О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5773

гр.София, 11.12.2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

Членове: БОРИС ИЛИЕВ

Е. В.

като изслуша докладваното от съдия Е. В. гр. д.№ 1925 по описа за 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Военно формирование 32890-Бургас, представлявано от ст. юрисконсулт М. Т. и касационна жалба на Ж. М. М. чрез адвокат М. Х. от АК-Бургас, срещу решение № 61/18.01.2024 г. по гр. д.№ 903/2023г. на Окръжен съд Бургас, с което се отменя решение № 530/09.03.2023г. по гр. д.№ 7386/2021г. на Районен съд Бургас в частта, в която се отхвърля иска на Ж. М. М. против Военно формирование 32890-Бургас към Министерство на отбраната, за разликата над 6295,80 лева до 6529,90 лева, представляваща компенсация на отработеното над установената месечна продължителност на служебното време, в периода от 1.01.1999г. до 30.09.2013г., /за 4440 часа, вместо 4592 часа/ и вместо това се присъжда допълнително 234,10 лева, трудово възнаграждение за 192 часа през същия период, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 21.10.2021г., до изплащането, като се потвърждава решението в останалите обжалвани части, с които претенцията е уважена, респ. е отхвърлена до пълния предявен размер от 43 167 лева. В частта, в която е отхвърлен искът за мораторна лихва в размер на 10 815 лева, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Касационната жалба на Военно формирование 32890-Бургас съдържа доводи за неправилност на решението в осъдителната част поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, а в изложение към нея се твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроси, които се свеждат до приложението на ТР № 6/2017г. на ВКС, ОСГК, към отчитане служебното време на военнослужещите над нормативно установената месечна продължителност при полагане на 24-часови дежурства и как се отнасят едни към други правните норми, регулиращи служебното време при увеличена продължителност над установената и правните норми, регулиращи служебното време в случаите, в които военнослужещите дават дежурства, които не са част от основните им задължения – обща към специална или два различни регламента на служебно време на военнослужещите.

Касационна жалба е подадена и от Ж. М. М. срещу решението в отхвърлителната част с доводи, че е неправилно и необосновано. В изложение към жалбата се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК по въпросите: „Допустимо ли е съдът във въззивното решение да не изложи изобщо мотиви по основателността/ неоснователността на част от въззивната жалба? Допустимо ли е да отхвърли частично претенция, респ. да потвърди решението на първоинстанционния съд в тази част, без да обсъди доводите и твърденията на страната, без да провери и даде ясни доводи за законността и правилността на първоинстанционното решение в тази част и без да обоснове собствения си краен резултат? Липсата на мотиви по едно от поставените оплаквания във въззивната жалба води ли неговата очевидна неправилност?“ Според касатора, тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени следните въпроси: „В случаите, когато при прекратено служебно правоотношение на военнослужещ е възникнало вземане за обезщетение за положен труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка до прекратяването на правоотношението, размерът на компенсацията следва да се определя въз основа на последното получено месечно възнаграждение преди настъпване на изискуемостта, респ. преди прекратяването на правоотношението или въз основа на полученото възнаграждение през месеца, през който е даденото 24-часово дежурство?“ Отделно се поддържа очевидна неправилност на решението, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за присъждане на обезщетение в размер на 43 167 лева, за положен труд при 24-часови дежурства в периода 1.01.1999г. - 30.09.2003г., в повече от нормативно определената продължителност на работното време - 4680 часа, който не е бил компенсиран с почивки и след неговото прекратяване се е трансформирало в парично вземане за обезщетение по смисъла на чл.136, ал.4 и ал.5 от КТ. Съдът е установил също, че ищецът е бил на кадрова военна служба при ответника от 01.12.1998 г. до 30.04.2019 г., през който период е положил труд 4592 часа над нормативно установената продължителност на работното време и не се установява да е компенсиран с почивка или да му е заплатен като извънреден труд. При тези фактически обстоятелства, въззивният съд приема, че правната уредба в Закона за отбраната и въоръжените сили на Р. Б. (отм.) не предвижда изрично компенсация за служителите с удължено работно време, но по арг. от чл.152, ал.4, т.5 от Правилника за кадрова военна служба, приет с ПМС № 277 от 22.12.2000 г., следва да се прилага субсидиарно чл.136а от Кодекса на труда, т. е. в писмената заповед за увеличаване на нормалната продължителност на служебното време се определя и графика по дни, с които на лицата ще бъде осигурено ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца. Удължаването на работното време на военнослужещите с 24-часови дежурства, за периода от 1.01.1999 г. до 30.09.2003 г., според съда е било необходимо да се компенсира от работодателя с почивка /намаляване общата продължителност на служебното време за месеца/, а при прекратяване на правоотношението, некомпенсираните часове да се заплащат като извънреден труд. При тези мотиви, въззивният съд е съобразил, че не следва да включва изчисленията на вещото лице за м. октомври 2003г. /64 часа/, тъй като са извън заявения в исковата молба период, а по същество е потвърдил постановеното решение на първоинстанционния съд /допуснал очевидна фактическа грешка относно исковия период/.

Не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките за заплащане на положен труд с 24-часови дежурства, извън нормативно установеното работно време. Не може да се приеме, че е налице и явна необоснованост на мотивите, в нарушение на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон или законът да е приложен в неговия обратен смисъл, както твърди ответникът. Доводите за неправилна преценка на събраните доказателства и установените въз основа на тях правнорелевантни факти по делото, в този смисъл, представляват оплаквания срещу фактическите констатации и направените въз основа на тях правни изводи (чл.281, т.3 ГПК), поради което не може да се приеме, че е налице „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита.

При проверка на предпоставките за допустимост в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставените въпроси не дават основание за допускане на касационно обжалване поради следното: Първият формулиран въпрос на касатора Военно формирование 32890-Бургас към МО не е покрива изискванията за поставен правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът му е свързан с приложението на материалния закон, чието тълкуване е предмет на обсъждане в мотивите не тълкувателното решение, т. е. съображенията на касатора относно ТР № 6/2017г. на ОСГК на ВКС, по същността си представляват довод за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и даденото задължително тълкуване за неговото прилагане. Даденото в тази връзка разрешение на втория въпрос не е в противоречие, а в съответствие с ТР № 6/11.02.2022 г. по тълк. дело № 6/2017г. на ВКС, ОСГК, че удължаването на работното време може да се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни с писмен акт, съгласно чл.136а от КТ и чл.194, ал.5 от ЗОВСРБ, а право на парична компенсация като обезщетение за неизползвана по време на службата почивка, може да се упражни само при прекратяване на правоотношението, в който смисъл е и принципното разрешение на по-общия нормативен акт – чл.136а, ал.5 от КТ. В същия смисъл е решение № 128/26.05.2010 г. по гр. д. № 282/2009 г., IV г. о., решение № 389/31.05.2010 г. по гр. д.№ 194/2009г., III г. о., решение № 439/01.07.2010 г. по гр. д.№ 1733/2009г., III г. о. и решение № 696/23.11.2010 г. по гр. д.№ 887/2009г., IV г. о., постановени при действието на ЗОВСРБ /отм./, с оглед на което липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Първият въпрос в касационната жалба на Ж. М. М., чрез адвокат М. Х. от АК-Бургас, за задължението на въззивния съд да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора след като обсъди доводите и оплакванията на страните от въззивната жалба и отговора към нея, не обуславя допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд относно начина, по който следва да се изчисли дължимото обезщетение за 4440 часа положен труд при 24-часови дежурства над определената месечна продължителност на служебното време, през исковия период, който не е компенсиран с почивки и е посочил, че то не се определя по чл.177 КТ. В практиката на Върховния касационен съд – напр. решение № 186 от 02.07.2015 год. по гр. д.№ 4465/2014 год., IV г. о., се приема, че когато във въззивната жалба са изтъкнати доводи, които не са били обсъдени в мотивите на първостепенния съд, въззивният е длъжен да отговори на тези доводи в своите мотиви или да се аргументира защо те са неотносими. В случая, обаче, въззивният съд изрично е посочил, че правото на компенсация на отработеното над определената месечна продължителност на служебно време не се определя като извънреден труд по чл.177 КТ, а според заключенията пред въззивната инстанция дължимото на ищеца обезщетение за 4592 часа е в размер на 6529,90 лева, т. е допълнително 234,10 лева, за 192 часа през същия период.

Изложените мотивите от въззивния съд са изцяло в съответствие с практиката на ВКС, че съдът не е обвързан от даденото заключение на вещото лице, а го обсъжда заедно с установените по делото релевантни факти и преценява по свое вътрешно убеждение/ в същия смисъл решение № 622/04.08.2006 г. по гр. д.№ 298/2005 г., IV г. о. и решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д.№ 1814/2009 г., IV г. о./. При тези съображения в обжалваното решение не може да се приеме, че формулираните въпроси обуславят допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Поставеният материалноправен въпрос за начина, по който следва да се определи размера на обезщетението на служителя, полагал труд при удължено работно време, който не е бил компенсиран с почивка преди прекратяване на трудовото му правоотношение, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по него има установена съдебна практика – напр. решение № 165 от 02.06.2016 г. на ВКС по гр. д.№ 6064/2015 г., IV г. о., н което се приема, че времето при полагане на 24-часови дежурства от военнослужещите е удължено служебно (работно) време, а не извънреден труд, но се заплаща като такъв, когато не е било компенсирано с почивка до прекратяване на служебното правоотношение с военнослужещия. Съгласно изричната разпоредба на чл.203, ал.3 от закона, извънредният труд се заплаща по размерите, определени с Наредбата за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на КВС от 2001 г. – така и решение № 128 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 282/2009 г., IV г. о. Следователно липсва празнота в закона, не са и аргументирани основания за изменение на вече установената съдебна практика, поради което по въпроса не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

След като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по спорове за изплащане на парично обезщетение на военнослужещи, полагали труд при удължено служебно (работно) време, но некомпенсирани с почивка до прекратяване на служебното им правоотношение, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, при липсата на аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съгласно разясненията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т.4.

Касаторите са поискали разноски, които с оглед изхода на спора следва да останат в тежест на страните, както са направени от тях.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 18.01.2024 г. по в. гр. д.№ 903/2023 г. на Окръжен съд Бургас, в обжалваните части.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.