ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по жалба (№ 29188/02) срещу, подадена до Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от турски гражданин, г-н Д. Е. („жалбоподателя“), на 23 май 2002 г.

2. Жалбоподателят е представляван от г-н Е. Ш., адвокат от Измир. Турското правителство („Правителството“) е представлявано от своя представител.

3. На 12 юни 2007 г. председателят на Втори състав решава да уведоми Правителството за жалбата. Решено е също така да се разгледат по същество жалбата едновременно с нейната допустимост (член 29 § 3).

4. С писмо от 28 ноември 2008 г. представителят на жалбоподателя уведомява Съда, че жалбоподателят е починал на 21 август 2008 г. и че неговите наследници, г-жа Х. Е. г-н М. Е. и г-жа Е. С. (Ербей), желаят да продължат жалбата му. Правителството няма коментари по това искане.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5. Жалбоподателят е роден през 1926 г. и живее в Измир.

6. На 23 февруари 1998 г. жалбоподателят закупува парцел земя (парцел № 536 в село Улуджак, област Менемен, Измир) от наследниците на В.Г.

7. На 13 юли 1999 г. Министерството на земеделието („Министерството“) предявява иск пред, с който иска отмяна на нотариалния акт на жалбоподателя за парцел № 536 и вписването му на името на държавната хазна, твърдейки, че е притежавало фактически тази земя от 1966 г. Министерството се позовава основно на член 38 от Закона за отчуждаването (Закон № 2942). Министерството твърди също така, че е извършено отчуждаване във връзка с посочената земя през 1966 г. и че В.Г. е получил обезщетение за нея. Въпреки това, имотният регистър не е бил изменян поради административна грешка.

8. На 20 декември 2000 г. приема искането на Министерството на земеделието и нарежда земята да бъде регистрирана в полза на държавната хазна в съответствие с член 38 от Закон № 2942. В решението си, първоинстанционният съд отбелязва, че Министерството е притежавало фактически тази земя повече от двадесет години и че жалбоподателят е бил наясно с този факт, когато е закупил парцела.

9. Жалбоподателят обжалва.

10. На 17 септември 2001 г. Касационният съд потвърждава решението от 20 декември 2000 г.

11. Жалбоподателят иска поправка на решението от 17 септември 2001 г.

12. На 24 декември 2001 г. Касационният съд отхвърля искането на жалбоподателя.

13. На 4 януари 2002 г. решението на Касационния съд е връчено на жалбоподателя.

14. На 10 април 2003 г. отменя член 38 от Закон № 2942.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

15. Пълно описание на вътрешното право може да бъде намерено в делото „Бьорекчиоуларъ (Чьокмез) и други срещу “ (№ 58650/00, §§ 23-29, 19 октомври 2006 г.).

ПРАВОТО

I. ПРАВО НА ЖАЛБА (LOCUS STANDI)

16. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е починал на 21 август 2008 г. и че неговите наследници, а именно г-жа Х. Е. г-н М. Е. и г-жа Е. С. (Ербей), са изразили желание да продължат жалбата. Правителството не оспорва правото на наследниците на жалбоподателя да участват пред Съда. С. С. приема, че тези наследници имат право да продължат настоящото производство на мястото на жалбоподателя. Въпреки това, г-н Д. Е. ще продължи да бъде наричан жалбоподател.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

17. Жалбоподателят се оплаква, че лишаването му от земя без обезщетение представлява нарушение на член 1 от Протокол № 1.

18. Правителството оспорва този аргумент.

A. Допустимост

19. Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Той отбелязва също, че тя не е недопустима на друго основание. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

Б. По същество

20. Правителството поддържа, че оспорваният парцел е бил отчужден през 1966 г. и е изплатено обезщетение на В.Г., собственика на земята по това време. Предвид това отчуждаване, което е извършено дълго преди закупуването му от жалбоподателя, Правителството твърди, че жалбоподателят никога не е имал законно право на собственост върху въпросната земя. В подкрепа на твърденията си, Правителството представя документ от 13 септември 1966 г., който уведомява В.Г. чрез нотариус за решението за отчуждаване и допълнително го информира, че съответното обезщетение ще бъде депозирано в публична банка.

21. Жалбоподателят оспорва тези твърдения. Той твърди, че отчуждаването на парцела никога не е било завършено, както твърди Правителството, тъй като обезщетението за отчуждаване никога не е било депозирано в банката и следователно регистърът на нотариалните актове никога не е бил изменян в полза на държавната хазна.

22. Съдът отбелязва на първо място, че въпреки твърденията си относно отчуждаването на спорния парцел, Правителството не може да представи доказателства, които да докажат, че е извършено някакво плащане във връзка с това отчуждаване, за да бъде то финализирано. При тези обстоятелства и като се има предвид статутът на собственост в имотния регистър преди решението на Гражданския съд в Менемен от 20 декември 2000 г., Съдът счита, че няма достатъчно доказателства, за да се заключи, че оспорваната земя е била ефективно отчуждена от Министерството в който и да е момент.

23. Второ, Съдът отбелязва, че независимо дали е извършено отчуждаване през 1966 г. или не, се позовава само на член 38 от Закон № 2942, нареждайки регистрацията на земята в полза на държавната хазна. При тези обстоятелства Съдът не може да не заключи, че жалбоподателят е бил законен собственик на спорната земя до решението на и че е бил лишен от земята си по смисъла на член 1 от Протокол № 1, единствено на основание член 38 от Закон № 2942.

24. В тази връзка Съдът отбелязва, че съгласно член 38 от Закон № 2942, заявления за обезщетение за лишаване от собственост е трябвало да бъдат подадени в рамките на двадесет години от датата на заемане на имота. Прилагайки тази разпоредба със задна дата, националните съдилища лишават жалбоподателя от всякаква възможност да получи обезщетение за отмяна на нотариалния си акт. Съдът отбелязва в този момент, че след подаването на жалбата пред Съда, член 38 от Закон № 2942 е отменен от като противоконституционен. В своето решение от 10 април 2003 г. постановява, че ограничаването на правото на собственост на дадено лице, като се поддържа, че правото да се предяви иск срещу фактическото заемане на спорния имот изтича, и изискването имотът да бъде прехвърлен на властите двадесет години след това заемане, е в противоречие с Конституцията. Освен това, позовавайки се на съдебната практика на Съда, той постановява, че произволното лишаване на лица от тяхното право на собственост и правото им на обезщетение е в противоречие с принципа на правовата държава.

25. Съдът взема предвид решението на и признава неговите мотиви. Въпреки това, той отбелязва, че решението на не е имало обратно действие и следователно не е предоставило на жалбоподателя процедура, способна да отстрани последиците от възможно нарушение на Конвенцията. Следователно той счита, че въпросът не е бил разрешен по смисъла на член 37 § 1 (б) от Конвенцията (вж. „Бьорекчиоуларъ (Чьокмез) и други“, цитирано по-горе, § 41).

26. Съдът счита, че прилагането на член 38 от Закон № 2942 по делото на жалбоподателя е имало за последица лишаването му от възможността да получи обезщетение за отмяна на нотариалния си акт. Въпреки че такова вмешателство е основано на законодателство, което е било валидно по съответното време, то може да бъде описано само като произволно, доколкото не е била въведена процедура за обезщетение, способна да поддържа справедливия баланс, който трябва да бъде постигнат между изискванията на общия интерес на общността и изискването за защита на основните права на индивида (вж. „Акълъ срещу Турция“, № 71868/01, § 33, 11 април 2006 г.).

27. Съответно, Съдът заключава, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.

III. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

28. Член 41 от Конвенцията гласи:

„А. С. установи нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, при необходимост, предоставя справедливо обезщетение на увредената страна.“

А. Обезщетение

29. Жалбоподателят претендира 6 500 000 евро (EUR) за имуществени вреди. Той не представя никакви документи в подкрепа на претенцията си.

30. Правителството оспорва тази претенция.

31. При обстоятелствата на делото, Съдът счита, че въпросът за прилагането на член 41 не е готов за решение и трябва да бъде запазен, като се вземе предвид възможността за споразумение между ответната държава и наследниците на жалбоподателя.

Б. Р. и такси

32. Жалбоподателят не претендира за разноски и такси. Съответно, по този пункт не се присъжда обезщетение.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1. Постановява, че наследниците на жалбоподателя, а именно г-жа Х. Е. г-н М. Е. и г-жа Е. С. (Ербей), имат право да продължат настоящото производство на мястото на жалбоподателя;

2. Обявява жалбата за допустима;

3. Постановява, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;

4. Постановява, че въпросът за прилагането на член 41 от Конвенцията не е готов за решение; съответно,

(а) запазва посочения въпрос;

(б) приканва Правителството и наследниците на жалбоподателя да представят в срок от шест месеца от датата на уведомяване за решението своите писмени становища по въпроса и по-специално да уведомят Съда за всяко споразумение, което могат да постигнат;

(в) запазва по-нататъшната процедура и делегира на председателя на състава правомощието да я определи при необходимост.

Изготвено на английски език и нотифицирано писмено на 10 март 2009 г., съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.