Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№265902/28.06.2021 г., подадена от В. А. Р. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. К. Н. от АК-С., срещу решение №260070, постановено на 25.02.2021 г. от Пазарджишкия окръжен съд по в. гр. д.№773/2020г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд в частта, с която на основание чл. 45 ЗЗД В. А. Р. е осъден да заплати на З. И. М. сумата от 24 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, болки и страдания в резултат на причинени увреждания от стоматологични интервенции, извършени в периода от 18.06.2012 г. до 03.09.2013 г., изразяващи се в пробиване на ляв маскиларен синус и засягане на мандибуларния нерв долу в дясно, от които е заболяване хроничен левостранен хипертрофичен синузит, както и липсата на сетивност в долна челюст и загуба на костни тъкани, установени на 11.09.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.09.2015 г. до окончателното плащане.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1.Допустимо ли е да се приложи чл. 161 ГПК, когато страната не е създала пречки за събиране на доказателства, а на напълно законово основание и по съответния ред е упражнила правото си да унищожи медицинска документация?

Според касатора по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната съдебна практика – определение №363 от 29.03.2017 г. по гр. д.№3510/2016 г. на IV г. о. на ВКС.

За неправилен счита извода на въззивния съд, че разпоредбата на чл. 161 ГПК следва да намери приложение, доколкото документите са унищожени повече от 5 месеца преди да бъдат изрично поискани.

2.Допустимо ли е съдът, при конкретизиране от страна на ищеца на датата, на която е настъпило увреждането, да приеме, че същата не е компетентна и да релевира друга дата като момент на настъпване на вредоносния резултат на база епикриза от друго лечебно заведение?

Посочва, че в исковата молба се съдържа твърдение, че „…тъй като болките не минавали, на 20.09.2012 г. отново посетила д-р Р. за преглед. Установило се, че имплантът бил поставен неправилно….“, а на 02.11.2012 г. ответникът пробил синуса, което е посочено в мотивите на решението. Отново в мотивите на решението според касатора е посочено, че от заключението на приетата СМПсЕ е установено, че по данни на ищцата началото на психичните проблеми датира още от първата операция на 18.06.2012 г., но според въззивното решение твърдяното непозволено увреждане било констатирано на 11.09.2013 г. Счита този извод на въззивния съд за житейски невъзможен и очевидно неправилен, доколкото ако се приеме 11.09.2013 г. за начална дата, в която е осъществено увреждането, то следва, че през един дълъг период от време, а именно повече от 10 месеца, ищцата е била в отлично здравословно състояние, което противоречи на твърденията, изложени в исковата молба, за постоянни силни болки, изтръпване и подуване.

3.Допустимо ли е въззивният съд да изгради извода си за осъществен деликт на база медицинско заключение с даден отговор за „най-вероятна причина“ и свидетелски показания за извършени стоматологични интервенции и манипулации, неподкрепени с писмени доказателства и от които не индивидуализират конкретните интервенции по време и още по-малко като съдържание, сочещо на причина за евентуално настъпило увреждане?

Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №508 от 18.06.2010 г. по гр. д.№1411/2009 г. на III г. о. на ВКС и решение №77 от 30.05.2017 г. по гр. д.№2956/2016 г. на IV г. о. на ВКС.

4.При обсъждането на свидетелските показания, дадени пред първата инстанция, следва ли преценката на въззивния съд да бъде обоснована с оглед другите доказателства по делото, за да се изключи заинтересованост на свидетелите?

По така поставения въпрос поддържа противоречие с практиката на ВКС – решение №34 от 22.02.2016 г. по гр. д.№4657/2015 г. на I г. о. на ВКС.

5.Коя е моментът на настъпването на твърдяния деликт (непозволено увреждане), ако интервенциите са множество (10 и повече)?

6.Следва ли при въведено твърдение от страна на ищеца за датата на настъпване на увреждането, съдът да игнорира това обстоятелство и да приеме друга дата на база произволно представена от страната епикриза?

По пети и шести въпрос касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Според касатора въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно.

На първо място поддържа, че решението противоречи на закона – чл. 114, ал. 3 ЗЗД и ТР №5/2006 г. по тълк. д.№5/2005 г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че най-късната дата, на която ищцата е узнала за евентуалното увреждане, е датата, на която синусът бил пробит – 02.11.2012 г., от който момент до датата на предявяване на иска погасителната давност е изтекла, доколкото давността започва да тече от момента на извършването на деликта.

За неправилно счита и позоваването в мотивите на обжалваното решение на т. 1 от ППВС №2 от 21.12.1981 г., както и възприемането като меродавни на епикризи, издадени от специалисти и лечебни заведения, с които той е в преки конкурентни отношения, които освен това не са и държавен орган по смисъла на постановлението и които също биха могли да причинят твърдените увреждания.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба З. И. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. И., изразява становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

З. И. М. е предявила срещу В. А. Р. по реда на чл. 45 ЗЗД иск за заплащане на сумата от 24 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени увреждания от действията на ответника (сега касатор) по време на извършени от него стоматологични интервенции в периода от 18.06.2012 г. до 03.09.2012 г., установени на 11.09.2013 г.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК В. А. Р. е оспорил така предявения иск с твърдението, че макар да е посочила множество дати, на които твърди, че е получавала стоматологични услуги от него, не е конкретизирала момента на осъществяването на деликта. Навел е доводи, че за датата на увреждането следва да се приеме първата посочена дата в исковата молба, доколкото извършителят е известен, и от този момент вземането е станало изискуемо, с оглед на което и доколкото исковата молба е подадена на 04.09.2018 г., исковете са погасени по давност. Поддържал е също така, че с оглед твърдението в исковата молба, че с операцията, извършена на 02.11.2012 г. е бил пробит синусът, то претенцията отново е погасена по давност.

Поддържа също така, че ищцата е била подробно информирана за хода на оперативната интервенция и всички интервенции са били извършени при спазване на медицинските изисквания и стандарти; че той е един от водещите специалисти в Европа и има огромен опит в тази област, като е бил организатор и лектор на десетки международни семинари по дентална медицина в областта на имплантологията; че в 25% от случаите на синуслифтинг се получават перфорации на синусната лигавица, но същите по никакъв начин не повлияват хода на оперативните интервенции. Поддържа, че в случая няма доказателства за нарушени утвърдени медицински изследвания и стандарти, които да установяват противоправност на неговото поведение; че не е налице пряка причинно-следствена връзка между неговото поведение и твърденията за необходимостта от извършване на последващи медицински дейности; че не са доказани твърдените търпени неимуществени вреди (конкретни болки и страдания, тяхната степен, интензивност и времетраене) и които да са в пряка причинно-следствена връзка с евентуалното противоправно деяние; няма данни иплантите да са били неправилно поставени и самата интервенция да не е изпълнена технически добре.

От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно между страните, че на 18.06.2012 г. З. М. е отишла за преглед в кабинета на д-р Р. в [населено място], че след извършването на прегледа д-р Р. е предложил на М. да бъде поставен имплант на мястото на последен кътник долу в дясно, както и че на същата дата, след изразено съгласие на М. е започнало лечение на зъбите, като е поставен имплант.

Посочено е, че във връзка с тези обстоятелства са и данните в копие-извлечение от Амбулаторен дневник, в който под №28 с дата 18.06.2012 г. е записано посещение на З. М., при което в записаната диагноза е отразено, че е констатирана частична липса на зъби 4.4 и 4.5 на долна челюст в дясно и извършена имплантация. Посочено е, че в същия документ са записани и две следващи посещения в зъболекарския кабинет на 02.11.2012 г. и 16.11.2016 г., като според записаната диагноза на 02.11.2012 г. са констатирани частична липса на зъби 2.4 и 2.5 на горна челюст в ляво и извършена имплантация, а на 16.11.2012 г. е направена реимплантация на долна челюст.

Взето е предвид, че не са налице данни по делото за това какви интервенции са извършвани от ответника (сега касатор) за лечение на ищеца през м. 08.2012г. и на 20.09.2012г., както и в периода от м. 01.2013г.; до 03.09.2013г., в което време според твърденията на ищеца са извършени стабилизиране на импланти с костозаместител и още 7 оперативни интервенции, от които 3 броя на долна челюст и 4 броя на горна челюст, всичките за смяна (реимплантация) на вече поставени импланти. Посочено е, че липсват данни в Амбулаторен дневник при извършената интервенция на 02.11.2012 г. по поставяне на импланти на зъби от горна челюст да е правен лифтинг на синусна кухина и да е получена перфорация на синусната лигавица на ищцата, както и че такива данни няма и при извършения преглед от следващото посещение на ищцата при ответника на 16.11.2012 г.

Посочено е, че по делото липсват данни за това ищцата да е била информирана предварително за необходимите изследвания, предлаганото лечение и всички разумни алтернативи, включително и присъщия им риск и приблизителната им стойност; продължителността на лечението и очаквани особености в протичането му; очакваните резултати от лечението; очакваните резултати, ако лечението не бъде проведено, респективно да е получено писмено информирано съгласие от ищеца като пациент. Взето е предвид, че получаването на такова е задължително изискване според Кодекса за професионална етика на стоматолозите.

Въз основа на данните от преписка на Комисията по професионална етика към БЗС-П. и становището на д-р Р., дадено пред тази комисия, е прието за установено, че на ищцата не е давано да подписва информирано съгласие, тъй като нямало такава практика при него, понеже били счетени без никаква стойност и без значение при евентуален съдебен процес. Взето е предвид, че на 20.02.2014 г. за нарушаване на изискванията на чл. 15, ал. 1, 2 и 3 от Кодекса за професионална етика на стоматолозите, както и на чл. 87, ал. 1 и чл. 89, ал. 2 от ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО), изразяващи се в липсата на предварителна информация и даване на информирано съгласие за лечение на ищцата, на д-р Р. е съставен Акт за установяване на административно нарушение от Районната колегия на БЗС-П..

Взето е предвид, че по реда на чл. 190 ГПК ответникът е бил задължен от първоинстанционния съд са представи в оригинал водения от него медицински журнал за периода 2012 г.-2013 г., в който се завеждат извършени медицински интервенции на пациенти и вида на тези интервенции, но това задължение не е изпълнено, като според ответника причина за неизпълнението е била, че срокът за съхранението им от три години е изтекъл и поради това с протокол №3/15.12.2018 г. документацията била унищожена.

Посочено е обаче, че независимо, че срокът за съхранение на тази документация е бил изтекъл към датата на унищожаването (15.12.2018 г.), то следва да се има предвид, че на ответника е връчена искова молба на 25.09.2018 г., при което напълно е бил наясно с това за какви медицински интервенции, извършвани на ищцата, му се търси отговорност, но въпреки това е решил да не запази информацията, която ги касае, находяща се при него, а да я унищожи.

При тези данни въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 161 ГПК, извеждайки този извод от обстоятелството, че ответникът е създал пречки за представянето на исканите документи от обстоятелството, че същият е знаел за образуваното срещу него исково производство, но въпреки това е предприел тяхното унищожаване.

Изложени са съображения, че когато следва да се приложат последиците на чл. 161 ГПК следва да се преценяват конкретните обстоятелства по делото в рамките на предоставената на съда от процесуалния закон правораздавателна власт. Посочено е, че в случая действително унищожаването е станало след като районният съд е изискал документите, но е безспорен фактът, че исковата молба е получена от ответника на 25.09.2018 г., както и че в същата е дадена ясна хронология на развитие на извършените манипулации от страна на ответника, които за последния ясно означават, че те евентуално би следвало да бъдат потвърдени или евентуално отречени от него.

Взето е предвид също така, че документите са унищожени на основание чл. 29 от Наредба №8 от 03.11.2016г. за профилактичните прегледи и диспансеризацията, като разпоредбата на ал. 3, т. 1 изисква след изтичането на срока по ал. 1 документацията, когато е на хартиен носител, да се предостави на пациента, а при отказ или невъзможност от него да я приеме – подлежи на унищожаване. Посочено е, че данни за такова действие, при наличие, че д-р Р. е бил наясно с образуваното срещу него исково производство, непредприемайки действия да уведоми пациента (в случая М.) за предоставянето на тази документация, касаеща последната, определя, че същият е създал пречки за предоставяне на исканите документи.

С оглед така изложените в обжалваното решение съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поставения в изложението първи въпрос. В основата на извода на въззивния съд, че ответникът е създал пречки за събирането на тези доказателства, е неизпълнението на задължението на ответника по иска да предостави на пациента документацията, когато същата е на хартиен носител и да я унищожи само ако пациентът откаже или е в невъзможност да я приеме. Ако това задължение беше изпълнено, документите щяха да бъдат представени като доказателства от ищеца в производството. Изводът следователно е свързан с принципната възможност доказателствата да бъдат събрани, независимо от обстоятелството коя от спорещите страни ги представя. Още повече като се вземе предвид, че още с исковата молба е направено искане за представяне на всички медицински документи, свързани с лечението, както и че препис от исковата молба е получен от ответника на 25.09.2018г., т. е. преди датата, на която документите са били унищожени.

За неоснователно е прието възражението на ответника по иска за погасяване на претенцията по давност.

Взето е предвид, че съгласно чл. 114, ал. 3 ЗЗД вземането за вреди от непозволено увреждане става изискуемо от откриване на причинителя на увреждането, като е прието, че деецът не може да бъде известен, преди да е известно увреждането. Прието е също така, че когато придобитата неработоспособност от болест се дължи на непозволено увреждане, вземането за обезщетяване на вредите става изискуемо от деня на нейното откриване в действителния обем и в този смисъл фактическият състав на непозволеното увреждане е налице тогава, когато болестта е положително проявена, известна е и е установена за пострадалия. Изложени са съображения, че без да е напълно осъществен даденият фактически състав, вземането не би могло да се счете за изискуемо, т. е. необходимо е действително проявление на непозволеното увреждане, за да почне да тече давностният срок, като още веднъж е подчертано, че вземането за вреди според чл. 114, ал. 3 ЗЗД става изискуемо от откриване на причинителя на увреждането, както и след откриване на причинената болест в пълния обем. Прието е, че фактическият състав на непозволеното увреждане е налице тогава, когато болестта е положително проявена, известна е и е установена за пострадалия, което обикновено става с констатация на медицински органи.

Посочено е, че в конкретния казус няма основание да не бъде прието, че наличието на гноен процес в синуса на ищцата, както и настъпилото изтръпване на долната челюст, като резултат от засягането на мандибуларния нерв, са установени именно с констатации на компетентен медицински орган – първата констатация е направена с епикриза №22681 на МБАЛ-П., в която е отразено, че М. е постъпила на 11.09.2013 г., изписана на 16.09.2013 г., а впоследствие са налице и последващи епикризи, цитирани в решението, издавани вследствие постъпването на ищцата в МБАЛ „С. Г.“ – П., Клиника по лицево-челюстна хирургия и конкретно от 16.12.2013 г., където е отразено в подробности състоянието. Изложени са съображения, че посочването на определени дати, на които е настъпило увреждането, в исковата молба, не може да е основание да се счита, че ищцата е компетентна и на тази база да се извеждат изводи в неин ущърб, още повече, че тя се позовава на първата дата (11.09.2013 г.), на която е постъпила в болница, вследствие на което са предприети медицински грижи за нея въз основа на нейното влошено здравословно състояние и когато тя е била наясно с настъпилия вредоносен резултат. С оглед на това е прието, че 5-годишната погасителна давност е започнала да тече на 11.09.2013 г. и към датата на подаване на исковата молба (03.09.2018 г.) не е изтекла.

С оглед така изложените в обжалваното решение съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на същото до касационно обжалване по втория, поставен в изложението въпрос – изводът на съда за началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност е основан на цялостен и детайлен анализ на съдържащите се в исковата молба твърдения и съответстващо на правилата на формалната житейска логика тълкуване на същите. Отчетено е обстоятелството, че ищцата няма медицинско образование и съответно не би могла да определи точната причина за изпитваните болки и дискомфорт. В този смисъл е направен извод, че същата е некомпетентна, т. е. към момента на извършване на съответната интервенция тя не би могла точно да определи дали на здравето е била нанесена вреда и каква. Подобна констатация според въззивния съд може да бъде извършена само от съответните специалисти, поради което е направена логична връзка с констатациите в епикризата от 11.09.2013 г., т. е. от първия доказан болничен престой след преустановяване на посещенията при д-р Р.. Поставеният от касатора въпрос следователно не съответства на последователността в констатациите и изводите на въззивния съд, нито на изложените в исковата молба твърдения.

Въззивният съд е посочил, че независимо, че медицинската документация, отразяваща посещенията на ищцата при д-р Р. и извършените от последния манипулации, не е представена по делото, са налице още преки и множество косвени доказателства за извършеното от него деяние и за наличието на вредни последици от същото. Прието е, че няма основание да не бъдат възприети като достоверни показанията на разпитаните по делото свидетели М., Щ. и У., като бъде взето предвид, че нито един от тези свидетели не е присъствал на извършваните манипулации, но всеки един от тях в относимост с останалите излага непротиворечиви данни относно случващото се с ищцата и последиците от това.

Взето е предвид, че показанията на св.М., син на ищцата, не са опровергани, като той всеки път е придружавал майка си при посещенията при д-р Р., знае за извършени интервенции от страна на стоматолога, но не може да каже точно какви, посочва, че са поставяни импланти, като състоянието на майка му било всеки път по-лошо – същата имала силни болки и не е могла да се оправи. За неопровергани са приети и твърденията на свидетеля, че при посещенията на М. при св.У. е казано от последния, че има допусната грешка – костта е била разрушена.

Относно наличието на връзка между устата и горния синус на горната челюст на М. за неопровергани са приети и показанията на св.У., който е категоричен, че е имало костен дефект и посочената по-горе връзка; че по данни на пострадалата тя е била неколкократно оперирана, като са поставяни импланти, като според свидетеля вследствие на това е получен възпалителен процес, който впоследствие е овладян след няколко месеца.

Изложени са съображения, че всеки от тези свидетели косвено установява, че вследствие на провежданите интервенции от страна на ответника по иска, свързани с поставянето на импланти на ищцата, са се получавали усложнения, които е следвало да получат адекватна медицинска намеса, каквато на практика не е била налице от страна на стоматолога. Посочено е, че свидетелите не индивидуализират конкретните интервенции, но дават индиция, че такива е имало и от тях се влошавало състоянието на пострадалата, което не е опровергано, а напротив впоследствие е констатирано с приетите по делото епикризи, респ. съдебно-медицинската експертиза.

За ирелевантно е прието обстоятелството, че уврежданията на М. не са конкретизирани по дати, тъй като има посочен период от време на настъпването на тези увреждания, което е констатирано по надлежен ред с епикриза от компетентни медицински органи.

Посочено е, че показанията на св.М.-Р., съпруга на ответника по иска, следва да бъдат кредитирани в частта относно посещенията на ищцата в кабинета на д-р Р. и за извършваните манипулации, но не и в частта относно даването на информирано съгласие.

С оглед така извършената от въззивния съд преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения в изложението четвърти въпрос.

Както е прието в соченото в изложението решение №34 от 22.02.2016 г. по гр. д.№4657/2015 г. на I г. о. на ВКС, относно свидетелските показания съдебната практика приема, че не съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.

С това становище, което отразява константната и непротиворечива практика на ВКС, въззивният съд изцяло се е съобразил, като е изложил и съображения, че дава вяра на казаното от свидетелите именно по причина, че то не се опровергава от останалите, събрани по делото доказателства, отчитайки при това родствената връзка на св.М. с ищцата.

По отношение на показанията на св.М.-Р. следва само да се отбележи, че обстоятелството, че на ищцата не е давано да подписва информирано съгласие, е установено по категоричен начин от представената по делото преписка на Комисията по професионална етика към БЗС-П. въз основа на изходящото от д-р Р. становище, според което при него няма такава практика.

Констатациите за настъпилите увреждания и от какво са причинени въззивният съд е извел от приетото по делото без оспорване заключение на тройната съдебно-медицинска експертиза.

Взето е предвид, че според това заключение всички поставени от д-р Р. импланти на двете челюсти са отстранени поради усложнения, като на горната челюст усложнението е сериозно – има получена комуникация с ляв максимилярен синус, който пластично е възстановен. Посочено е също така, че според експертизата в резултат от усложненията са загубени и малкото останали костни тъкани, че на долната челюст усложнението е неврит на н. аалвеоларис инфириор декстри, че се получава от навлизане на имплантна в мандибуларния канал от неговото притискане или от индивидуална аномалия на разклоненията на нерва.

Взето е предвид, че във връзка с вредоносния резултат в хода на съдебното следствие са налице разяснения от страна на вещите лица, като в дадените от вещите лица разяснения в проведеното съдебно заседание на 20.02.2018 г. се визира, че е невъзможно ответникът да не е забелязал, че е пробил синуса на ищцата, тъй като се получавало хлътване, което не можело да не се забележи и е налице категоричност на вещите лица, че тази комуникация е вследствие поставянето на имплантите. Посочено е, че според вещите лица след като е отворен синусът е трябвало веднага в момента да се махне импланта и да се направи пластика и да се изчака зарастването на синуса, т. е следва най-напред да се излекува възпалителният процес и да се изчака тъканите да узреят, като пластика не може да се прави поне два-три месеца след затихване на възпалителния процес, защото тъканите трябва достатъчно да бъдат кръвоснабдени. Взето е предвид също така, че според вещите лица когато се поставят импланти, веднага се прави снимка, за да се види резултата и ако се види, че импланта е вътре в канала, да се махне, за да не се получат усложнения.

Посочено е, че тези разяснения не са опровергани на база събрания доказателствен материал и реално установяват конкретните вредоносни действия от страна на ответника по иска, а в относимост към тези данни е и приетата по делото епикриза №22681 на МБАЛ-П., от която е видно, че в това лечебно заведение е констатирано наличието на възпалителен процес в максиларния синус на ищцата и изтичане на гной от него като резултат от поставените импланти, при което един от тях е изваден от самия синус.

С оглед на това е прието, че от така изброените доказателства категорично се установява не само възникнало възпаление на синуса, което е в резултат от действията на ответника по иска, който в качеството си на стоматолог-хирург е пробил синуса на ищцата и въпреки това е поставил импланти без да проследи резултата от своята работа, но и че 2 от поставените от ответника на долната челюст на ищцата 3 броя импланта са попаднали в канала на мандибуларния нерв, които поради засягане на нерва са били извадени.

Прието е, че твърденията на ищцата са подкрепени от възприетия от съда доказателствен материал относно констатациите, че въпреки неприемането на имплантите, незарастването на местата на поставянето им и разклащането им, те са били замествани с други, като в резултат от това състоянието на М. се е влошавало. Посочено е, че това, че М. първоначално приемала, че това се дължи на нея, не може да оправдае установените интервенции, за които следва да се приеме, че са прибързани с оглед невъзстановяването на част от тъканите, неизчакването на отшумяване на възпалителния процес, като се е действало прибързано, без да се изчаква изтичането на необходимото за възстановяване време.

Взето е предвид и обстоятелството, че по делото не са представени доказателства от страна на ответника по иска да са правени каквито и да било контролни ренгенови снимки или каквито и да било други изследвания на ищцата, за да бъде същият сигурен в постигнатите резултати от работата му.

С оглед на това е прието, че в резултат на действията и бездействията на д-р Р., изразяващи се предимно в липса на изследвания и снимки за проследяване на резултата от извършените манипулации, ответникът е причинил на ищцата извън присъщите болки, свързани с поставянето на 6 броя зъбни импланти, още и увреда на здравето, изразяваща се във възпаление на максиларния синус, за лечението на който е провеждано на два пъти медицинско лечение в стационар, както и засягане на мандибуларния нерв, предизвикало изтръпване на долната челюст на ищцата, отоци и на двете места, а освен това в резултат на честата смяна на имплантите и възпалителните процеси от усложненията са изгубени и малкото останали костни тъкани. От тук въззивният съд е направил извод за наличие на причинно-следствена връзка между деянието, изразяващо се в частност и в бездействие, и настъпилите вредоносни последици за З. М..

Взето е предвид също така, че по делото не се установява от страна на ответника по иска да е налице надлежно обяснение на ищцата на причините, налагащи конкретното лечение, рисковете, вкл. рискът от провеждането му, начина на лечението и обстоятелствата, които го налагат, както и че на пациента не е предоставена цялата информация, предвидена в чл. 88, ал. 1 ЗЗ.

Посочено е, че дори хипотетично да се приеме, че М. е дала информирано съгласие за лечението на липсващите зъби чрез поставяне на зъбни импланти, то установеното от събраните по делото доказателства не дава основание за освобождаване на ответника от отговорност, тъй като при извършена и безспорно установена манипулация от негова страна, с която е пробит максиларния синус на ищцата и е засегнат мандибуларния нерв (което е наложило лечение чрез пластика за затваряне на синуса, премахване на импланти от долната челюст и консервативно лечение на нерва) ответникът е осъществил противоправно действие, което е първоизточник и основна причина за развилите се при ищцата като усложнение възпалителен процес и изтръпване на долната челюст, както и липсата на костни тъкани.

С оглед така изложените в обжалваното решение съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по третия, поставен в изложението въпрос.

Действително в посоченото в изложението решение №77 от 30.05.2017 г. по гр. д.№2956/2016 г. на IV г. о. на ВКС е прието, че в производството по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за вреди от деликт, съдът следва да обоснове изводите си за настъпила вреда, противоправно поведение на дееца и причинна връзка между двете въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин, излагайки мотиви въз основа на кои доказателства е формирал тези изводи.

С тази практика на ВКС въззивният съд в настоящия случай изцяло се е съобразил – посочил е конкретните доказателства, от които извежда изводите за осъществяването на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, обсъдил е същите както поотделно, така и в тяхната съвкупност и при спазване на правилата на формалната житейска логика, както и на правилата, по които се разпределя доказателствената тежест в процеса, отчитайки при това обстоятелството, че ответникът не е представил цялата медицинска документация, а по причина неговото поведение тази документация не е могла да бъде представена и от ищцата. Както ВКС последователно приема в своята практика, ако вещите лица не са в състояние да изяснят възникналите специфични въпроси, решението следва да се основе на останалите събрани доказателства, съдържащи данни за последователността/механизма на осъществяване на релевантните за спора факти, респективно на установените в ГПК правила за последиците от недоказването на определен факт. Съдът следва да извърши анализ на данните за осъществяването на специфичните релевантни факти и техните последици, съпоставяйки наличната за осъществяването им информация и в други доказателства, представени по делото, като използва правилата на формалната житейска логика, т. е. изхождайки от това какво обичайно се случва в подобна ситуация, вкл. на основата на собствения си житейски опит (решение №103/04.07.2017 г. по гр. д.№4405/2016 г., I г. о. на ВКС). В този смисъл не може да бъде споделена тезата на касатора и за наличие на противоречие с посоченото от него в изложението решение №508 от 18.06.2010 г. по гр. д.№1411/2009 г. на III г. о. на ВКС, според което е налице съществено процесуално нарушение, ако съдът възприеме медицинско заключение с даден отговор за „най-вероятна причина“, без да изгради вътрешното си убеждение за наличие или липса на причинна връзка и без да съобрази кои от фактите, респ. връзките между тях, свързани с дадените от експертизата отговори, са предмет на специални (в случая медицински) знания и по отношение на кои от фактите следва да се изгради извод за причинно-следствена връзка по опитните правила и логиката, при преценка на доказателствения материал. Според тезата, изложена в решение №508/18.06.2010 г. по гр. д.№1411/2009 г. на III г. о. на ВКС, ако вещите лица посочат релевантна за отговорността причина като „най-вероятна“, от това не следва пряко извод за липса на пълно и главно доказване, от решаващо значение е дали останалите причини следва да бъдат изключени като вероятност поради обстоятелства, установени по делото, извън предмета на медицинското заключение и на основание констатациите в него, съобразно приетите доказателства, вкл. свидетелските показания. Прието е, че затова преценката на всички доказателства по делото, вкл. при изграждане на извод за причинно-следствена връзка, е задължение на съда.

С тази практика на ВКС въззивният съд в настоящия случай изцяло се е съобразил, като е взел предвид не само констатациите и изводите, съдържащи се в писмената част от заключението, но и дадените от вещите лица обяснения в проведеното открито съдебно заседание, направил е връзка с данните в представените по делото епикризи и показанията на разпитаните по делото свидетели, като в основата на крайния му извод е най-вече констатацията, че ответникът не е предприел нужните действия да проследи резултата от проведеното лечение чрез ренгенови снимки, за проследяване на резултата от извършените манипулации, при което наличието, респ. липсата на увреждания би било установено и своевременно преодоляно.

Действително в експертизата причината е посочена като най-вероятна, но в съдебното заседание, проведено на 20.02.2020 г. вещото лице Л. подробно е обяснила целия процес по поставяне на имплантите, по настъпването на усложненията и причинените увреждания, като е заявила категорично, че комуникацията между устната кухина и синуса е вследствие на поставянето на импланта, което съдът е взел предвид при постановяване на решението.

Според практиката на ВКС приемането на експертизата се извършва в открито съдебно заседание, като съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ГПК, вещото лице излага устно заключението си, като страните разполагат с процесуалната възможност да задават въпроси на вещото лице във връзка с депозираното писмено заключение и изложението на вещото лице в открито съдебно заседание. Дадените устни разяснения на вещото лице при излагането на заключението в открито съдебно заседание представляват част от заключението на вещото лице и съдът е длъжен, при обсъждането на заключението, да вземе предвид и да обсъди както писменото заключение, така и дадените в открито съдебно заседание обяснения на вещото лице и неговите отговори на поставените от страните въпроси (решение №59/24.04.2020 г. по гр. д.№3624/2019 г., IV г. о. на ВКС). Именно с тази практика на ВКС въззивният съд се е съобразил, като е взел предвид детайлните устни разяснения на вещите лица, дадени в откритото съдебно заседание. Действително в. л. Л. е заявила, че дори да се спазват медицинските стандарти, пак може да се допусне грешка, но е уточнила, че именно поради това, когато се правят импланти веднага се прави снимка, за да се види резултата и ако се види, че този имплант е вътре в канала, се маха, за да не се получат усложнения.

В практиката си за преценка на медицински експертизи ВКС приема също така, че във всички случаи при установени с помощта на специални знания обстоятелства от решаващо значение, връзка между фактите следва да се преценени не експертно, а логически и по общите опитни правила, от които съдът във всички случаи се ръководи самостоятелно при извода за причина и следствие (решение №89 от 27.10.2020 г. по гр. д.№1694/2019 г., III г. о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд също изцяло се е съобразил, като е извел крайния си извод за причина и следствие и на основата на опитните правила.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените в изложението пети и шести въпрос. На първо място по причина, че поставеният пети въпрос не съответства на данните по делото и изложените в обжалваното решение съображения – както е посочено в обжалваното решение, ищцата не разполага с компетентност в областта на стоматологията, т. е. тя би могла само да предполага с коя от множеството интервенции е причинено дадено увреждане. Това обстоятелство в подобни случаи подлежи на доказване и по настоящето дело изводите на съда са основани именно на установения по делото механизъм на увреждането.

Не съответства на мотивите на обжалваното решение и шестия, поставен в изложението въпрос. По отношение на датата, на която е настъпило увреждането, въззивният съд не е игнорирал твърденията на ищцата и не е приел произволно представена епикриза. Изводите на съда, основани на представените епикризи, са свързани с датата, на която увреждането и най-вече причината за него, са установени от съответните медицински специалисти в пълния им обем.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Изводът на съда за началния момент, от който започва да тече погасителната давност е свързан с откриването на самото увреждане при извършен през 2013 г. преглед, от който момент може да бъде направена връзката с дееца. Този извод съответства не само на смисъла на разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, но и на правилата на формалната житейска логика.

Само и единствено от прочита на обжалваното решение не може да бъде направен извод законът да е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, нито да е приложена отменена или несъществуваща правна норма. Не се установява и явна необоснованост на въззивното решение поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Напротив, както вече беше отбелязано, изводите на въззивния съд са основани и на тези правила.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №260070, постановено на 25.02.20121 г. от Пазарджишкия окръжен съд по в. гр. д.№773/2020 г.

ОСЪЖДА В. А. Р. от [населено място], [улица], вх.Б, ет. 5, ап. 7, с ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на З. И. М. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] сумата от 2500 лв. (две хиляди и петстотин лева), представляваща направените по делото разноски.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: