Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Р. Б, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София против решение № 12436/ 03.12.2020 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 4897/2019 год., с което е потвърдено решение № 2827/ 21.06.2019 год. по гр. д.№ 48/2018 год. на Благоевградски окръжен съд, в частта, с която е осъдена Прокуратура на РБ да заплати на И. Г. Л. на основание чл. 2, т. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв, претърпени в резултат на обвинението му в извършване на престъпление, за което е бил оправдан с влязла в сила присъда на 09.05.2017 г. по нохд № 13/2015 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, ведно със законната лихва, считано от влизане на присъдата в сила до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуално правния въпрос относно задължението на съда да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005г. по т. д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се същото основание и по материално-правния въпрос относно приложението на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ.Пва се на три решения на ВКС.

Ответникът по касационната жалба не е депозирал писмен отговор и не взима становище.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради отсъствието на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата, тъй като с постановление за привличане на обвиняем от 24.03.2013 г. на следовател при ОСлС – Благоевград ищеца е привлечен в качеството на обвиняем в извършването на престъпление по чл. 115 НК – за това, че на 23.03.2013 г. около 23.30 часа на главен път II – 84 на 1 км. от ж. п.спирка „Г. К“ в посока гр.Разлог умишлено е умъртвил Н. П. И.,а с постановление от същата дата на прокурор при Окръжна прокуратура – Благоевград е задържан за срок до 72 часа.С определение от 27.03.2013 г. на ОС-Благоевград по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5000 лв.,която с постановление от 12.11.2014 г. на прокурор при Окръжна прокуратура – Благоевград е отменена. В изпълнение на указанията на наблюдаващия досъдебното производство прокурор, с ново постановление за привличане на обвиняем от 25.11.2014 г. на следовател при ОСлС – Благоевград ищецът е привлечен като обвиняем в извършването на престъпление по чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК, за това, че на 23.03.2013 г. около 23, 30 часа на път II-84 на 1 км от ж. п.спирка „Г. К” в посока гр.Разлог е причинил по непредпазливост смъртта на Н. П. И., поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност – използване на оръжие при изпълнение на служебните си задължения в качеството си на старши полицай в група „Охрана на обществения ред“, сектор „Охранителна полиция” на РУ „Транспортна полиция” – гр.Пловдив, като нанесъл удар с дясната си ръка, с която държал служебно зачисленото си оръжие - пистолет, зареден със стоп патрон, в областта на лявото рамо на пострадалия, с което е нарушил множество правила от ЗМВР и чл. 13, ал. 2 вр. ал. 1 от Наредба № 1з-325 от 07.02.2011 г. за реда за употреба на помощни средства от полицейските органи, като вследствие на тези нарушения е произвел изстрел от упор със стоп патрон в горната част в ляво на шията и вследствие на това нараняване е настъпила смъртта на последния.С присъда постановена от Окръжен съд – Благоевград по н. о.х. д.№ 13/2015 г. ищецът е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК.Срещу оправдателната присъда е депозиран протест от ОП-Благоевград и от частните обвинители и граждански ищци.С решение от 13.07.2016 г. САС е потвърдил присъдата на БлОС,което решение е било обжалвано от частните обвинители и граждански ищци и с решение на ВКС от 09.05.2017 г. е оставено в сила.При определяне размерът на неимуществените вреди пряка и непосредствена последица от увреждането съдът се е съобразил с практиката на ВКС и е приел, че воденото наказателно производство, продължило 4 години, като стресогенен фактор, въпреки взетата мярка за неотклонение „гаранция” се е отразило негативно върху психиката и наличното заболяване“артериална хипертония“,довели до появата на симптоми на посттравматично стресово разстройство, начина по който незаконното обвинение се е отразило върху кариерното му развитие и неговото пенсиониране по време на наказателното производство на 49 годишна възраст, както и ограничаване на социалните му контакти.Прилагайки принципа за справедливост визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е приел, че определеното обезщетение е справедливо и ще репарира понесените вреди.

Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди, след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено, че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.

За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че според приетото в т.ІІ на ППВС № 4/68 г. обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005г., според които “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.

Формалното посочване на материалноправния въпрос за точното прилагане на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, без да се посочи кой от критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените съдебни решения на ВКС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.

Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 12436/ 03.12.2020 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 4897/2019 год.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: