О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5634

гр. София, 04.12.2024 год.

Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 4390 по описа на съда за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. И. С.-Б., против решение № 86 от 17.05.2023 г. по в. гр. дело № 147/2023 г. на Видински окръжен съд, с което е отменено решение № 100 от 11 ноември 2022 г. по гр. дело № 91/2022 г. на Районен съд - Белоградчик, поправено с решение от 27.01.2023 г., в обжалваната му част, с която е обявен за относително недействителен по отношение на нея, В. Й. Н., Е. Ф. С., М. Е. С. и И. Е. С. договор за покупко-продажба по нотариален акт № 41/2011 г., по силата на който И. К. Ц. и В. К. К. са прехвърлили на Б. Д. С. собствеността върху следните недвижими имоти в землището на [населено място], област В.: нива от 3.892 дка в м. „В. с.“ - имот с идентификатор ***; нива от 1.999 дка в м. „Р./П. п.“ - имот с идентификатор ***; нива от 1.999 дка в м. „Р./П. п.“ - имот с идентификатор ***; нива от 1.952 дка в м. „К. с.“ - имот с идентификатор ***; нива от 22.398 дка в м. „К. с./У.“ - имот с идентификатор ***; нива от 2.000 дка в м. „К. с.“ - имот с идентификатор ***, и нива от 9.993 дка в м. „П.“ - имот с идентификатор ***, и е допусната съдебна делба на същите земеделски земи между нея, В. Й. Н., Е. Ф. С., М. Е. С., И. Е. С., И. К. Ц. и В. К. К., както и в частта за разноските, като вместо него е постановено друго по същество, с което са отхвърлени исковете по чл. 76 ЗН и чл. 69, ал. 1 ЗН за обявяване за относително недействителен на договора за покупко-продажба и за делба на посочените земеделски земи. Посочено е във въззивното решение, че в останалата част първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е нищожно поради липса на формирана воля за отхвърляне на иска по чл. 76 ЗН, недопустимо поради произнасяне по непредявен иск с разглеждане на възражение за придобивна давност към по-късен момент от разпоредителната сделка, предмет на иска по чл. 76 ЗН, и неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите на въззивния съд относно началото на придобивната давност като фактическа власт, приложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗС при установено въз основа на друго правно основание държане и липсата на манифестиране на промяната на намерението пред собствениците. Иска отмяна на решението и претендира разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, с нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на решението относно извода за основателност на възражението за придобивна давност поради необсъждане на всички доводи и възражения на страните и неспазване на приложимите правила при формиране на правните изводи, които са и противоречиви, и със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен. Твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно презумпцията на чл. 69 ЗС; 2. Презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима, когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й, и същата следва да се счита за опровергана, когато фактическата власт е установена на правно основание и без да се отричат правата на другите собственици. По посочения въпрос излага, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 112 от 7.08.2019 г. по гр. дело № 3065/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 72 от 01.10.2020 г. по гр. дело № 3485/2019 г. на ВКС, I г. о., мотивите към Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, и решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. дело № 1840/2013 г. на ВКС, I г. о.; 3. След като се установява основание за начало на упражняването на фактическата власт без да се отричат правата на собственика, упражняващото фактическата власт лице следва ли да доказва по категоричен начин, чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение. По посочения въпрос твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр. дело № 4539/2015 г. на ВКС, I г. о.; 4. Обръщането на държанието във владение трябва ли да бъде явно и за да промени държането във владение, необходимо ли е държателят да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. Излага, че даденото в обжалваното решение разрешение е в противоречие с практиката на ВКС по решение № 77 от 18.06.2018 г. по гр. дело № 3229/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр. дело № 1163/2013 г. на ВКС, II г. о.; решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр. дело № 4539/2015 г. на ВКС, I г. о., и други; 5. Попада ли сред действията, с които се довежда до знанието на останалите съсобственици, намерението на държателя да свои целия имот, вписването на нотариалния акт, по който въпрос се навежда, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр. дело № 1163/2013 г. на ВКС, II г. о.; 6. Дали, когато един от наследниците се с разпоредил с частите на останалите, продажбата има вещно действие. Въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 483 от 15.07.2010 г. по гр. дело № 991/2009 г. на ВКС, I г. о.; 7. За да доведе до придобиване по давност на чуждите идеални части, промяната на намерението на съсобственика да свои целия имот трябва ли да бъде изявена по отношение на останалите съсобственици, защото не могат да се черпят права от поведение, срещу което собственикът, поради неведение, не може да се защити. Извежда доводи, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК; 8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр. дело № 479/2021 г. на ВКС, IV г. о., и други, постановени по този въпрос; 9. При произнасяне по обективно съединени искове по чл. 76 ЗН и по чл. 341 ГПК във вр. с 69 ЗН, когато съдът намери за основателно въведено от третото лице приобретател възражение за изтекла в негова полза придобивна давност, последваща разпоредителното действие, съдът следва ли да отхвърли иска по чл. 76 ЗН, респ. иска по чл. 341 ГПК във вр. с чл. 69 ЗН или следва да ги уважи. В същата хипотеза, в първата фаза на делбата, съдът следва ли да отхвърли иска по чл. 341 от ГПК във вр. с чл. 69 ЗН, или следва да ги уважи, и 10. Недействителността по чл. 76 ЗН разпростира ли действието си и върху това, с което наследникът се е разпоредил в повече от припадащите му се идеални части от наследството или по отношение на тези идеални части, с които наследникът се е разпоредил в повече, приложение намират правилата за продажба на чужда вещ. Посочва, че за последните два въпроса (девети и десети) е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като техния отговор е от значение за възможността и реда, по който неразпоредилите се наследници ще могат да защитят правата си.

Ответникът по касация – ответникът Б. Д. С., е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в който се излагат правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Няма претенция за разноски.

Другите страни по производството - В. Й. Н., Е. Ф. С., М. Е. С., И. Е. С., И. К. Ц. и В. К. К., не са подали отговор на касационната жалба в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, обосновани в изложението, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството е в първата фаза на съдебната делба, образувано пред първоинстанционния съд на 10.03.2022 г. по предявени от А. С.-Б. иск по чл. 76 ЗН за прогласяване на относителна недействителност на договор за покупко-продажба на недвижим имот по нотариален акт № 41 от 12 декември 2011 г. с предмет седем земеделски имота в землището на [населено място], [община], Област В., и иск по чл. 69, ал. 1 ЗН за допускане до делба на тези имоти и имот с идентификатор ***, представляващ пасище от 4.533 дка в м. „П.“ в землището на [населено място], [община], Област В.. За обосноваването им излага твърдения, че тя и ответниците И. Ц., В. К., В. Н., Е. С., М. С. и И. С. са наследници на общия им наследодател Т. К. П., починал на 03.04.1960 г., и на които с решение № 00130 от 26.05.1997 г. на ПК Д. е възстановено правото на собственост върху процесните земеделски имоти, като след смъртта на майка й В. М., настъпила на 04.12.2019 г., установила, че е наследник на тези имоти, а при снабдяване със скици за същите от АГКК, че за седем от имотите за техен собственик е посочен друг, за който е установено от справка в АВп, че е ответникът Б. С., на който сънаследниците и ответници по производството В. К. и И. Ц. са продали имотите с договор с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 41 от 12 декември 2011 г. При сключването на посочения договор с наследствената вещ продавачите са представили удостоверение за наследници № 110 от 15.11.2011 г., в които не са отразени всички наследници на общия наследодател, тъй като в него липсвала дъщеря му С. К., поради което прехвърлителната сделка на основание чл. 76 ЗН се явявала относително недействителен по отношение на другите наследници.

Така предявените искове в законоустановения срок са оспорени от сънаследниците В. К. и И. Ц. и приобретателя Б. С. относно имотите по прехвърлителната сделка. Сънаследниците В. К. и И. Ц. са направили възражения, че искът по чл. 76 ЗН е погасен по давност и че собствеността върху имотите по сделката е била придобита от тях въз основа на осъществявано давностно владение от 1997 г., които и били получени от техния баща К. К. по извършена от общия наследодател Т. П. делба по чл. 301 ЗН (отм.). Приобретателят Б. С. е навел възражение за придобиване на собствеността въз основа на осъществявано от него добросъвестно давностно владение върху имотите от сключване на прехвърлителната сделка на 12 декември 2011 г., по която неговите праводатели са се легитимирали като единствени собственици на имотите, а при евентуалност въз основа на изтекла в негова полза 10-годишна придобивна давност, считано също от сключването й - 12 декември 2011 г., предвид установяването й с прехвърлителната сделка, обуславяща и приложимостта на чл. 69 ЗС. Останалите сънаследници в делбеното производство не са оспорили исковете и са навели възражение за обявяване на относително недействителна на процесната прехвърлителна сделка и по отношения на тях.

В първото заседание по делото на 01.09.2022 г. първоинстанционният съд е изготвил доклад съгласно чл. 146 ГПК по наведените от страните твърдения за обосноваване съществуване на правата, за които е търсената защита с инцидентния установителен иск по чл. 76 ЗН и конститутивния иск за делба на съсобствени по наследяване имоти, респ. за направените от оспорващата ги страна възражения за придобиване на собствеността въз основан на давностно владение, разпределяйки, при така дадената правна квалификация, доказателствената тежест: за ищеца да установи съществуването на имуществената общност на посоченото основание, качеството на съделителите на сънаследници на Т. П. и размера на дяловете им и прехвърлянето на част от имотите по процесната сделка, последното признато и за безспорен между страните факт, а за сънаследниците и ответници В. К. и И. Ц. - осъществяването на владение върху имотите от 1997 г. до прехвърлянето им и извършване на отричащи правата на другите сънаследници действия, и за ответника Б. С. - осъществявано от него давностно владение пред периода 2011 – 2016 г. като добросъвестно, съответно 2011 – 2021 г. като недобросъвестно давностно владение. След разглеждане на исковете първоинстанционният съд ги е уважил, приемайки че сънаследниците не са установили да се придобили собствеността върху имотите по сделката въз основа на упражняваната от тях фактическа власт при отблъскване на правата на другите сънаследници, а само ползване от сънаследника В. К. лично и чрез отдаването им за ползване на трети лица като част от правомощията й на съсобственик, като такова действие по отблъскване не представлявало и вписването на процесната сделка, по която поради относителната й недействителност за неразпоредилите се наследници с имотите приобретателят Б. С. нямал качеството на добросъвестен владелец и упражнявал фактическа власт върху тях за себе си от 01.10.2012 г. – началото на стопанската 2012/2013 г. Не се установявало до този момент последният да е упражнявал такава фактическа власт върху имотите, а и наличието на упражнявана от него фактическа власт като арендатор и ползвател на земи от т. нар. „бели петна“ по чл. 37в, ал. 1 и 2 ЗСПЗЗ оборвали презумпцията по чл. 69 ЗС.

Въззивното производство е образувано по жалба Б. С. с оплаквания за изведени неправилни изводи на районния съд относно наведените възражения за придобивна давност относно имотите по прехвърлителната сделка и осъществяването от него явно и непрекъсна давностно владение, продължило повече от 10 календарни години, а не стопански. В отговора на така подадената въззивна жалба ищецът и въззиваем А. С.-Б. (сега касатор) е изложила съображения за правилността на изводите на първоинстанционния съд относно неосъществено от ответника и въззивник давностно владение за придобиване на процесните имоти поради ползването им като „бели петна“ с внесена рента за собствениците им за стопанската 2011/2012 г., което изключвало осъществяването му като собственик и за възможно намерение за своене на същите най-рано от 30.09.2012 г. при декларирането им като собствени за следващата стопанска година (2012/2013 г.).

С въззивното решение, предмет на касационно обжалване, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в обжалваната му част и е отхвърлил исковете по чл. 76 ЗН и чл. 69, ал. 1 ЗН за имотите по сделката. За да постанови решението, въззивният съд след преценка на събраните доказателствени средства е приел, че с решение № 00130 от 26.05.1997 г. на ПК - Д. на наследниците на Т. П. по реда на ЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост върху процесните осем земеделски имота в землището на [населено място], област В., които по удостоверението за наследници № 52 от 01.09.2020 г. на наследодателя Т. П., починал на 03.04.1960 г., били ищецът А. С.-Б. и ответниците - И. Ц., В. К., В. Н., Е. С., М. С. и И. С..

Въззивният съд по представените молба-декларация за издаване удостоверение за наследници от 09.12.2011 г. и удостоверение за наследници № 110 от 09.12.2011 г. е приел, че при издаването на последното за законни наследници на общия на страните наследодател Т. П. са посочени ответниците И. Ц. и В. К., като в него е вписано, че то е издадено, за да послужи пред арендатор и нотариус.

С нотариален акт за покупко-продажба на имот № 41 от 12 декември 2011 г. ответниците В. К. и И. Ц. продали на ответника Б. С. седем от процесните земеделски земи, без пасище от 4.553 дка в м. „П.“, представляващо имот с идентификатор ***.

Обсъдил е и събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателствени средства - чрез разпит на свидетелите Л. Н., В. И., П. Т. и В. К., ангажирани от страните. Първият свидетел посочил, че неговата майка В. Н. и сестра й П. М. през 1992 г. имали среща с братовчедките си от [населено място] за възстановяване на земите им, като знаел от майка си и че през 2011 г. И. Ц. й се обадила, за да й предложи да продадат земите, но тя отказала. Св. В. И. - снаха на ответника В. К., заявила че живеела с нея в едно домакинство от 1987 г., като след възстановяване на земите, същите се ползвали от нея и мъжа й, а около 2004 г. били дадени от свекърва й за обработване на арендатор - Б. С., с който не знаела дали помежду им е имало подписан договор и какви суми тя е получавала за тях. Не знае дали другите наследници били уведомявани за отдаването им под аренда, а и не ги познавала. В показанията си св. П. Т. и св. В. К. – жители на [населено място] от 1997 г., посочвали, че земите след възстановяването им се ползвали от ответника В. К. и съпруга й, а от около 2000 г. и досега те се обработвали от ответника Б. С.. Той според св. П. Т. купил земите, но не знаел точно кога, знаел местностите на земите, но не и точното им местонахождение. Точно къде се намирали земите не знаела и св. В. К., но знаела, че В. К. имала земи, които те обработвали, а след това ги дали на Б. С.. Друг не е обработвал земите, а и повечето от земята на селото според заявеното от св. В. К. се обработвала от ответника Б. С..

Въззивният съд е приел за установено, че за периода от стопанската 2012/2013 г. до стопанската 2021/2022 г. имотите по процесната прехвърлителна сделка са декларирани от ответника Б. С. пред ОСЗ - Д. за ползване въз основа на процесната сделка, като през периода 1997 г. – 2021 г. други договори за тях не били представяни. За стопанската 2011/2012 г. имотите са включени в т. нар. „бели петна“ и въз основа на заповед № РД-04-269 от 31.08.2011 г. на директора на ОДЗ - В. по чл. 37в, ал. 1 и 2 ЗСПЗЗ, с която е одобрено сключеното споразумение между ползвателите на земеделски земи, шест от продадените имоти по сделката се разпределили на купувача и ответник Б. С., а един от имотите с площ от 3.892 дка, представляващ имот с идентификатор *** по КККР - на Ц. А., за които ползвателите са внесли суми за ползването им по сметка на община Димово, но за тях не са постъпвали заявления за изплащане.

При така приетите за установени факти, въззивният съд е изложил, че не следва да се произнася по направеното оплакване относно наведеното възражение за придобиване на имота от продавачите И. Ц. и В. К. въз основа на осъществявано от тях давностно владение преди сключване на сделката за покупко-продажба, както и че по отношение на въззивника Б. С. е неприложима кратката 5-годишна придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. С процесната прехвърлителна сделка съделителите В. К. и И. Ц. са се разпоредили с процесните имоти, които не са единствени имоти, включени в наследственото имущество, и затова разпореждането с тях не представлява продажба на наследство по смисъла на чл. 212 ЗЗД, в полза на ответника и купувач Б. С., който е трето лице, извън кръга на наследниците – съделители, и се явявал първи приобретател на част от наследственото имущество. Изложил е съображения, че невъзможността да се придобие с кратката давност за първия приобретател следва от сделката, за която се прилага чл. 76 ЗН и която е относително недействителна, т. е. поражда действие, но по отношение на неразпоредилия се наследник, заявил такава претенция се счита за нестанала.

Приел за основателно релевираното от ответника и въззивник Б. С. правозащитно възражение, че е придобил собствеността на закупените от него имоти по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС с явно и непрекъснато владение в продължение на 10 години, считано от 12 декември 2011 г. до 10.03.2022 г. Извел е за установено от събраните свидетелски показания, че от 2004 г. съделителят и продавач В. К. му е предоставила фактическата власт върху имотите в качеството му на арендатор, т. е. че същият е държател на имотите до датата на тяхното закупуване и изповядване на сделката – 12 декември 2011 г., а след тази дата и по силата на договора за тях е настъпил транслативният ефект на сделката, сключена във формата на нотариален акт съгласно чл. 18 ЗЗД, с която той е придобил собствеността и е владял и ползвал изключително за себе си процесните имоти, съобразно тяхното предназначение. Посочено е, че същият е добросъвестна страна по сделката, доколкото по делото няма данни към датата на изповядването й той да е знаел, че продавачите не са единствени собственици на продадените му имоти. При така изложените съображения е счел, че десетгодишната придобивна давност в полза на ответника и въззивник Б. С. е изтекла на 12 декември 2021 г. и той е придобил по давност собствеността върху процесните имоти, предмет на сделката, като установеното от него владение през посочения период не е прекъсвано или смущавано. Владението върху имотите въззивният съд е приел за установено на основание, което изключва владението на другите съсобственици, и че с предаването му със сключването на договора за покупко-продажба от собствениците и съделители В. К. и И. Ц., намерението на владеещия купувач е по отношение на целите недвижими имоти и той се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС за своене на имотите и осъществявано върху тях владение без прекъсване.

Изложил е съображения, че включването на имотите в масиви за ползване по реда на ЗСПЗЗ от земеделските стопани, постигнали споразумение, не отнема владението от собствениците, нито ограничава правото им на разпореждане, а се отнася само за ползването на такива земи. Ползването се извършва на основание глава пета „а“ ЗСПЗЗ, озаглавена „Ползване на земеделски земи“, и целта на нормите от тази глава е да се обезпечат ефективното ползване на земеделските земи и подпомагането на земеделските стопани от европейските фондове, а не отнемането на тяхното владение и собственост. Посочил е, че фактът на внасяне на дължимите суми за стопанската 2011/2012 г. от ответника Б. С. за шест от имотите и от трето лице за един от имотите има само облигационно значение в отношенията с правоимащите да получат тези суми.

Въззивният съд е приел, че при доказване и основателност на наведеното от ответника Б. С. възражение за придобиване на имотите по прехвърлителната сделка въз основа на придобивна давност преди завеждане на делото, исковете за относителната й недействителност и за допускането до делба на имотите по сделката следва да бъдат отхвърлени.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават.

Обжалването въззивно решение не е нищожно или недопустимо, въпреки изрично наведените от касатора твърдения за наличие на тези основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Решението е валидно. То е постановено от съд в надлежен състав и в пределите на правораздавателната му власт, изготвено е в писмен вид и е подписано и изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание, включително и относно предявения в делбеното производство и разгледан от него иск по чл. 76 ЗН за прогласяване на процесната разпоредителна сделка със сънаследствените имоти (земеделски земи) за относително недействителна. Не е налице и недопустимост на решението. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск - на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на правомощията си и в рамките, в които е бил сезиран. Релевираното от ответника и приобретател на имотите от наследството по процесната разпоредителна сделка правозащитно възражение за придобиване на собствеността върху тях въз основа на давностно владение е не само своевременно заявено в производството, но и разглеждането му е в съответствие са наведените твърдения за осъществяването му именно въз основа на тази сделка в изискуемия от закона и приложим за нея срок на давностно владение за придобиване на собствеността (така и решение № 221 от 13.01.2014 г. по гр. дело № 2033/2013 г. на ВКС, I г. о.).

Не може да бъде споделен и доводът на касатора за очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК на обжалваното въззивно решение. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите й форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Очевидно неправилно е решението, когато въззивният съд е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Поддържаните от касатора пороци на съдебния акт с необсъждане на всички своевременно наведени от страните доводи и възражения, водещи до засягане на основните начала на процеса за осигуряване на възможност на страните за установяване на истината и равенството им по производството, и за неправилно прилагане на чл. 69 ЗС, осъществено и при явна необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд за осъществявана фактическа власт върху имотите и с намерение за своене, не се констатират от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. Изложените в обжалваното въззивно решение фактически изводи са направени въз основа на преценка и анализ на събраните доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, при съблюдаване на връзките помежду им и следващите се от тях изводи и при обсъждане на всички относими доводи и възражения на страните съобразно основните начала на производството и правилата на процесуалните разпоредби на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 във вр. с чл. 12 ГПК. Следователно изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяването на решението въззивният съд е подвел установените факти към релевантните правни норми, не е приложил отменен нормативен акт, нито е приложил нормативен акт, който урежда правоотношения, различни от процесните. Не се поддържа, а и не се установява от съдържанието на обжалваното решение, въззивният съд да е отказал да приложи императивна правна норма, което да е бил длъжен да стори.

Липсва основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и при условията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, разяснени в задължителните разрешения, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад по чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен, обоснован от даване на съответни указания за правилното разпределение на доказателствената тежест (с оглед на това, че владелецът се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС и че оборването й е в тежест на оспорващата страна), не е разрешен от въззивния съд в противоречие, със задължителните разрешения, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. В тях е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада (липсата на доклад или непълен и неточен доклад). Само когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. В настоящия случай, макар и непрецизно при даването на указания по разпределянето на доказателствената тежест, първоинстанционният съд е разграничил същите, съобразявайки твърденията на страните и конкретно тези на ответниците за обосноваване на възражението им за осъществяваното от тях давностното владение, начина на установяването му и приложимостта за тях на презумпцията по чл. 69 ЗС, респ. за нейното опровергаване, изведена от дадените с доклада по чл. 146 ГПК указания за установяване от ответниците и сънаследници И. Ц. и В. К. на действия по демонстриране отричането на правата на другите сънаследници и липсата на такива указания за ответника Б. С. – приобретател по договора за покупко-продажба, за който и в първоинстанционното решение е разглеждана приложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗС и за нейното опровергаване. Дори и при приемане на непълнота на доклада относно даването на указания за оборването й от оспорващите я съделители, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, като не е дал указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими към спора доказателства, които са пропуснали да извършат поради непълнота на доклад на първоинстанционния съд, тъй като нито във въззивната жалба, нито в отговора към нея някоя от страните се е позовала на допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада - конкретно на непълнота на доклада.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по поставените в изложението към касационната жалба правни въпроси относно приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС, установяването на основание за начало на упражняване на фактическа власт и промяната в намерението за своене при осъществяването на фактическа власт. Въпросът за приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС (втори въпрос) е решен от въззивния съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС, включително и с тълкувателните разрешения, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, а останалите правни въпроси (трети, четвърти и седми въпроси) са изведени от част от установените по производството факти и съобразно поддържаната от касатора защитна теза в процеса.

Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака - обективен, изразяващ се в упражняването на фактическа власт върху вещ, и субективен - намерението да се държи вещта като своя. Субективният елемент на владението е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят е установил законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС, която ползва владелеца, а не държателя на вещта. Презумпцията се прилага както в отношенията между владелеца и трети лица, които може да са и собственици на вещта, така и в отношения между съсобственици, без значение на основанието (юридическия факт), който е различен от наследяването и въз основа на който е възникнала съсобствеността – Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага при прилагане на чл. 69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Такава хипотеза според даденото в решението тълкуване е налице, когато правото на собственост се прехвърля по производен начин, без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от него, и владението е предадено на приобретателя (така и решение № 47 от 3.04.2015 г. по гр. дело № 6373/2014 г. на ВКС, II г. о.). Последният става съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но като владелец (добросъвестен или не в зависимост от знанието за обема на правата на праводателя) упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението на другия съсобственик. Затова той е съсобственик и владелец на целия общ имот. Именно тези тълкувателни разрешения и установена въз основа на тях практика на ВКС е съобразил в настоящия случай въззивният съд, приемайки че макар първоначално ответникът Б. С. да е установил фактическа власт върху земите като държател (с оглед предаването им за обработване преди сключване на договора за покупко-продажба без да се отричат правата на прехвърлителите), то след сключването на договора за покупко-продажба същият е упражнявал фактическата власт върху тях като собственик. Затова при така приетото установяване на владението върху процесните земи чрез предаването му от предишните собственици (прехвърлители), без последните да са собственици на целите имоти, а само на идеална част от тях, и при липса на данни по производството владението да е отнето от ответника, въззивният съд е извел действието на презумпцията на чл. 69 ЗС и на тази по чл. 83 ЗС, приемайки че процесните земи ответникът е владял за себе си и без прекъсване в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Със сключването на договора следователно е прието за установено владение върху земите, предмет на оспорваната разпоредителна сделка, а не на предприети от приобретателя като съсобственик едностранни действия за превръщане на държането върху частите на останалите съсобственици във владение, поради което следва да се приеме, че част от поставените въпроси (трети, четвърти и седми въпроси) не съответстват на данните по делото, а оттам и за тях не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по тези въпроси, прави ненужна преценката за наличието и на специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице обаче и твърдяното несъответствие с посочената в изложението по тази група правни въпроси казуална практика на ВКС. Част от нея, като решение № 112 от 7.08.2019 г. по гр. дело № 3065/2018 г. на ВКС, I г. о., и решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. дело № 3485/2019 г. на ВКС, I г. о., в които е дадено тълкуване на въпроси за значението на позоваването на придобивната давността и началото на погасителната давност при извършените от съсобственик подобрения на общата вещ, не е относима не само към предмета на спора в настоящия случай, а и към така формулираните от касатора правни въпроси. Неотносима е и останалата част от посочената от касатора в изложението практика, респ. въз основа на нея не се обосновава несъответствие с установената от ВКС практика по чл. 290 ГПК, тъй като се отнася до възникване на съсобственост по наследяване (каквато между приобретателя и неразпоредилите се с частта от земите сънаследници не е), установена без основание фактическа власт върху вещта и/или за предприети едностранни действие от установилото фактическа власт лице за преобръщане на държането във владение – хипотези, различни от тази по настоящото производство.

Формулираният от касатора пети правен въпрос относно значимостта на вписването на нотариалния акт по процесната разпоредителната сделка за намерението на държателя да свои целия имот също не е относим към решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора, поради което с него също не се осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Липсата на общото основание прави ненужна преценката за съответствие с посоченото в изложението към касационната жалба решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр. дело № 1163/2013 г. на ВКС, II г. о., което се явява и неотносимо, тъй като с него е разрешен спор между сънаследници, какъвто ответникът Б. С. не е.

Липсва основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване и по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни за спора доказателства и наведени от страните доводи и възражения. В обжалваното решение въззивният съд в съответствие с трайно установена практика на ВС и ВКС, включително и на посочената в изложението, е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателствени средства, включително и за причисляването на земите в масивите за ползване по реда на ЗСПЗЗ (т. нар. „бели петна“) от земеделски стопани, постигнали споразумение, през релевантния период, и предоставянето им за ползване на, излагайки приетите за установени въз основа на тях релевантни факти и обсъждайки всички доводи и възражения на страните, част от които и за приложимостта и оборването или не на презумпцията по чл. 69 ЗС. В тази насока въззивният съд е изложил и съображения за незасягане на осъществяваното от ответника Б. С. владение върху имотите, респ. за необорване на приложимата за него презумпция по чл. 69 ЗС, от установения начин на ползване на процесните земеделски земи и внесените от него и третото лице суми за стопанската година преди сключването на договора за покупко-продажба. Несъгласието на касатора с този анализ, обем и оценка на събраните доказателствени средства и с обсъждането на относимите доводи и възражения на страните, респ. с крайните решаващи правни изводи на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

За формулираните правни въпроси относно вещното действие на разпоредителната сделка от сънаследник извън обема на притежаваната част в наследствената имуществена общност (въпроси шести и десети), макар и обусловили решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение, респ. изпълващи общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не се обосновават специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Наличието на специална предпоставка не се удостоверява с посоченото в изложението решение № 483 от 15.07.2010 г. по гр. дело № 991/2009 г. на ВКС, I г. о., тъй като приетото от въззивния съд разрешение за вещнотранслативното действие на сделката относно правата на праводателите сънаследници и установеното въз основа на тази сделка от ответника Б. С. владение изцяло върху имотите като получено от праводателите по нея (които не са единствени собственици на имотите), макар и непрецизно изложено, не е в противоречие с тълкуването за липса на вещнотранслативно действие на продажбата на чужда вещ, респ. на чужди части от нея. Посоченото от въззивния съд разрешение не само не е в противоречие с посоченото решение на ВКС, но е и в съответствие с тълкувателните разрешения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по гр. дело № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС относно действието на разпоредителна сделка от сънаследник с наследствена вещ и вида на уредената в чл. 76 ЗН недействителност. С тях е прието, че актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна наследствена вещ (права върху вещи), извършена в нарушение на чл. 76 ЗН, правилото в който не е установено в защита на публичния ред и добрите нрави, а урежда отношенията между граничен кръг субекти (сънаследници и приобретател по сделка), е относително недействителен. Разпореждането валидно обвързва страните по сделката и поражда желаните и целени от тях правни последици, както и в отношенията им с трети лица, но тя като относително недействителна няма действие по отношение на останалите сънаследници, които не са се разпоредили с дела си и са се позовали на нея до или при упражняване на потестативното право на делба. Именно в съответствие с така дадените тълкувателни разрешения относно действието на разпоредителната сделка със сънаследствена вещ, каквото в случая е налице със сънаследствените недвижими имоти (земеделски земи), е приетото във въззивното решение, а и от приемането им не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат тяхната промяна.

Правният въпрос относно произнасянето от съда по обективно съединените искове по чл. 76 ЗН и чл. 69, ал. 1 ЗН и наведеното от третото лице приобретател възражение за изтекла придобивна давност също не обосновава наличието на наведените от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. По този правен въпрос е формирана съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 180 от 15.01.2019 г. по гр. дело № 4324/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 21 от 26.02.2021 г. по гр. дело № 2029/2020 г. на ВКС, I г. о., и други, а и дадените от въззивния съд разрешения при разглеждане на релевираното от приобретателя на процесните земеделски земи правозащитно възражение относно преценката на основателността на предявените по производството искове по чл. 76 ЗН и чл. 69, ал. 1 ЗН са в съответствие с даденото в нея тълкуване. Обобщено в тази практика е прието, че когато в делбеното производство приобретателят на имот от наследството релевира последиците на давностното владение (осъществявано след разпоредителната сделка) като оригинерен способ за придобиване на собствеността, разрешаването на този спор е преюдициален за произнасянето по иска по чл. 76 ЗН и иска за делба по чл. 69, ал. 1 ЗН, тъй като съобразно изхода му ще се даде отговор на въпроса дали имотът е съсобствен или е станал индивидуална собственост на посоченото придобивно основание. Признаването на последиците на релевираната по производството придобивна давност за придобиване на правото на собственост от третото лице приобретател по сделката изключва не само защитната функция на иска по чл. 76 ЗН, но и последиците на упражненото потестативно право на делба.

В заключение, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, не следва да се допуска. Не следва да се присъждат и разноски на другата страна по производството, предвид липсата на своевременно направено от нея искане за същите.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 86 от 17.05.2023 г. по в. гр. дело № 147/2023 г. на Видински окръжен съд.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.