Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на „Метал строй 81”ЕООД, с. Костелово, общ. Враца срещу въззивното решение на Окръжен съд Враца по гр. д. №499/21 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение са уважени в размер на по 48 000 лв. предявените срещу касатора от А. И. и Д.И/ като наследници - родители на починалия на 13.02.2020 г. вследствие на трудова злополука работник Н. И./ искове по чл. 200 КТ, за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта му. Сумите за обезщетение са присъдени ведно със законната лихва от деня на злополуката.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 / очевидна неправилност/ ГПК.

Намира, че в противоречие с практиката на ВКС – р. по гр. д. №1332/15 г., р. по гр. д. №1609/14 г. и р. по гр. д. №826/09 г. на четвърто г. о., р. по т. д. №748/15 г. на първо т. о., р. по т. д. №823/10 г. и по т. д. №34/13 г. на второ т. о. е решен процесуално правният въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба, като изложи свои собствени мотиви, съгл. чл. 236, ал. 2 ГПК?

В контекста на осн. по чл. 280, ал. 1 ГПК поставя още два процесуални въпроса: Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства? Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?

Останалите правни въпроси, които касаторът поставя са: за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението, и конкретно следва ли съдът да обсъди социално-икономическите условия на живот в страната; за определяне на степента на съпричиняване на злополуката от работника при наличие в кръвта на пострадалия на амфетамин, под чието въздействие той е бил при възникване злополуката; следва ли съдът да определи тежестта на всяка една от различните причини, довели до злополуката в случая и следва ли да посочи при определяне на процента на съпричиняване съотношението на причините, има ли баланс между тях или някоя е решаваща, респ. допълнителна, съпътстваща и пр.? Намира, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на ППВС №4/68 г. и на ППВС №17/63 г., т. 7.

Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с нарушения принцип на законност по чл. 5 ГПК при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, неразбираемостта и противоречието в мотивите на въззивното решение, прилагането на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, особено при определяне на приноса на пострадалия за злополуката, който според касатора е 100 % и това обуславя приложимостта на чл. 201, ал. 1 КТ, а не на ал. 2 от с. р., на която се е позовал въззивният съд.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел за установено, вкл. с препращане към мотивите на първоинстанционното решение по чл. 272 ГПК, че наследодателят на ищците е изпълнявал възложената му от работодателя работа – рязане на тръби, на височина около 7 метра, качен в коша на автовишка. Поради попадане на частици от нагорещена шлака върху командното табло за управление на коша, от основата на стрелата на вишката започнал да излиза пушек и да се чува пукане и пращене. В тази ситуация и след като наследодателят на ищците установил, че пултът за управление на вишката не работи - управлението е блокирано и кошът не може да бъде свален на земята, то очевидно последващите му действия по излизане от коша и опитът му да слезе, като се спусне по вертикалната тръба на халето, не са целели неговото телесно увреждане, а напротив целта му е била да се спаси от създалата се опасност, макар и неправилно преценявайки нейната сериозност и мащаб. Установената употреба на амфетамини не сочи на умисъл в причиняване на увреждането, а има отношение единствено към способността на починалия да преценява адекватно ситуацията и избере правилното решение за безопасно слизане от вишката, както е установено от приетата по делото психиатрична експертиза. Затова възражението на работодателя по чл. 201, ал. 1 КТ е неоснователно.

В случая според въззивния съд работникът е проявил груба небрежност, която е предпоставка за намаляване на обезщетението по чл. 201, ал. 2 КТ. Грубата небрежност се изразява в липсата на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност и има своите степени, при което процентът съпричиняване зависи от механизма на причиняване на трудовата злополука, като се преценява тежестта на допринасяне на всеки от факторите - причина за увреждането, както и съотношението между причините. Основна причина за настъпване на смъртта на пострадалия е взетото от него решение да се спусне по бетоновата колона/ при което паднал от 7 метра височина/, като това решение е взето под влияние на употребения амфетамин, довел до по - висока увереност във възможностите му и недооценка на ситуацията. Следва да се отчете и взетото от работниците/ и в частност от пострадалия/ решение да работят с резак вместо с ъглошлайф, което е станало причина за повреда в командното табло на автовишката и образуването на пушек и пукане, създали чувството за опасност у пострадалия. От друга страна обаче цялостните действия, поведение и решения на пострадалия, които са проява на груба небрежност от негова страна, не биха довели до трагичния резултат, ако работодателят не е създал фактическите възможности, допускащи употребата на неподходяща машина за работа и даващи достъп до нея на лица, които нямат необходимата квалификация да работят с тази машина. В тази връзка е отчетено конклудентно изразеното съгласие от работодателя работниците да използват резак - този инструмент е бил осигурен от работодателя, тъй като се намирал в служебния автомобил, а прекият ръководител на място не само не се противопоставил на решението на пострадалия и колегата му да използват резак, а им показал как се работи с него. Независимо от употребата на амфетамини, пострадалият е бил способен да осъзнава действията и постъпките си и да ги ръководи, макар и самонадеяно, поради което съпричиняването на злополуката от негова страна следва да се определи на 60 %.

При определяне размера на справедливото обезщетение, въз основа на всички събрани доказателства-свидетелски показания и заключение на вещото лице от съдебно-психиатричната експертиза, се налага изводът, че ищците са понесли изключително тежко загубата на своя син, род. през 1991 г.. Те преживели остра стресова реакция, изразяваща се в тревожност, потиснатост, разстройство на съня, плач, тъга за него. След злополуката острата стресова реакция е преминала в разстройство на адаптацията, изразяващо се в невъзможността им да изпълняват обичайните си задължения. Разстройството на адаптацията е продължило около месец при всекиго от ищците, за нея те не са вземали медикаменти, а след този период се върнали на работа и постепенно, с отдалечаване във времето, започнала да намалява интензивността на психотравмата и симтоматиката й е отзвучала. Макар житейски да е ясно, че мъката на ищците по загубения им син няма да отзвучи напълно никога, по делото не са установени морални вреди с изключителен и необичаен за подобни случаи интензитет. При тези данни според въззивния съд справедливият размер на обезщетението за всеки от ищциите е 120 000 лв. и след прилагане на редукцията от 60% исковете следва да се уважат до размер на 48 000 лв. /40% от 120 000/.

ВКС намира, че не е налице осн. по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените смислово свързани процесуални въпроси. Този за обосноваността – осн. по чл. 281, т. 3 ГПК, не представлява и общо основание за допускане на обжалването съгл. ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК, в което е посочено, че осн. по чл. 280, ал. 1 са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.

Във връзка с поставените първи и трети процесуален въпрос следва да се посочи, че въззивният съд е изложил не само констатации за правилността на изводите в първоинстанционното решение, но и собствени решаващи съображения по основните спорни въпроси от предмета на делото, които съвпадат с тези на първоинстанционния съд. Така е спазил основното процесуално изискване да разреши спора, като формира и изрази становището си по съществото му – р. по гр. д. №1178/20 г. на четвърто г. о. на ВКС, в което е посочено: „Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, задължително трябва да ги посочи в своето решение. Въззивният съд има възможността при условията на чл. 272 ГПК да препраща към мотивите на първостепенния съд, т. е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, и по този начин да ги прави свои, но дори и в подобна хипотеза, трябва да е ясно какви точно фактически и/или правни изводи второстепенният съд приема, препращайки към съображенията на първоинстанционния. В този случай, втората инстанция само се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност.”

Не са налице основания за допускане на обжалването и по въпросите за размера на обезщетението – то е определено при отчитане на обстоятелствата на конкретния случай / ППВС №4/68 г., р.ІІ/ и намалено съответно на допринасянето на пострадалия за злополуката с проявена груба небрежност – чл. 201, ал. 2 КТ.

В случая е неприложима разпоредбата на чл. 201, ал. 1 КТ, както е приел въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС и съдилищата. В тази практика е посочено, че освобождаването от отговорност на работодателя по чл. 201, ал. 1 КТ настъпва при доказване, че пострадалият е причинил умишлено увреждането /умисълът трябва да е налице не само при нарушаването на установените правила, а да е насочен към самото увреждане/; отговорността се намалява по чл. 201, ал. 2 КТ, когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е проявил груба небрежност. В този см. са р. по гр. д. №657/88 г. на четвърто г. о. на ВС, р. по гр. д. №2694/19 г. на четвърто г. о. на ВКС, р. по гр. д. №719/19 г. на ОС Пазарджик, недопуснато до касационно обжалване с опр. по гр. д. №253/20 г. на трето г. о. на ВКС.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение като особено тежък порок, според разясненото в практиката на ВКС, цитирана и от касатора. Решението на въззивния съд не е постановено против/ срещу/ закона и принципа за законност по чл. 5 ГПК и въпреки съдържащия контролно – отменителни констатации начин на излагане на изводите на въззивния съд, дава разрешение на спора по съществото му, което не е неразбираемо и/ или противоречиво.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Враца по гр. д. №499/21 г. от 5.05.22 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: