Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от ЕТ „Ние –Савов-Вл.Савов”и В. Е. С. против решение № 284/17.08.16г. по в. гр. дело № 190/16г. на Окръжен съд - Враца, с което е потвърдено решение № 917 от 23.11.15г. по гр. дело № 1268/15г. на Районен съд – Враца.С него е уважен предявения от А. Б. Р. срещу касаторите иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД в размер на 7000 лв, ведно със законната лихва, считано от 10.02.10г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

С определение № 65 от 23.01.20г. на състав на Трето г. о.на ВКС е допуснато касационно обжалване за проверка на процесуалната допустимост на въззивното решение.

С обжалваното решение е прието, че на 18.02.2010 г. в брой 16 на областния вестник „НИЕ“ е била публикувана статия със заглавие „Дали съдебната система е станала бизнес за А. Р.?“, с автор М. А.. Посочено е, че изложените в нея твърдения са недоказани, поради което въззивният съд е достигнал до извода, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. Обосновал е, че ответникът ЕТ „Ние-Савов-В. С“ в качеството си на издател определя характера и съдържанието на публикуваните материали и носи отговорност и при публикуване на писма от трети лица, какъвто е конкретния случай. Правното основание за ангажиране на отговорността му е нормата на чл. 49 ЗЗД, тъй като същият се явява възложител на работата по съставяне, подбор и поместване на печатни материали. Ответникът В. Е. С. като редактор от своя страна носи отговорност за изнесената информация, тъй като отговаря за вида и съдържанието на публикациите. За неотносимо към спора е прието обстоятелството, че не са представени доказателства за наличие на договор за заемане на длъжността, тъй като наличието на облигационно или трудово правоотношение се предполага от обстоятелството, че в издавания от Савов вестник в качеството му на едноличен търговец, същият е посочен като редактор и не е установено трето лице да заема длъжността. Въззивният съд е счел, че с публикуването на статията ответникът е причинил неимуществени вреди на ищцата, изразяващи се в душевни страдания и накърняване на доброто име, чест, достойнство и авторитета й като съдия. Съобразен е териториалният обхват на разпространение на вестник „НИЕ“, както и обстоятелствата, че статията е публикувана на първата страница на печатното издание и в интернет страницата на вестника, че е с провокативно и привличащо вниманието на читателите заглавие, че съдържа множество неверни твърдения по отношение на личността на ищцата, които довели до душевен дискомфорт, негативни емоционални преживявания и влошаване на здравословното й състояние. При тези данни въззивният съд е приел, че сумата от 7 000 лв. е достатъчна да репарира претърпените от ищцата неимуществени вреди и съответства на общоприетите в съдебната практика критерии.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като извърши проверка на процесуалната допустимост на обжалваното решение, намира, че е НЕДОПУСТИМО по следните съображения:

В Тълкувателно решение № 1 от 9.07.19г. по тълк. дело № 1/17г. на ОСГТК на ВКС –т. 1 е прието, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, е недопустимо.

В разглеждания случай, с определение, обективирано в протокол за проведено открито съдебно заседание на 06.07.2016 г. във въззивното производство не е уважено направено от касатора искане за спиране на производството по делото на основание чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, доколкото според него са били налице данни за това, съдържащи се в удостоверение, издадено по нохд №3946/30.06.2016 г. От него е видно, че срещу ищцата е бил внесен обвинителен акт по ДП №127/2011 г. на НСлС, пр. пр.№9455/2010 г. на СЗА-СГП за престъпления по чл. 302, т. 1 б.“б“вр. чл. 301 ал. 3 вр. с ал. 1 НК; по чл. 282 ал. 2 вр. ал. 1 НК; по чл. 316 вр. чл. 308 ал. 1 и чл. 26 ал. 1 НК, образувано е нохд №3946/2015 г. на СГС,НО, 11 състав и с разпореждане от 27.06.2015 г. то е прекратено за отстраняване на допуснати нарушения. Въззивният съд е приел, че след като образуваното съдебно производство е прекратено, макар да няма данни за влизане в сила на разпореждането за прекратяване, не е налице хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

Разпоредбата на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК предвижда, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора.В мотивите на ТР № 2/19.11.14г. по т. д.№ 2/14г. и ТР № 8/7.05.14г. по т. д.№ 8/13г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че основанието за спиране по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство.

Конкретно, в хода на въззивното производство са събрани данни за образувано нохд пред Софийски градски съд срещу А. Р. по обвинение в престъпления, свързани със служебното й положение и професионалната й дейност като съдия, които са в тясна връзка с разглеждания иск по чл. 49 ЗЗД,при който задължително следва да се зачетат последиците от влязлата в сила присъда по обуславящото дело.Вярно е, че в удостоверението от 30.06.16г. на СГС се съдържат данни за прекратяване на делото, но не и такива, че е влязло в сила.Следователно основанието за спиране по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК е съществувало към момента на постановяване на съдебния акт, но въпреки това в нарушение на правилото на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК висящността на преюдициалния спор не е зачетена от решаващия съд.Още повече, че към настоящия момент на съдебния състав е служебно известно, че наказателното производство срещу подсъдимата А. Р. е приключило с влязла в сила осъдителна присъда /решение № 244 от 5.02.20г. по нак. дело № 970/19г. на ВКС/, но тъй като касационният съд не събира нови доказателства, не може да бъде взета предвид при разрешаване на спора.

По изложените съображения, нарушаването от въззивния съд на нормата на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК води до недопустимост на съдебния акт /чл. 281 т. 2 ГПК/ поради наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване правото на иск.

Въззивното решение следва да се обезсили като недопустимо и делото за се върне за ново разглеждане от друг състав на Врачанския окръжен съд.

Воден от горното,В. К. С,ІІІ г. о.

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 284 от 17.08.16г. по гр. дело № 190/16г. на Врачанския окръжен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.