Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Д. Д. С. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №66 от 13.08.2020 г. на Бургаски апелативен съд по в. т.д. №185/2020 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 12 / 20.02.2020 г. по т. д. №24/2019 г. на ОС-Сливен, в частта за отхвърляне на иска на същата срещу ЗД „Л. И“ АД-София, за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл. 226 от КЗ отм. за разликата между 5 000 лева до размера 38 500 лева - за претърпени болки и страдания от телесни увреждания в следствие на настъпило на 07.10.2014 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП /.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС– основание за допускане до касация, съгласно чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК,.

Ответникът по касационната жалба в писмен отговора на същата изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационните жалби са допустими, редовни и подадени в срок.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Страните не спорят, а и от заключенията на изслушаните по делото първоначална и допълнителна АТЕ се установява, че на 07.10.2014 г. лек автомобил „Фиат“, управляван от делинквента, се е движил в посока към пътен възел „Петолъчката“. В същото време лек автомобил „Пежо“, с водач пострадалата, в последствие, ищца, бил спрял в дясно на платното за движение, като водачът му имал намерение да предприеме маневра за обръщане на посоката на движение. Скоростта на движение на „Фиата“ в зоната преди ПТП била около 71 km/h при опасна зона за спиране от около 55 м. Движението се осъществявало при прав участък, мокра пътна настилка. Ищцата, водач на л. а.„Пежо“, предприела промяна на направлението при обръщане на посоката на движение. В момента на първоначалното отклоняване на автомобила наляво, автомобилът „Фиат“ бил на разстояние около 41 m от мястото на удара, като заемал лявата част на дясната пътна лента, като преди това изпреварил неизвестен товарен автомобил. Водачът на автомобила „Фиат“ възприел маневрата, извършена от ищцата-водач на л. а.„Пежо“, но за времето на движение на автомобила „Пежо“ до мястото на удара, той не е имал техническата възможност да предприеме спиране, т. к. е било налице навлизане на автомобила „Пежо“ в опасната зона за спиране на „Фиата“. Настъпил е удар между челната част на „Фиата“ и страничната лява част на „Пежото“ в лявата пътна лента. Според заключението на автотехническата експертиза, причините, довели до възникването на ПТП, са две: 1/ предприетата неправилна маневра от водача на автомобила „Пежо“ при обръщане на посоката на движение, без да пропусне движещия се направо лек автомобил „Фиат“; 2/ движението на автомобила „Фиат“ със скорост над максимално разрешената за участъка. По делото е назначена и допълнителна АТЕ, като според даденото заключение, новите обстоятелства относно разположението на автомобила „Пежо“ върху десния тротоар, внасяли изменение в първоначалното заключение само в направлението на скоростите на двата автомобила, като посочената в първоначалното заключение техническа причина за възникване на ПТП не се променяла.

С влязла в законна сила на 09.05.2018 г. присъда №12/23.04.2018 г. по НОХД №122/2017 г. по описа на PC - [населено място], водачът на л. а. „Ф. Ф“ – А. Х. Ч., е признат за виновен в това, че на 07.10.2014 г.., при управление на собствения си лек автомобил “Ф. Ф” с peг. № 59 ZV983 е нарушил правила за движение по пътищата – чл. 8, ал. 1 ЗДвП и чл. 21, ал. 1 ЗДвП, като навлязъл в лента за насрещно движение със скорост 58 км/ч и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на Д. С., изразяваща се в контузия на главата, с масивна разкъсно-контузна рана в областта на лявата половина на главата, с умерено изразени контузни огнища на голямата лявомозъчна хемисфера, с леко изразен менингиален синдром и десностранна латентна хемипареза, както и състресение на мозъка, протекло с изпадане в пълно безсъзнание - разстройство на здравето, временно опасно за живота, контузия на лявата тазова област и фрактура на лявата лонна кост, изразяващо се в трайно затруднение на движението на левия долен крайник, поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б.“б“, вр. с чл. 342, ал. 1 НК, вр. чл. 8, ал. 1, вр. чл. 21, ал. 1 ЗДвП и чл. 78а НК, е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено административно наказание „глоба“. Влязлата в законна сила присъда по отношение на водача на застрахования автомобил “Ф. Ф“,съгласно чл. 300 ГПК е задължителна за гражданският съд, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

От заключението на СМЕ се установява, че в резултат на настъпилото пътно-транспортно произшествие ищцата получила дифузна травма на главата със значителни мекотъканни увреди и травматичен САК /субарахноидален кръвоизлив/, като травмата на главата й причинила разстройство на здравето, временно опасно за живота. Изписана била от болницата с нормален неврологичен статус. Според в. л. при състояние с подобна травма и установена посттравматична церебрастения (каквато е била налице), оплакванията продължавали от няколко месеца до 1 година. Характерно за посттравматичната церебрастения било, че промените имали функционален характер, не се откривали трайни органични увреждания на мозъка и при правилно лечение, отзвучавали напълно. От състоянието и представените медицински документи при ищцата липсвали данни за посттравматична енцефалопатия. Веднага след травмата ищцата била нетрудоспособна, имала затруднение в ежедневните си дейности за няколко месеца. Съгласно заключението на СМЕ, няма усложнения и трайни последствия в здравословното състояние на ищцата във връзка с прекараната травма. Нейното обективно общо състояние към момента на извършения преглед било добро, като основните й затруднения били в резултат на тежките артрозни промени на тазобедрените и коленни стави. Това и останалите й болести - МСБ /мозъчно съдова болест/ с вертижен сиднром, захарен диабет, артериална хипертония не били свързани с прекараната травма и тя нямала отношение към тяхното развитие. Същото се отнасяло и за остепоротичните фрактури на торакални прешлени.

Към датата на ПТП, ГО на водача на лекия автомобил „Ф. Ф“ е била застрахована по застраховка „Гражданска отговорност” при ответника ЗК „Лев–инс“ АД по полица № BG/FI/22194920, с начална дата на покритие 13.07.2014 г., валидна до 13.07.2015 г.

На 04.09.2018 г. ищцата отправила застрахователната претенция до ответника, по която е образувана щета №0801-002129/2018-1. Ответникът - застраховател уведомил ищцата, че ще й бъде изплатена сумата 18 709.08 лв., при отчитане на 50% съпричиняване на вредоносния резултат, от която: 17 500 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и 1209.08 лв. – обезщетение за имуществени вред. На 30.08.2019 г. застрахователят превел по банков път по сметка на ищцата сумата 9000 лв., а на 05.09.2019 г. – още 9 709.08 лв., или обща сума в размер на 18 709.08 лв.

При определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди, въззивният съд е счел, че първостепенния съд е съобразил в достатъчна степен характера, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищцата към датата на деликта и след това болки и страдания. Според първия, от съществено значение е и следва да бъде взето предвид, че в резултат на процесното ПТП, ищцата претърпяла две средни телесни повреди и множество леки такива, които неминуемо са й причинили болки и страдания, лекувана е в неврологично отделение, а след болничното лечение също е търпяла болки и страдания от счупването, което наложило извършване на рехабилитация. Необходимо е да бъде отчетена и продължителността на възстановителния период, посочен от в. л. по СМЕ, а също така да бъде взета предвид и възрастта на ищцата. Доколкото болките и страданията могат да се съизмерят в паричен еквивалент, то според въззивния съд, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД за ищцата се явява обезщетение в размер 45 000 лв. - толкова, колкото е определено и от първостепенния съд, определено за обичайните вреди, които се търпят при установените по делото претърпени от ищцата травми. Изложени са съображения, че ищцата, в чиято доказателствена тежест е било, не е установила точно колко време се е лекувала от травмите, къде и какво конкретно лечение е провела, какъв е резултата от него, колко време е била неработоспособна, какви по интензитет и продължителност болки и страдания е търпяла, какви неудобства е търпяла в ежедневието си и в какво се изразяват, как са се отразили на обичайния й начин на живот, възстановена ли е и до каква степен от травмите, какви са прогнозите за пълно оздравяване.

Относно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата наведено от ответника, въззивният съд е изложил следното:

Съпричиняване, по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е налице, когато вредата е настъпила и от действията на пострадалото лице. В този случай, виновно действалото лице следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения. С отчитането на съпричиняването се цели да се определи действителния обем на отговорността на виновния причинител на вредите. В ППВС №17/63 г., т. 7 е указано, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая пострадалата ищца е нарушила разпоредбите на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП - като водач на МПС предприела маневра, без да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него и е извършила маневра, която е свързана с навлизане в съседна пътна лента, без да пропусне пътните превозни средства, които се движат по нея. При това положение, според въззивния съд, степента на съпричиняване в размер на 50%, при което определеното по справедливост обезщетение следва да бъде намалено с Ѕ, т. е. на 22 500 лева, от която сума следва да се приспадне вече изплатеното на ищцата от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 17 500 лв. и да се присъди разликата от 5 000 лв., ведно с лихвата за забава върху обезщетението, считано от датата на увреждането – 07.10.2014 г. до окончателното изплащане, а искът за горницата над тази сума до предявения размер от 100 000 лв. - да бъде отхвърлен.

В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят-ищец сочи като обуславящи изхода по спора такива, базирани на оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила: необсъждане на всички съществуващи обстоятелства, с оглед критериите при определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди/болки и страдания/и значението на икономическата конюнктура в страната за определянето на размера на обезщетенията, както и втора група въпроси относно необоснованост на изводите на съда при определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на самата пострадала ищца и от тук за неправилно приложение на чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Твърди се противоречие по тези въпроси на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС - ППВС 4/68, ППВС №17/1963 и посочените решения на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК. Навеждат се и въпроси за това, следвало ли съдът служебно да назначи психологично-психиатрична експертиза, с оглед твърденията в ИМ за психически дискомфорт на пострадалата като резултат от уврежданията се и за некоректно изготвяне на заключението на САТЕ.

В случая, така формулираните въпроси не отговарят на критерия за качеството правни такива, т. е. по тълкуването на конкретни правни разпоредби, с оглед извличането на приложимите норми, нито на този да обуславят изхода по спора по следните съображения: въззивният съд е изложил достатъчно мотивирано, въз основа на какви съображения формира правораздавателната си воля по отношение определянето на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Размерът на конкретното обезщетение е определен при обсъждане на критериите за това, съгласно постановките на цитираното ППВС 4/68. Следователно отговорите на така поставената първа група въпроси не биха имали за последица пререшаването на спора в желаната от касатора насока на увеличаване на размера на обезщетението. Останалите въпроси са изцяло по правилността на обжалваното решение, тъй като се свеждат до оплаквания за необоснованост на изводите на съда относно приетата степен на съпричиняване и допуснати, според касатора, процесуални нарушения при преценка на доказателствата. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора като правни въпроси, на които същият се позовава като основание за допускане до касация по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, се отнасят към законосъобразността и обосноваността на изводите на въззивния съд, което предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение на база преценка на конкретните факти по конкретния спор. Произнасянето по законосъобразността и обосноваността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл. 288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

С оглед гореизложеното не е налице основание за допускане на касация, съгласно чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК -противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК.

Водим от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №66 от 13.08.2020 г. на Бургаски апелативен съд по в. т.д. №185/2020 г., в обжалваната част.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.