятието рана била малка по площ и некървяща, този съд е приел, че сериозното нараняване е било причинено някъде другаде, а не в предприятието; че според второинстанционния съд противоречията между свидетелските показания и съдебно-медицинската експертиза били само привидни, тъй като описаното от вещото лице нараняване е друго, различно от повърхностната рана, получена в предприятието; че тези изводи не могат да бъдат споделени, тъй като въззивният съд е пренебрегнал логичните, научни, опитни и процесуални правила при обсъждане на противоречиви доказателства; кредитирал е показания на заинтересовани свидетели; че заключението, че раната била получена някъде другаде противоречи на житейската логика и най-вече - на медицинската експертиза, основаваща се на научни медицински познания, според която повърхностната рана не би оставила белег - т. нар. ръбец, и че няма следи от повторно нараняване; че логичното обяснение на описанието на раната като незначителна, дадено от работници и служители на ответното дружество, е, че те са заинтересувани от изхода на спора и желаят да омаловажат последиците от злополуката, затова в тази част показанията им не следва да се кредитират. Посочил е също, че въззивният съд не е взел предвид обяснението на управителката, съдържащо се на стр. 89 по описа на предварителното производство, което съдържа признание, че злополуката е станала в предприятието, както и, че това извънсъдебното признание на управителя може и следва да бъде взето предвид от гражданския съд по аргумент от разпоредбата на 177, ал. 1, т. 2 от ГПК. Указал е, че при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да съобрази изложеното, както и това, че за да се разреши спорът по същество е необходимо да се обсъди и възражението на ответното предприятие за съпричиняване, както и възраженията и доводите на касатора, наведени в неговата насрещна въззивна жалба.

За да постанови обжалваното пред настоящата инстанция решение, въззивният съд е приел за установено, че през лятото на 2015 г. С. М. И. е осъществявал на територията на предприятието на ответното дружество в [населено място] различна по вид работа, несвързана с производствената дейност на дружеството, като същият е помагал при товаренето на тухли, затрупването на канал, изработването на кофраж, коването на палети. В края на м. август 2015 г. ищецът е помагал на дърводелеца З. М., като стоейки зад работещия банциг – на около 90 см. от лентата, е поемал нарязаните от дърводелеца дъски и е изнасял същите навън. След като свършил своята работа, З. М. е изключил дървообработващата машина и е излязъл от работилницата. След него е излязъл С. М. И., като същият показал на дърводелеца резка от нараняване около 2 см. от палеца на дясната си ръка. На ищеца е оказана първоначална помощ от управителя на дружеството – С. Л., която била завършила курс по БЧК, а след това е закаран от друг работник в здравната служба в селото, където раната му е почистена с кислородна вода и е превързана от намиращата се там медицинска сестра – свидетелката С. С.. От приетите по делото медицински документи и изслушани съдебно – медицински експертизи е приел за установено, че ищецът страда от травматично увреждане – срязване на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на дясната ръка на ниво китка и длан. В исковата си молба същият поддържал, че процесната злополука е настъпила вследствие на множество нарушения на ответното дружество във връзка с основното му задължение за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, и в частност – на неизпълнение на задължението му за провеждане на инструктаж и обучение за работа с банциг. Претендирл заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди – болки и страдания, като последица от посоченото травматично увреждане, в общ размер на 20 000 лева.

При тези данни, въззивният съд е приел, че уважаването на предявения иск е обусловено от положителното установяване на следните факти: вършил ли е ищецът възлагана му срещу заплащане по устна уговорка от ответното дружество обща работа на територията на предприятието, разкриваща белезите на договор за изработка, и в частен случай: възлагана ли му е такава, свързана с ползването на банциг; получил ли е по твърдения начин в края на август 2015 г. нараняване на палеца на дясната ръка – от съприкосновение с лентата на банцига в дърводелската работилница на ответното дружество, в момент, когато е помагал на дърводелеца при биченето на дъски, с предназначение за направа на палети, като ги е прикрепял и поемал зад машината, довело до твърдяното телесно травматично увреждане – срязване на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на дясната ръка на ниво китка и длан с неблагоприятна последица на трайно затруднение на хватателната функция на ръката. С оглед доказателствата по делото е намерил, че полаганият от ищеца труд е имал възмезден характер. При липсата на писмен трудов договор между страните по делото, е счел, че отношенията помежду им следва да се уреждат въз основа на устно сключения и фактически изпълняван от тях договор за изработка. Фактът на осъществяване на труд на територията на предприятието на дружеството – ответник, без значение дали е свързан с производствената дейност на дружеството, е преценен като достатъчен за възникване на задължение за дружеството – ответник за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Изрично е отбелязал, че това задължение е възникнало за ответника по силата на закона – чл. 2, чл. 3, ал. 1, чл. 14, ал. 1 ЗЗБУТ. Счел е обаче, че по делото не се установява на ищеца да е възлагана работа, свързана с ползването на процесния банциг, а единствено с коване на палети пред дърводелската работилница. За недоказани е счел и твърденията на ищеца, че съществуващото травматично увреждане е настъпило по време, място и начин, посочен от ищеца. Посочил е, че дори и тези твърдения да се бяха доказали, същите не могат да обосноват ангажиране деликтната отговорност на дружеството по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 14, ал. 2 ЗЗБУТ, тъй като законът не урежда такава правна последица „само защото“ увреждането е настъпило през време на работа на територията на предприятието. Приел е, че за ответното дружество не е възникнало задължение за провеждане на инструктаж за работа с банциг, тъй като на ищеца не е била възлагана работа, свързана с неговото ползване. Изтъкнал е, че инструктажът и обучението като елементи на общото задължение за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд трябва да са съответни на спецификата на възлаганата работа. И при доказване, че на ищеца е възложена конкретна дейност с дървообработващата машина, съдът е преценил, че неизпълнението на задължението за провеждане на инструктаж за работа с банциг не би се намирало в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпването на вредите от процесната злополука, доколкото това би противоречало на правилата на човешката логика и разум. Заключил е, че с оглед данните по делото, единствената възможна причина за настъпилата травма е самоувреждане, настъпило „най-малко по невнимание“ и което ищецът би избегнал, ако бе внимавал. При тези мотиви, въззивният съд е намерил предявения иск за недоказан и неоснователен, поради което е счел за безпредметно обсъждането на евентуално съпричиняване от страна на ищеца. Все пак е посочил, че ако искът беше доказан по основание, приносът на пострадалия за настъпване на вредносните последици би бил в размер на 50 %.

Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК / редакция до ДВ бр. 86/27.10.2017г./ намира по повдигнатия правен въпрос следното:

Въпросът е решен в практиката на ВКС - ППВС №1/1953 г. и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в това число посочените от касатора, а и с решението по настоящото дело при първото касационно производство. Нееднократно ВКС е разяснил с актовете си, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Същевременно, както е посочено и при първата касация, не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е прекият факт да не е оставил следа /доказателство/ или да не може да бъде намерен носител на тази следа /доказателствено средство/, годен да бъде представен пред съд. Изводът е, че косвените доказателства не трябва да се разглеждат изолирано и догматично да се приема за недоказано дадено обстоятелство, а следва да се преценява дали натрупването на тези доказателства не създава една цялостна картина, която безспорно установява спорния факт /решение № 554 от 8.2.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС/. От решаващо значение за правилността на решението на въззивния съд е крайните изводи да съответстват на логичните, научни, опитни и процесуални правила при обсъждане на противоречиви доказателства.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с обжалваното въззивно решение правният въпрос е разрешен в пряко противоречие с тези указания и разяснения, дадени с трайната, последователна и непротиворечива практика на ВКС.Сременно е допуснато и грубо неизпълнение на задължителните указания, дадени по реда на чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК с предходното касационно решение по делото, тъй като за да достигне до решаващите си изводи, че в случая не може да се обоснове логически, че нараняването е получено от ищеца при и по повод изпълнение на възложена му работа от ответника, като пряка последица от неизпълнените от възложителя задължения за инструктаж и осигуряване на безопасни условия на труд, въззивният съд не е обсъдил и не е извършил преценка на никакви конкретни обстоятелства по делото, свързани с вида и характера на изпълняваната работа, не е обсъдил поотделно и в съвкупност всички преки и косвени доказателства, не е отграничил показанията на заинтересованите свидетели с оглед връзката им на подчиненост спрямо ответника, нито медицинската експертиза, нито е преценил извънсъдебното признание на управителя на ответника към датата на деликта, не е съобразил и преценил и конкретни релевантни факти и логически взаимовръзки, от които да се обосноват решаващите изводи. При това положение, основателни са основните касационни оплаквания на жалбоподателя, че по този начин въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на разпоредбите на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждането на правнорелевентните факти и на доказателствата по делото и на чл. 294 ГПК – да съобрази задължителните указания на касационната инстанция, дадени при връщане на делото за ново разглеждане.

Съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане. С формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, в служебно известни на настоящия състав решения по чл. 290 ГПК: решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр. дело № 1356/2009 г. IVrp. c, решение № 193 от 4.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2009 г. IV гр. с, решение № 246 от 15.01.2014 г. по гр. дело № 3117/2013г. на II гр. с, решение № 217 от 3.07.2012 г. по гр. дело № 579/2011 г. на IV гр. с. и др., е прието, че с разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши или повтори предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Указанията по тълкуването и прилагането на материалния закон задължават въззивния съд да приеме същото каквото е приела касационната инстанция, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото / освен при хипотези на оттегляне на иска, отказ от иска, признание на иска или на отделни факти, постигане на спогодба и др./ Неизпълнението на дадените в отменителното решение на ВКС указания, представлява съществено процесуално нарушение, което се отразява върху правилността, а в някои случаи и върху недопустимостта на въззивното решение, съобразно констатирания от състава на ВКС порок.

Предвид установеното по-горе съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от въззивния съд при обсъждането на правнорелевентните факти и на доказателствата по делото и при грубо неизпълнение на указанията, дадени от предходната касационна инстанция, обжалваното въззивно решение следва да се касира, и тъй като не се налага извършването на съдопроизводствени действия по събирането на доказателства, материалноправният спор между страните следва да бъде решен по същество от настоящата касационна инстанция.

В случая от съвкупния анализ на доказателствата – показанията на свидетелите З. М., Д. Н., И. В. и Л. Л., разгледани в тяхната съвкупност и ценени при условията на чл. 172 ГПК, обясненията на ищеца, дадени пред първоинстанционния съд, извънсъдебното признание на управителя на дружеството ответник С.Л., дадено пред органите на досъдебното производство, в което признава неизгодния за дружеството ответник факт, че по време на изпълнение на възложена му работа през август 2015г. поради докосване на лента на банциг ищецът е получил процесното нараняване, медицинските документи и заключенията на вещите лица, които съдът кредитира като обективни и компетентно дадени се установява по несъмнен начин, че ищецът е получил процесното травматично увреждане през месец август 2015г. именно при и по повод възложена му от ответника работа на територията на предприятието в дърводелската работилница при съприкосновение с част от банцига.

Отговорността на възложителя е деликтна - той отговаря за противо-правните действия или бездействия, изразяващи се в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, технически и други правила, както и от характера на възложената работа (ППВС № 9/1966 г.). Тази отговорност на възложителя произтича от задължението му да осигури здравословни и безопасни условия на труд съгласно чл. 2 и чл. 14 от ЗЗБУТ на територията на предприятието и мястото на полагане на труд. В случая от заключението на изготвената съдебно-медицинска експертиза, което съдът кредитира изцяло, като обективно и компетентно дадено, както и от становището на вещото лице, дадено в проведеното открито съдебно заседание пред първата инстанция, се установява несъмнено, че именно при инцидента, настъпил в края на м. август 2015 г., на ищеца е причинено описаното в исковата молба увреждане - срязване на късия и дългия екстензори на палеца на дясната ръка, реализирало се в резултат от докосване до задната гладка част на лентата на банцинга. В съдебно заседание вещото лице е посочило, че в случая, не е било необходимо раната да бъде дълбока, тъй като в анатомичната зона на увреждането има костна подложка и засегнатите сухожилия лесно биха били засегнати. В същата насока е и заключението на вещото лице К. Й., прието от въззивната инстанция. Показанията на разпитаните по делото свидетели, в частите, в които посочват, че раната не е била дълбока и дълга, не следва да се кредитират, въпреки че не водят до извод в обратната насока, т. е. че порязването не е могло да се реализира по посочения в исковата молба начин. Следва да се отчете, че същите са работници при ответника и с оглед на това са заинтересовани от изхода на делото. Следва да се зачетат показанията на свидетеля М., който като човек с дългогодишен опит при работа с банцинг (по негови твърдения), е заявил, че е възможно раната на ищеца да се получи при допир с гладката част на банцинга. Такова е и становището на С.Л., дадено пред разследващите органи - „според мен С. се е допрял до задната страна на лентата” и „ М. го доведе и каза, че С. се е порязал на лентата на банцига“. Следва да се има предвид, че тези изявления на управителя имат характер на извънсъдебно признание, което следва да се зачете. Макар и това обстоятелство да няма пряко отношение към механизма на увреждане, съдът намира за необходимо да отбележи, че не кредитира показанията на свидетелите М.,Н. и В., както и изразеното по този повод от Л., че раната на ищеца не е кървяла, тъй като същите са и в противоречие със становището на вещите лица, които категорично са отрекли такава възможност да няма кървене, дори и малко, при разкъсване на кожата. Недоказано е в процеса възражението на ответника, че увреждането се е реализирало извън предприятието. В тази връзка следва да се посочи, че вещото лице пред първата инстанция категорично е заявило, че при извършения преглед на ищеца не е констатирало т. нар. „наслагване на рани”, т. е. становището, че ищецът се е наранил на друго място и по друго време не се подкрепя от обективните находки на експерта. Не са констатирани данни за друго нараняване и от вещото лице, дало заключение пред въззивната инстанция. Същевременно обстоятелството, че ищецът е работил непосредствено след инцидента, както и на следващия ден, също не водят до извод в обратната насока, доколкото в съдебно заседание вещото лице е заявило, че непосредствено след получаване на раната хватателната функция е била напълно запазена, а впоследствие след период от около 2-3 месеца е настъпила контрактура на ставата и хватателната способност постепенно се е загубила. Тези изводи не са опровергани от втория експерт.

Въз основа на заключението по изготвената експертиза по здравословни и безопасни условия на труд, което е дадено обективно и безпристрастно и се кредитира от съда, се установява, че в конкретния случай е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 6 от Наредба № РД-07-2/16.12.2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Според тази норма „Работодателят осигурява провеждането на инструктажи по безопасност и здраве при работа на всеки работещ независимо от срока на договора и продължителността на работното време, вкл. и на: всички други лица, които ще посещават производствени звена на предприятието”. Доколкото в случая ищецът не е инструктиран за работа с и в близост до процесния банцинг, е налице нарушение на цитираната разпоредба, както и на чл. 166, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, според които работодателят предоставя на работещите съответна информация и когато е необходимо, писмени инструкции за използване на работното оборудване, а при използване на работно оборудване, при което съществува риск за безопасността и здравето на работещите, работодателят осигурява прилагането на писмени инструкции. В случая от страна на ответника е допуснато и нарушение на чл. 52, ал. 1 от Наредба № 7/23.9.1999 г., според която за работни места, които съдържат опасни зони, в зависимост от степента на риска се прилагат средства, препятстващи достъпа на неупълномощени лица в тези зони, в какъвто смисъл са и дадените от Дирекция „Инспекция по труда”, [населено място] указания. Обстоятелството дали на представляващия ответното дружеството му е било известно по каква причина ищецът е влизал в дърводелската работилница е ирелевантно и ответникът не може да се освободи от отговорност, заявявайки че не е знаел за това обстоятелство. Още повече, че както управителят, така и длъжностното лице по здравословни и безопасни условия на труд в предприятието на ответника - св. В., са разбрали за настъпилия инцидент и все пак на същия, а и на следващия ден ищецът е забелязан от тях да полага труд отново в района на предприятието.

От всичко изложено по-горе се налага извод, че ответникът, в качеството му на възложител, не е инструктирал ищеца за работа с банцинг, не му е провел обучение за работа с въпросната машина и не предприел необходимите мерки за недопускането му в дърводелската работилница, представляваща част от предприятието му, което е било негово задължение. Същият, съобразно предвиденото в чл. 14, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 6 от ЗЗБУТ, е бил длъжен да осигури здравословни и безопасни условия на труд на работещите в предприятието и да осъществява ефективен контрол за извършване на работата без риск за здравето и по безопасен начин, което не е сторено. При тези данни се налага извод, че е проявено бездействие от страна на възложителя по отношение на вменените му задължения по осигуряване безопасността на работещите в дърводелската работилница на предприятието. Проявено е бездействие и от управителя, и от служителя, изрично натоварен с контролни функции по безопасни и здравословни условия на труд - св. И. В., а както се установява от протокола за проверка, извършената от служители на Дирекция „Инспекция по труда”, [населено място], на дърводелската работилница не са били поставени и установените знаци за безопасност, като са дадени и указания в тази връзка. По делото безспорно е установено, че на ищеца не е проведен съответния начален инструктаж за безопасна работа на територията на предприятието, което твърдение се признава и от ответника, както и, че в предприятието на ответника не са взети необходимите мерки за ограничаване достъпа на неоправомощени лица до зони с повишена опасност. Твърдението на ответника, че не му е известно защо ищецът е влизал в дърводелската работилница, само по себе си свидетелства за липса на контрол в тази насока, но не го освобождава от отговорност.От заключенията по изготвените съдебномедицински експертизи се установява и причинно-следствената връзка между процесния инцидент и настъпилото увреждане. На база заключенията съдът приема за безспорно установено, че увреждането е невъзстановимо, освен ако не бъде извършена операция. Следва да се отчете и това, че според вещите лица дори и след операция ще се стигне до непълно възстановяване на хватателната функция, доколкото вече е налице трайна флексионна контрактура в първата метакарпо-фалангеална става. Установено е и това, че на ищеца са причинени болки и страдания, чиито интензивен период е бил през първите няколко дни, след което същите са станали непостоянни и по-слаби, а със зарастването на раната са намалели значително. В съдебно заседание и двете вещи лица са потвърдили, че и понастоящем функцията на палеца не е възстановена в първоначален обем отпреди травмата. Във връзка с твърденията на ответника, че нарушението в хватателната функция се дължи на предходно или последващо нараняване съдът счита, че същите са неоснователни. Тези твърдения се опровергават от вещите лица и не са подкрепени от никое друго доказателство по делото.

С оглед всичко изложено, следва да се приеме, че е налице причинно-следствена връзка между настъпилия вредоносен резултат и противоправното бездействие на служители на възложителя – управител и служител, натоварен изрично с организирането и контрола на здравословните и безопасни условия на труд, а това предпоставя и ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД на ответното дружество.

При определяне на размера на неимуществените вреди, съдът изхожда от критериите за справедливост, визирани в чл. 52 ЗЗД.

Като се съобрази настъпилото увреждане и последиците от него - трайната загуба на хватателна способност на дясната ръка на ищеца за период от близо шест години, в който период неминуемо е изпитвал затруднения в ежедневието си, обстоятелството, че тази загуба при операция би могла да бъде преодоляна до определена степен, както и, че преди извършване на такава медицинска интервенция не може да се определи до каква степен ще бъде възстановена хватателната функция, претърпените физически и емоционални болки и страдания, респ. техния вид, интензитет и продължителност, при отчитане на характера на извършеното от служители на ответника деяние, изразяващо се в бездействие относно осигуряване на безопасни условия на труд, обстоятелството, че ищецът е бил на шестдесет и девет години при настъпване на инцидента, като се вземат предвид икономическите условия в страната към датата на деликта - м. август 2015 г., и принципът, че на обезщетяване подлежат само реално претърпените вреди и репарирането им не следва да служи за неоснователно обогатяване, съдът намира, че дължимото обезщетение възлиза на сумата 10000 лева.

С отговора на исковата молба е направено възражение за съпричиняване на вредите, изразяващо се в това, че ищецът е допуснал нарушения в правилата за лечение и не проявил необходимата грижа за нормалното зарастване на раната. Установените по делото обстоятелства относно механизма на увреждане не сочат ищецът пряко да е способствал за възникването на условията за настъпване на инцидента, а и такива твърдения нито са поддържани, нито са доказани по делото. От показанията на разпитаните свидетели обаче се установява, че ищецът действително не е проявил необходимата грижа за нормалното зарастване на раната, отстранявайки поставената му превръзка непосредствено след инцидента, поради което съдът приема, че замърсявайки раната и не щадейки ръката си ищецът е проявил поведение, което, както са посочили и вещите лица е допринесло за удължаване продължителността на възстановителния период и за повишаване интензитета на претърпените от него болки и страдания. В тази връзка вещото лице по първата експертиза, изрично е посочило, че наличието или липсата на замърсяване на раната не оказва влияние на трайните последици от травмата, но може да доведе до забавяне в срастването на кожата, а от там и до увеличаване продължителността и интензитета на претъпените болки и страдания. Това се подкрепя и от вещото лице по втората медицинска експертиза. Именно поради това съдът намира, че непроявявайки необходимата грижа за зарастване на раната, ищецът е допринесъл в минимална степен за увеличаване на вредните последици и по-конкретно за претърпените болки и страдания, което съпричиняване съдът определя на 10 %. С оглед на горното, отговорността на ответника следва да се намали с 1/10 на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, при което дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сума в размер 9000лева. Съдът приема, че тази сума е от естество да репарира действително причинените неимуществени вреди, така, както са установени в производството. Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално удовлетворение – признаване, че действията на делинквентите са противоправни, и ангажиране отговорността им, респективно тази на възложителя на работата им, за причинените вреди, като размерът на паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди и не бива да служи за обогатяване. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта” до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди, а в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз.

Същевременно в съдебната практика на Върховния касационен съд няма никакво колебание, че при търсено обезщетение за причинените неимуществени вреди, предметът на спора е очертан в рамките на обичайните негативни преживявания за съответното деяние. Достатъчно е да се претендира обезщетение на неимуществени вреди от съответния деликт. Само когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. В процесния случай не са твърдяни и не са и доказани претърпени вреди над обичайните и с трайни и неотстраними последствия - нито като негативно отражение в психиката на ищеца, нито в социалния му дискомфорт.

Поради тези съображения уважаването на иска за неимуществени вреди в по-голям или по-малък размер би довело до несъответствие на обезщетението с действителния размер на моралните вреди, несъобразяване с обществения критерий за справедливост, както и с практиката на съдилищата в подобни случаи. Така определеното обезщетене се дължи ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното изплащане.

Изложеното обосновава извод, че решението на въззивния съд следва да се отмени в частта, с която искът на ищеца е отхвърлен до размер от 9000 лв., като тази сума следва да се присъди ведно със законната лихва от 01.09.2015г. до окончателното изплащане. В останалата част решението е правилно като резултат и следва да се остави в сила.

Съобразно изложеното следва да се пререши и въпросът за възлагането на разноските. Съгласно чл. 78 от ГПК, разноските и пред трите съдебни инстанции се присъждат съобразно крайния изход на делото, и конкретно - съгласно ал. 1 и ал. 3 - съобразно изхода на материалноправния спор по предявения по делото иск - съразмерно с уважената част от тях - в полза на ищеца, респ. - съразмерно с отхвърлената част - в полза на ответника.

В случая ищецът е освободен от такси и разноски в производството и не е реализирал такива. Представляван е от особен представител, чието възнаграждение следва да се определи от БПП при съобразяване уважения размер на претенцията, свършената работа от особения представител и Наредба за минималните адвокатски възнаграждения.

Пред отделните инстанции ответникът е реализирал разноски за адвокатско възнаграждение и вещи лица и такси в общ размер съобразно приложените списъци и разходни документи 4055лв. Съобразно отхвърления размер на иска в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер 2230, 25лв. Съобразно уважения размер на претенциите ответникът следва да заплати в полза на държавата по сметка на ВКС разноски /държавна такса и депозит за експертиза пред първата инстанция/ в общ размер 830лв.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 151/28.02.2020г., постановено по възз. гр. д. № 800/2018 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, В ЧАСТТА, с която след отмяна на решение № 455/21.06.2017 г., постановено по гр. д. № 414/2017 г. по описа на Великотърновския районен съд, в частта, с която „Лукети“ ЕООД е осъдено да заплати на С. М. И. сумата от 9 000 лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпила в края на м. август 2015 г. злополука, изразяваща се в травма на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на дясната ръка на ниво китка и длан, с което е причинено трайно затрудняване на хватателната функция, ведно със законната лихва от 01.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД е отхвърлен до този размер, КАКТО И В ЧАСТТА на присъдените разноски и вместо това

ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Лукети“ ЕООД да заплати на С. М. И. сумата от 9 000 лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпила в края на м. август 2015 г. злополука, изразяваща се в травма на екстензорен мускул и сухожилие на палеца на дясната ръка на ниво китка и длан, с което е причинено трайно затрудняване на хватателната функция, ведно със законната лихва от 01.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 151/28.02.2020г., постановено по възз. гр. д. № 800/2018 г. по описа на Великотърновския окръжен съд В ОСТАНАЛАТА МУ ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.

ОСЪЖДА „Лукети“ ЕООД да заплати в полза на държавата по сметка на ВКС деловодни разноски в размер 830лв.

ОСЪЖДА С. М. И. да заплати на „Лукети“ ЕООД деловодни разноски в размер 2230, 25лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: