Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Т. И 2008“ ЕООД против решение №232 от 05.08.2020г. по в. т.д. №251/2020г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение №55 от 03.02.2020г. по т. д. №273/2019г. на Окръжен съд –Пловдив. С първоинстанционното решение е отхвърлен изцяло предявеният от „Т. И 2008“ ЕООД против „Е. Т и синове“ ООД иск за заплащане на основание чл. 403, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 51, ал. 1 ЗЗД на сумата от 30 740 лева - претърпени вреди, съизмерими с компенсаторните лихви за периода на забава от 16.02.2015г. до 22.08.2018г. в размер на законната лихва върху сумата от 86 136.91 лева, внесена по изп. д. №20158240400304 по описа на ЧСИ К. П., вследствие наложен запор по същото дело и представляваща вземане на дружеството-ищец от третото лице „ЕВН Б. Едяване“ ЕАД.

Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Излага аргументи, че е погрешен изводът на съда, че от систематичното място на чл. 403, ал. 1 ГПК може да се направи извод, че не подлежат на обезщетяване вредите, претърпени вследствие на запор, наложен в изпълнителното производство. Счита, че запорът, наложен върху вземания на длъжника в изпълнителното прозводство, има за цел да обезпечи изпълнението. Дори да се приеме, че чл. 403 ГПК е неприложим по отношение на вреди, настъпили от наложено обезпечение в изпълнителния процес, това не изключва отговорността на деликвента съгласно чл. 45, вр. чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Поддържа, че в пряка причинна връзка и като пряка последица от действията на „Е. Т и синове“ ООД по откриването и воденето на изп. дело №20158240400304 по описа на ЧСИ К. П., рег. №824 на КЧСИ въз основа на невлязлото в сила и впоследствие отмененото като неправилно въззивно решение №839 от 23.12.2014г. по в. т.д № 1222/2014г. на Апелативен съд -Пловдив и за удовлетворяване на неоснователно предявените негови искове, отхвърлени като такива с влязлото в сила на 04.07.2018г. последващо въззивно решение №203/06.07.2017г. по в. търг. дело №464/2016г. на Апелативен съд -Пловдив, дружеството-касатор е претърпяло имуществена вреда в размера на събраната и постъпила на датата 16.02.2015г. по сметка на ЧСИ сума в размер на 86 136.91 лева, в следствие на процесния запор на вземания на дружество от трето лице - ЕВН Електроснабдяване България ЕАД. Счита, че съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД ответникът отговоря за всички преки и непосредствени вреди, които са в причинно следствена връзка с неоснователно допуснатото обезпечение, като въззивният съд е следвало да приеме, че вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК е съизмерима като минимален размер със законната лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за периода. Моли да бъде отменено решението и да бъде постановено ново за уважаване на иска. Претендира разноските за трите съдебни инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът сочи следните правни въпроса като значими за изхода на делото: „1/ Когато запорът е наложен в рамките на изпълнително производство за събиране на вземане, почнато въз основа на невлязло в сила осъдително въззивно решение, което впоследствие е отменено от касационната инстанция и предявеният осъдителен иск е изцяло отхвърлен, представлява ли същият запор обезпечение в хипотезата на чл. 403, ал. 1, предл. 1 ГПК?- като твърди, че е налице противоречие с решение №4/16.06.2017г. по т. д.№3129/2015г. на ІІ т. о. на ВКС; 2/ Дължи ли се обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, съизмерими минимум с размера на законната лихва върху неоснователно внесена/задържана сума, включително когато последната е събрана в следствие на запор, наложен в рамките на изпълнително производство за събиране на вземане, почнало въз основа на невлязло в сила осъдително въззивно решение, което в последствие е отменено от касационната инстанция и предявеният осъдителен иск е изцяло отхвърлен?- като твърди противоречие с решение №281/04.10.2011г. по гр. д.№1684/2010г. на ІІІ г. о. на ВКС и решение №432/27.12.2011г. по гр. д.№1380/2011г. на ІІІ г. о. на ВКС.; 3/ Какви са правомощията на въззивния съд, когато приеме, че искът има друга правна квалификация, а не посочената от ищеца в исковата молба такава или дадената от първоинстанционния съд? – като твърди противоречие с решение от 20.02.2012г. по гр. д.№658/2011г., решение по гр. д.№127/2010г. на ІV г. о. на ВКС, решение от 23.07.2010г. по гр. д.№92/2009г. на ІV г. о. на ВКС, решение №98/31.07.2018г. по т. д.№1657/2017г. на І т. о. на ВКС, решение №155/03.01.2018г. по гр. д.№4844/2016 на ІІІ г. о. на ВКС; 4/ За задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност - като твърди противоречие с решение №94/28.03.2014г. по гр. д.№2623/2013 на ІV г. о. на ВКС, решение по гр. д.№761/2010г. на ІV г. о. на ВКС, решение по гр. д.№ 4744/2010г. на І г. о. на ВКС, решение №553/27.06.2013г. по гр. д.№196/2012г. на ІV г. о. на ВКС и др. ; 5/ Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад, съответно да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания?- като твърди противоречие с решение №129/29.06.2015г. по гр. д.№7040/2014г. на ІІІ г. о. на ВКС, решение №788/27.04.2011г. по гр. д.№120/2010г. на ІV г. о. на ВКС, решение №549/29.10.2010г. по гр. д.№56/2010 г. на ІV г. о. на ВКС и др. По отношение на първия поставен въпрос поддържа и основанието за допускане до касационен контрол по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК - въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът „Е. Т и синове“ ООД оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд намира, че не е доказан фактическият състав на чл. 403, ал. 1 ГПК за ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на претендираните от ищеца имуществени вреди. Предвид изложените в исковата молба факти, квалифицира предявеният иск като предявен на основание чл. 403, ал. 1 ГПК и като отхвърля като неоснователни доводите на ищеца, че искът е предявен на основание общия деликтен състав по чл. 45 ЗЗД. Решаващият съдебен състав приема за безспорно установено, че за изпълнение на невлязло в сила въззивно решение №839 от 23.12.2014г. по в. т.д. №1222/2014г. на АС–Пловдив, с което предявените от „Е. Т и синове“ ООД против „Тера инвест 2008“ ЕООД осъдителни искове са уважени в пълен размер, е образувано изпълнително дело, като по молба на взискателя „Е. Т и синове“ ООД е наложен запор върху парично вземане в размер на 86 136.91 лева на длъжника „Т. И 2008“ ООД към трето лице /“ЕВН Б. Едяване“ ЕАД/, а на 16.02.2015г. третото задължено лице е превело по сметка на ЧСИ запорираната сума. Съдът счита за доказано, че на 12.02.2015г. длъжникът „Т. И 2008“ ЕООД е уведомил ЧСИ, че с определение на ВКС е спряно изпълнението на въззивното осъдително решение и е направил искане да бъде спряно изпълнителното дело и да бъдат вдигнати наложените запори. С постановление от 13.02.2015г. ЧСИ е спрял изпълнителното производство и е вдигнал запорите, вкл. наложения запор върху вземанията на длъжника към „ЕВН Б. Едяване“ ЕАД. Приема за установено, че по молба от 08.08.2018г. на „Т. И 2008“ ЕООД и с оглед доказателствата за влизане в сила на второто въззивно решение, с което предявените от „Е. Т и синове“ ООД искове са отхвърлени, постановено след отмяна на първото въззивно решение и връщането на делото за ново произнасяне, ЧСИ е прекратил процесното изпълнително производство с постановление от 15.08.2018г. и е вдигнал наложените в хода на същото запори, като сумата 86 136.91 лева е преведена на 22.08.2018г. по сметка на длъжника - ищец в настоящото производство.

Съдът излага аргументи, че наложеният от ЧСИ запор върху вземания на длъжника е в рамките на образуваното изпълнително производство, а не закономерна последица от допуснато обезпечение на предявен или бъдещ иск, в който случай единствено е възможно да се търси отговорност от ищеца, чийто иск е бил отхвърлен по реда на чл. 403 ГПК. В разглеждания случай е образувано изпълнително дело на основание издаден изпълнителен лист по въззивно осъдително решение, впоследствие отменено, а не обезпечителна заповед по допуснато от съда обезпечение на иск, който впоследствие е отхвърлен или не е предявен в определения за това срок или производството по него е прекратено. Решаващият съдебен състав приема, че само в последните три хипотези би могла да се търси отговорност от ищеца за евентуално причинени вреди на ответника вследствие допуснато обезпечение.

Като допълнителен аргумент за неоснователност на предявения иск излага и обстоятелството, че не се установява ищецът да е претърпял имуществена вреда, която да е в пряка връзка с поведението на ответника. Апелативният съд намира, че предприетите от „Е. Т и синове“ ООД действия по привеждане в изпълнение на постановеното въззивно осъдително решение, вкл. и искането за налагане на запор по отношение вземане на длъжника са изцяло в съответствие с процесуалните права, регламентирани в ГПК, а обстоятелството, че е спряно изпълнението на въззивното осъдително решение е зачетено от съдебния изпълнител, който след като е бил сезиран с молба от длъжника е спрял изпълнителното производство и е удовлетворил исканията му, вкл. за вдигане запора върху вземането му от третото лице “ЕВН Б. Едяване“ЕАД. Съдът съобразява факта, че искането за връщане на постъпилата по сметка на ЧСИ сума в размер на 86 136.91 лева е направено от длъжника на 08.08.2018г., като сумата е преведена на 21.08.2018г. по посочената с молба от 15.08.2018г. банкова сметка на длъжника.

Въззивният съдебен състав излага и мотиви, че ищецът не е установил съществуването на вземането си по отношение на третото лице “ЕВН Б. Едяване“ ЕАД и неговата изискуемост, за да бъде основателен искът му за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва върху това запорирано вземане. Намира, че преводът на сумата от третото задължено лице по смета на ЧСИ е само индиция, че вземането съществува. Счита за неоснователни и доводите, че „Е. Т и синове“ ООД е изпаднал в забава, тъй като не е предприел действия за предаване на постъпилата по сметка на ЧСИ сума на ищцовото дружество. Приема, че не съществува подобно задължение за взискателя, поради което той не може да изпадне в забава.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият поставен въпрос е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите му правни изводи, поради което отговаря на изискването за правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на него обаче не са налице допълнителните предпоставки за допускане до касационен контрол по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не се установява твърдяното противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС, нито касаторът обоснова значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Цитираното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение ва ВКС по т. д.№3129/2015г. не дава отговор на поставения въпрос, тъй като спорът е с различен предмет - иск с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК за осъждане на третото задължено лице да плати на взискателя и присъединилите се кредитори въпреки плащането, което е направило на длъжника, след като му е било връчено запорното съобщение. Дадените от състава на ВКС разрешения са по въпросите за действието на запора - от кой момент и докога има действие, върху кои суми се разпростира и дали има действие върху банкови сметки без или с недостатъчна наличност и за задължението на банката в качеството й на трето задължено лице. Отговаряйки на първия поставен въпрос - за действието на запора, съдът е разгледал хипотезите на налагане на запор върху вземане в обезпечителното и в изпълнителното производство и е стигнал до извод, че когато запорът е наложен в изпълнителното производство, неговата цел е същата - да обезпечи изпълнението на паричните притезания, което обаче следва да се извърши чрез превеждане на сумите от третото задължено лице по сметка на ЧСИ. Съдебният състав изобщо не е разсъждавал дали запорът, наложен в изпълнителното производство, представлява обезпечение в хипотезата на чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК.

Няма спор, че запорът и възбраната имат обезпечителен характер, независимо дали са наложени в обезпечителното производство или в изпълнителното производство, но това не означава, че по отношение на обезпечителните мерки, наложени в изпълнителното производство съгласно чл. 449-чл. 452 ГПК, са приложими правилата за обезпечителното производство, вкл. чл. 403, ал. 1 ГПК.

В съдебната практика е прието, че отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението. Няма спор и по въпроса, че разпоредбата на чл. 403, ал. 1 ГПК регламентира три самостоятелни хипотези, при които допуснатото обезпечение на иска представлява неоснователно засягане на правната сфера на ответника по иска - когато искът е отхвърлен като неоснователен; когато делото е прекратено и когато бъдещият иск не е предявен в дадения на ищеца срок /решение №101 от 05.08.2013г., т. д.№1029/2012г., І т. о. на ВКС; решение №59 от 04.05.2017г., гр. д.№2817/2016г., ІІІ г. о. на ВКС и др./.

Въззивният съд е постановил решението в съответствие с трайната и непротиворечива съдабна практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на въззивното решене до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът не излага аргументи за приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като следва да се има предвид, че съгласно т. 4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

В настоящия случай правните норми са ясни, като липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не обосновава тезата си, че поставеният въпрос е значим за точното приложение на закона и за развитието на правото, а излага оплаквания за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон, довело до неправилност на обжалваното решение.

Вторият въпрос е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите му правни изводи за неоснователност на исковата претенция, поради което отговаря на изискванията за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се установява да е налице допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитираните от касатора решения на ВКС са постановени по спорове с различен предмет и не дават отговор на поставения от касатора въпрос. И двете дела имат за предмет иск срещу Прокуратурата на РБ за обезщетение за имуществени вреди на основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, като разрешените правни въпроси са свързани с дължимостта на обезщетение за имуществени вреди като пропуснати ползи от законна лихва върху сума внесена като парична гаранция в производство по незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано /гр. д.№1684/2010г. на ІІІ г. о./ и върху сума, иззета с акт за митническо нарушение, при постановяване на оправдателна присъда по обвинението за валутно престъпление /гр. д.№1380/2011г. на ІІІ г. о./.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС.

Третият въпрос е поставен от касатора в контекста на оплакването му, че въззивният съд е приел, че не е налице хипотезата на чл. 403, ал. 1 ГПК, но не е обсъдил възможна квалификация на иска „на базата на чл. 45 ЗЗД вр. чл. 51, ал. 1 ЗЗД“, наведена с исковата молба. Въпросът не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е коректно поставен - решаващият съдебен състав е разгледал оплакванията на касатора относно правната квалификация на иска и е изложил мотиви, че с оглед наведените в исковата молба факти и търсената защита искът е правилно квалифициран от първоинстанционния съд, като няма основание да бъде преквалифициран. В този смисъл не е налице произнасяне на съда, което да е обусловено от отговора на поставения въпрос.

Следва да се отбележи, че в хипотезата на разгледани от съда различни факти и обстоятелства от наведените от ищеца, е налице произнасяне по непредявен иск и решението е недопустимо. Ако съдът е обсъдил изложените в исковата молба факти и обстоятелства, от които произтича спорното субективно право и се произнесе в рамките на търсената защита, дори да не е определил правилно правната квалификация на иска, няма да е налице произнасяне извън предмета на спора. В случая не е налице произнасяне по непредявен иск, тъй като съдът е обсъдил изложените от ищеца факти и обстоятелства и се е произнесъл в рамките на търсената защита. Съобразил е, че ищецът претендира обезщетение за имуществени вреди от допуснато обезпечение – запор на вземане от трето лице, наложен от ЧСИ в изпълнително производство, образувано по издаден изпълнителен лист въз основа на невлязло в сила въззивно решение, след чиято отмяна исковете са отхвърлени, твърдейки че правилата на чл. 403 ГПК следва да се прилагат и в процесната хипотеза на обезпечение в изпълнителното производство. Заявява, че обезщетението следва да се определи по правилата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, тъй като съдебната практика приема, че отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност на непозволено увреждане /чл. 45 ЗЗД/, като ищецът по отхвърления иск следва да отговаря за всички преки и непосредствени вреди, които обезпечаването на иска е причинило на ответника, в който случай отговорността му е деликтна и безвиновна. Въззивният съд е отчел, че ищецът не навежда твърдения за виновно извършено от ответното дружество противоправно деяние, от което да са произтекли описаните имуществени вреди, поради което стига до извод, че не е предявена претенция на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Твърдението в допълнителната искова молба, че ответното дружество „е игнорирало общата забрана на закона да не се вреди другиму“ не представлява твърдение на конкретни факти и обстоятелства, които да могат да се определят като противоправно деяние /действие или бездействие/.

Четвъртият процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните и да обсъди събраните доказателствата не обоснована допускането до касационно обжалване на въззивното решение. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е извършил преценка на фактическите твърдения в исковата молба, дал е правна квалификация на предявените искове, анализирал е относимите доказателства по делото, обсъдил е доводите и възраженията на страните. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за необоснованост на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Последният правен въпрос относно възможността въззивният съд да приеме за недоказани факти, които първоинстанционният съд не е определил като спорни, без да извърши доклад и да даде съответни указания на страните за необходимостта от ангажиране на доказателства, е поставен с оглед оплакване за допуснато от съда процесуално нарушение, но не е значим за изхода на спора и не отгововаря на изискванията за правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Обстоятелството, че не се установява по категоричен начин съществуването на вземането по отношение на третото лице, е само допълнителен аргумент на въззивния съд, за да приеме, че исковата претенция е неоснователна. Решаващият съдебен състав излага като основен и решаващ мотив, че само в изрично регламентираните в чл. 403, ал. 1 ГПК три хипотези би могла да се търси отговорност от ищеца за евентуално причинени вреди на ответника вследствие допуснато обезпечение. В процесната хипотеза запорът е наложен от ЧСИ в рамките на образувано изпълнително дело на основание издаден изпълнителен лист по въззивно осъдително решение, впоследствие отменено, а не обезпечителна заповед по допуснато от съда обезпечение на иск, който впоследствие е отхвърлен или не е предявен в определения за това срок или производството по него е прекратено.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №232 от 05.08.2020г. по в. т.д. №251/2020г. на Апелативен съд - Пловдив.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.