Производството е по чл. 230, във връзка с чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК.

С определение №186/07.6.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, поради наличие на висящо к. д.№10/2018 г. по описа на Конституционния съд на Р. Б.

По посоченото конституционно дело е налице произнасяне на Конституционния съд с решение №15/06.11.2018 г., обнародвано н ДВ, бр. 95/16.11.2018 г., поради което и на основание чл. 230, ал. 1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.

Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№20208/29.11.2017 г., подадена от адвокат Н. Р. – процесуален представителна ищеца П. Б. Н. от [населено място], против въззивно решение №2079/02.10.2017 г. по гр. д.№2185/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, 7 състав, с което е потвърдено решение №6188/21.7.2016 г. по гр. д.№9052/2015 г. по описа на Софийския градски съд, I-16 граждански състав, в частта му с която е отхвърлен предявеният от П. Б. Н. от [населено място] против Прокуратура на Р. Б – София, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. второ ЗОДОВ, за разликата от 2000 лева до 50000 лева.

Въззивният съд е приел, че „С оглед така установените факти настоящият състав намира от правна страна следното: Държавата, съгласно чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ, отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на следствието, прокуратурата и съда вследствие незаконно обвинение за извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл. 4 от ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Доказването на вредите и на причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение е изцяло в тежест на ищеца, сезирал гражданския съд с иск за заплащане на обезщетение по реда на този закон. Искът за обезщетение съгласно чл. 7 от ЗОДОВ се предявява срещу държавните органи, от чиито незаконни актове са последвали вредите.

В настоящия случай срещу ищеца е било образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 202, ал. 2 от НК. Наказателното производство срещу ищеца е прекратено поради липса на достатъчно доказателства за извършено престъпление, следователно е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 2 от ЗОДОВ (ред.ДВ бр. 17/2009 г., приложима с оглед датата на прекратяване на наказателното производство). Прекратяването на наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК – поради това, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление обосновава извод за незаконност по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук – и на действията на длъжностните лица на Прокуратурата на РБ по повод образуваното предварително производство. Незаконността на обвинението съставлява основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.

По възражението на ответника, че не е налице фактическият състав на чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ поради това, че на ищеца не е било повдигано обвинение в извършване на престъпление съдът намира следното: В решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то г. о. на ВКС е прието следното: „Употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение”. Подобно разрешение на този правен въпрос е възприето и в решение № 341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на ІV-то г. о. на ВКС, а именно, – че фактът на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление, осъществява хипотезата на чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ, макар и да не е повдигнато обвинение и уличеното лице не е привлечено в качеството на обвиняем. В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на IV-то г. о. на ВКС, е прието, че тази практика не е в противоречие, а доразвива постановките на т. т. 7, 11 и 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и е в пълно съответствие с материалния закон – ЗОДОВ.

Настоящият състав напълно споделя посочената последователна практика на ВКС по приложението на материалния закон, която съответства и на практиката на ЕСПЧ по въпроса кога едно лице е обект на наказателно обвинение. Ето защо съдът приема наличие на предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за възникване отговорността на държавата, представляване от П. в настоящия случай.

Анализът на събраните доказателства обосновава несъмнен извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратура на РБ, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мярка за неотклонение и мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания.

Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи глобално по справедливост, при отчитане на всички обстоятелства имащи отношение към размера му - тежестта и характера на обвинението (престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години); продължителността на наказателното преследване - производството е продължило от 12.10.2000 г. до 13.07.2010 г. (почти десет години); характера и интензитета на търпените мерки на процесуална принуда (не е налагана мярка за неотклонение), както и претърпените от ищеца морални страдания, преживения стрес, тревоги и притеснения.

От обсъдените свидетелски показания се установява, че воденото срещу ищеца наказателно производство му е причинило душевни страдания и неудобства и е довело до промяна в поведението му. Не се установи обвинението да е в пряка причинна връзка с претърпения от ищеца остър инфаркт. Не се установи и проведеното наказателно производство да се е отразило на здравословното състояние на ищеца, като експертното заключение в тази насока следва да се обсъжда с оглед установените факти по делото. От събраните доказателства не може да се направи извод ищецът да е страдал от хроничен стрес, причинен му от воденото наказателно производство, в който случай само може да се приеме влияние върху здравословното му състояние. Ето защо оплакванията във въззивната жалба на ищеца са неоснователни, доколкото задължението за обезщетение обхваща само вредите, които са пряка и непосредствена последица от действията на Прокуратурата. Претърпеният инфаркт не е в такава връзка с наказателното производство и не подлежи на обезщетяване.

Обезщетението за неимуществени вреди и в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ се определя съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД – по справедливост. Прилагането на критерия „справедливост” предпоставя цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани. Преценявайки съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди, техният интензитет и проявление във времето, продължителността на наказателното производство, характера и тежестта на незаконното обвинение, настоящият съдебен състав намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 2000 лева е достатъчно за справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Съдът намира за недоказано настъпването на неимуществени вреди в по-голям размер. Наказателното производство не е приключило в разумен срок, но ищецът не е претърпял интензивни вреди от това като се има предвид процесуално-следствените действия, в които той е взел участие. Ето защо съдът намира, че ищецът не е търпял значителни по интензитет вреди. Следва да се посочи, че размерът на обезщетението се определя към момента на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство през 2010 г.“

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. т.1 и 3 ГПК, както по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Поставя се въпрос „Допустимо ли е при иск по реда на ЗОДОВ, че предходно осъждане, за което е настъпила реабилитация, на незаконно обвинено лице, може да бъде използвано от съда като аргумент като твърдяно по-леко емоционално преживяване на вредите, което от своя страна да доведе до присъждане на по-нисък размер на обезщетение? “. Твърди се, че по този въпрос обжалваното решение е в противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК, а именно решение №55/11.3.2013 г. по гр. д.№1107/2012 г., III г. о.

Като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочи и разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Като се сочи превратното тълкуване от съда на приетото пред първата инстанция заключението на съдебно-медицинската експертиза относно претърпения от ищеца инфаркт.

Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.

Ответникът по касация Прокуратура на Р. Б не заявява становище в настоящото производство.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като разгледа касационната жалба и изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.

По естеството си касационният жалбоподател в позоваването си на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК е поставил въпрос, който не е формулирал прецизно, а именно, относно съобразяването на всички факти и обстоятелства по спора, включително и заключението на съдебно-медицинската експертиза за прекарания от ищеца инфаркт.

Съгласно т. 1, изречение трето, in fine от тълкувателно решение №1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК настоящият състав на ВКС, IV г. о., намира, че този въпрос следва да бъде уточнен по следния начин: „За задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и обстоятелства по спора и да ги съобрази в мотивите си, съобразно тяхното съдържание с оглед достигането до резултат, съответстващ на тях“. По този въпрос е налице практика на ВКС по чл. 290 ГПК, опредметена в решение №389/04.8.2014 г. по гр. д.№40/2013 г. на ВКС, IV г. о., поради което въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тъй като касационният жалбоподател е освободен от внасяне на държавна такса, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК на същия не следва да се указва да внася такава.

Водим от изложените съображения и на основание чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр. д.№1881/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г. о.

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2079/02.10.2017 г. по гр. д.№2185/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, 7 състав.

Делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване на делото в открито съдебно заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: