Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Музеен комплекс [населено място] против въззивно решение № 10365 от 12.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3079/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 4377 от 23.08.2016 год., постановено по гр. д.№ 515/2011 год. по описа на Окръжен съд-Благоевград, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 2663 от 15.05.2017 г. на ОС - Благоевград по гр. д. № 515/2011 г., с което е признато за установено по отношение на Музеен комплекс [населено място], че Б. Н. В. е собственик на 1/4 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 02676.501.3242 по КККР на [населено място] с площ от 406 кв. м. при съседи на поземления имот:. ....,. ....,. ....,. ....., с № по предходен план 914 кв. 67 парцел първи, ведно с построените в този имот сгради с идентификатори. ..... с площ на сградата от 130 кв. м. брой етажи-2 и сграда с идентификатор. .... с площ от 132 кв. м. брой етажи-2, който поземлен имот е идентичен с имот пл.№. .... кв. 67 по плана на [населено място] от 1958г., на основание дарение, извършено с нот. акт №. ..../2007 г. на Нотариус М. и е осъден Музеен комплекс [населено място] да предаде на Б. Н. В. фактическата власт върху целия имот, както и по касационна жалба на Б. Н. В. против същото решение в частта му, с която са отхвърлени предявените от него частични искове по чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД против Музеен комплекс [населено място] за заплащане на обезщетение за лишаване от ползите от описания имот в размер на 26 128 лв. главница и лихва по чл. 86 ЗЗД от 6 485 лв. за периода от 20.08.2003 г. до 20.08.2011 г.

Касационната жалба на Музеен комплекс [населено място] съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не се е произнесъл по направеното оплакване относно отказа на първоинстанционния съд за привличане на трето лице помагач, както и по направените с въззивната жалба доказателствени искания, което според касатора е довело до постановяване на решение при неизяснена фактическа обстановка. Наведени са доводи, че въззивният съд се е произнесъл по съществото на иска в противоречие с разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от Закона за закрила и развитие на културата. Поддържа се тезата, че спорният имот не подлежи на ревандикация, че по отношение на историческите недвижими паметници на културата е неприложим Законът за държавната собственост, че няма основание ответникът да бъде осъден да предаде владението върху целия имот.

В касационната жалба на Б. Н. В. са направени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че съдът неправилно е отхвърлил иска по чл. 59 ЗЗД, приемайки, че не е доказан по размер.

В открито съдебно заседание Музеен комплекс [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д., поддържат касационната жалба и оспорва жалбата на насрещната страна. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В проведеното открито съдебно заседание Б. Н. В., чрез процесуалния си представител адв. А., поддържа подадената от него касационна жалба, изразява становище за неоснователност на касационната жалба на Музеен комплекс [населено място] и претендира да му бъдат присъдени направените по делото разноски.

С определение № 272 от 17.06.2022 г. по касационната жалба на Музеен комплекс [населено място] касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /поради противоречие с практиката на ВКС/ по правния въпрос за задължението на съда да се произнесе по направените с въззивната жалба доказателствени искания. Със същото определение по касационната жалба на Б. Н. В. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос: Как се определя размерът на обезщетението, когато искът е доказан по своето основание?“.

По първия правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

В решение № 72/09.07.2012 г. по т. дело № 398/2011 г. на ВКС, II т. о. е прието, че при сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Служебното начало и принципът за дирене на истината налагат изследване на предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и в случаите, когато страната е основала искането си за допускане на ангажирани пред първата инстанция доказателства на хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, но не е обосновала в достатъчна степен конкретните процесуални нарушения, препятствали тяхното събиране в производството пред първата инстанция. Липсата на достатъчна аргументация във въззивната жалба не освобождава въззивния съд от задължението да извърши самостоятелна преценка за относимостта и допустимостта на доказателствата и да се произнесе относно основанието на чл. 266, ал. 3 ГПК. Неизпълнението на посоченото задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство.

Настоящият състав на ВКС споделя тази практика и намира, че пропускът на съда да се произнесе с определението по чл. 267 ГПК /в закрито заседание или по преценка на съда в първото заседание по делото/ може да бъде преодолян от въззивния съд с произнасяне по направените доказателствени искания в хода на въззивното производство, но при всички случаи такова произнасяне се дължи и при него се дължи преценката за относимостта и допустимостта на доказателствата, посочени пред въззивната инстанция.

По втория правен въпрос, свързан с приложението на чл. 162 ГПК в практиката на ВКС /решение № 91 от 1.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5023/2014 г., III г. о.; решение № 175 от 6.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1242/2010 г., III г. о., решение № 164 от 20.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7672/2013 г., IV г. о./ се приема, че правилото на чл. 162 ГПК е императивно и съдът не може да отхвърли иск, който е доказан по своето основание с мотив, че няма доказателства за размера му, а следва да пристъпи към една от алтернативите на чл. 162 ГПК - или сам, по своя преценка да определи размера, или да допусне експертиза за определянето му. Кое от двете ще предприеме е въпрос на преценка на съда според това дали определянето на размера е в кръга на притежаваните от него познания и опит, или е твърде затруднително и непосилно за съда, което налага ползването на специалист с квалификация в конкретната област. Тази практика е трайна и последователна и изцяло се възприема от настоящия състав на ВКС.

По касационната жалба на Музеен комплекс [населено място]:

Неоснователен е доводът на касатора Музеен комплекс [населено място], че въззивното решение е постановено при допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в непроизнасяне по направеното във въззивната жалба оплакване срещу отказа на първоинстанционния съд за привличане на трето лице помагач.

От данните по делото се установява, че с отговора на исковата молба на Музеен комплекс [населено място] е направено искане по чл. 219 ГПК, по което първоинстанционният съд не се е произнесъл и в този смисъл са и въведените във въззивната жалба оплаквания. Липсата на произнасяне от въззивния съд конкретно по тези доводи не съставлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на постановеното решение, защото участието или не на трето - лице помагач на страната на ответника не е от значение за правилността на постановеното по делото решение. Третото лице няма качеството на главна страна в процеса и правоотношението между него и страната, на която помага, не е част от спора, с който съдът е сезиран и по който се дължи произнасяне, като пропускът на първоинстанционния съд да се произнесе по искането за привличане не може да бъде отстранен във въззивното производство.

Предвид отговора на първия правен въпрос въззивното решение в частта му за уважаване на иска по чл. 108 ЗС е неправилно като постановено в нарушение на процесуалните правила отм. енително основание по чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК по следните съображения:

Във въззивната жалба на Музеен комплекс [населено място] са изложени доводи, че делото е останало неизяснено от фактическа страна поради необоснован отказ на първоинстанционния съд да приеме доказателства, като е поискано те да бъдат приети и да се допусне съдебно - техническа експертиза. Като приложения към въззивната жалба са представени неприетите от първата инстанция доказателства. По тези искания въззивният съд изобщо не се е произнесъл /нито в разпордително заседание, нито в проведеното открито заседание, вкл. и след като страната изрично е поддържала искането си/.

Разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК предвижда възможност във въззивното производство да бъдат допуснати доказателства, които са поискани от страната, но неправилно не са допуснати от първоинстанционния съд, както и доказателства, които не са били поискани от страната поради пропуск или грешка на съда при изготвяне на доклада по делото и именно при позоваване на първата хипотеза е било направено искането с въззивната жалба на Музеен комплекс [населено място]. Според чл. 267, ал. 1 ГПК въззивният съд в закрито заседание се произнася по допускане на посочените от страните нови доказателства, като това може да бъде сторено и в първото по делото заседание, ако съдът счете, че е необходимо да се изслушат и устните обяснения на страните. При всички случаи обаче съдът е длъжен да се произнесе по направените доказателствени искания и ако счете, че те са относими към правния спор и са допустими, следва да ги уважи, а в противен случай да откаже събирането им. Преценката за наличие на хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК е изцяло в правомощията на инстанцията по същество, каквато е въззивната инстанция, което и налага на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на разпоредителното заседание по чл. 267 ГПК за произнасяне по доказателствените искания във въззивната жалба на Музеен комплекс [населено място] след проверка на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК.

По касационната жалба на Б. Н. В.:

За да отхвърли предявения от Б. В. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД въззивният съд е приел, че фактическата власт върху имота се упражнява от Музеен комплекс [населено място], която фактическа власт е била без правно основание, че ответникът се е обогатил за сметка на ищеца и дължи обезщетение в размер на реалната средна пазарна наемна цена на имота. Имотът е ползван за музейна експозиция, а изготвените заключения от вещите лица са за пазарен наем на имот, първият етаж от който би се ползвал за търговски цели, а вторият като жилищен. Другият вариант е целият имот да се ползва като жилищен.С оглед начина на ползване на имота не е установено какви разходи е спестил ответникът за заплащане на реалната средна цена, на която такъв имот се отдава под наем. Вещото лице е заявило, че не може да приложи метода на пазарния аналог, защото не е открило други имоти с подобно предназначение. В заключение съдът е направил извод, че искът следва да се отхвърли като недоказан.

При тези мотиви на въззивния съд и предвид отговора на втория правен въпрос, въззивното решение и в частта му по иска по чл. 59 ЗЗД е неправилно и следва да бъде отменено като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила отм. енително основание по чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК. На основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото подлежи на връщане за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като при новото разглеждане съдът в съответствие с разпоредбата на чл. 162 ГПК следва да определи размера на дължимото се обезщетение. Съобразявайки обстоятелството, че в същото населено място няма имот със същото предназначение следва да се съберат доказателства, вкл. и чрез назначаване на съдебно - икономическа експертиза за наемната цена на подобни имоти в други населени места в областта, а при необходимост и извън нея. При невъзможност да се установи размерът на обезщетението по посочения начин, то обезщетението за лишаването от ползването му може да се определи, като се вземе предвид наемната цена и на други сгради / не само музеи/ с подобен правен статут.

При новото разглеждане на спора на основание чл. 294, ал. 2 ГПК следва да бъде разрешен и въпросът за отговорността за разноските, направени в настоящото производство.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 10365 от 12.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3079/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, в частта му за потвърждаване на решение № 4377 от 23.08.2016 год., постановено по гр. д.№ 515/2011 год. по описа на Окръжен съд-Благоевград, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 2663 от 15.05.2017 г. на ОС - Благоевград по гр. д. № 515/2011 г., с което е признато за установено по отношение на Музеен комплекс [населено място], че Б. Н. В. е собственик на 1/4 ид. ч. от следния недвижим имот: ПИ с идентификатор. ....,с административен адрес [населено място], пл. „Н. В.“, № 9 по КК и кадастралните регистри одобрени със заповед №РД-18-81/10.12.2009 г. на изпълнителния директор на АК с площ от 406 кв. м. при съседи на поземления имот:. ......,. .....,. .....,. ......,с № по предходен план 914 кв. 67 парцел първи, ведно с построените в този имот сгради с идентификатори. ..... с площ на сградата от 130 кв. м. брой етажи-2 и сграда с идентификатор. ..... с площ от 132 кв. м. брой етажи-2, който поземлен имот е идентичен с имот пл.№. .... кв. 67 по плана на [населено място] от 1958г. на основание дарение, извършено с нот. акт №. ..../2007 г. на Нотариус М. и е осъден Музеен комплекс [населено място] да предаде на Б. Н. В. фактическата власт върху целия имот, КАКТО и в частта му, с която са отхвърлени предявените от Б. Н. В. частични искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД против Музеен комплекс [населено място] за заплащане на обезщетение за лишаване от ползите от описания имот в размер на 26 128 лв. главница и лихва по чл. 86 ЗЗД от 6 485 лв. за периода от 20.08.2003 г. до 20.08.2011 г.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд - С. в отменените му части.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.