ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3223

гр. София, 02.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1707 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗЗД ПРИХОДИТЕ против решение № 286/07.05.2024 г. по в. т.д. № 187/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение от 10.01.2024 г. по т. д. № 872/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-10 състав, в обжалваната част, с която е признато за установено на основание чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ, че не съществуват публичните държавни вземания към ищеца “ЕФ ЕМ ДЖИ ГРУП” ЕООД (в несъстоятелност) по ревизионен акт № Р-22221020006254-091-001/29.06.2021 г., за сумата от 494 314,91 лева – главница с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ, 93 212,03 лева– лихва за забава върху главницата, начислена до 29.03.2021 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т.6 ТЗ, и законна лихва до окончателното погасяване, с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ, включени в списъка с приети вземания, одобрен с определение № 260824/19.04.2023 г. по т. д. № 2289/2020 г. на СГС, ТО, VI-20 състав.

В касационната жалба се излагат аргументи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК. Оспорва се изводът на апелативния съд за допустимост на исковото производство срещу приетите от съда по несъстоятелност публични вземания, установени с влязъл в сила ревизионен акт, с мотива, че по реда на чл. 694 ТЗ може да се атакува правото на принудително изпълнение на установените с издаден от административния орган акт, какъвто иск, според касатора, не е предявен от ищцовото дружество. Счита се, че като са приели, че след като публичното вземане не е предявено в сроковете по чл.685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ, то не съществува, СГС и САС са се произнесли по непредявен иск, поради което решението е недопустимо, а от друга страна – е упражнен незаконосъобразно пряк контрол върху установеното с влезлия в сила ревизионен акт вземане. Излагат се аргументи, че такива публични вземания не могат да бъдат оспорени в производството по несъстоятелност с оглед изричната разпоредба на чл. 164, ал. 4 ДОПК. Изразява се несъгласие и със съображенията на въззивния съд, че процесните публични вземания са възникнали до датата на откриване на производството по несъстоятелност на длъжника и същите е следвало да бъдат предявени в преклузивните срокове по чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ. Изтъква се, че когато публичното вземане е възникнало преди откриване на производството по несъстоятелност, а актът е издаден след откриване на производството по несъстоятелност, какъвто е разглежданият случай, предявяването му не се свързва с преклузивния срок по чл. 688, ал. 1 от ТЗ. Сочи се, че нормите на чл. 687, ал. 2 и чл. 164, ал. 4 ДОПК не правят разграничение относно момента на възникване на публичните вземания, установени с влязъл в сила акт, и вменяват на синдика задължение служебно да ги включи в списъка на приетите вземания, т. е. при това положение не е необходимо спазване на срокове за предявяването им при неизпълнение от синдика на задължението му. Според касатора, игнорирайки забраната по чл. 164, ал. 4 ДОПК за оспорване по реда на чл.690 и сл. ТЗ на установено с влязъл в сила акт публично вземане, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт, като на практика е позволил преразглеждане на въпроса относно съществуването на установените публични вземания, без да е налице процесуална възможност за това. Претендира се да бъде обезсилено обжалваното решение и да бъде прекратено производството по делото като недопустимо, а ако се приеме, че е допустимо – да бъде отменено и да бъде отхвърлен предявеният от длъжника срещу НАП отрицателен установителен иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост и съответно поради “очевидна неправилност” на въззивния съдебен акт. Иска се достъп до касационен контрол и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като не е формулиран от касатора конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на касационната жалба от ответника по касация “ЕФ ЕМ ДЖИ ГРУП” ЕООД (н.). Становище не е изразено и от синдика на несъстоятелното дружество.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната уважителна част, е приел, че спазването на процесуалните условия за предявяване на вземанията се проверява служебно от съда в производството по чл. 694 ТЗ и ако те не са налице, правото на принудително изпълнение на вземането в производството по несъстоятелност се отрича от съда с решението по същество. Счел е, че по тази причина ограничението по чл. 164, ал. 4 ДОПК не касае допустимостта на установителния иск, а е относимо към неговата основателност. Добавил е, че при прието по реда на чл. 692 ТЗ вземане, което не е предявено в срок, единствената защита на длъжника или на друг кредитор е чрез отрицателен установителен иск по реда на чл. 694 ТЗ. Изтъкнал е, че такъв именно е настоящият случай, тъй като твърденията са, че процесните публични вземания не са предявени в преклузивните срокове и не следва да се удовлетворяват в това производство по несъстоятелност. Съобразил е, че спрямо ищеца процесното производство по несъстоятелност е открито с решение от 29.03.2021 г. по реда на чл. 632, ал. 1 ТЗ, същото е било възобновено с решение от 02.04.2021 г. по чл. 632, ал. 2 ТЗ, обявено в търговския регистър на 05.04.2021 г.; първоначалният срок за предявяване на вземанията по чл. 685, ал. 1 ТЗ е изтекъл на 05.05.2021 г., а този за допълнително предявяване по чл. 688, ал. 1 ТЗ - на 5.07.2021 г.; процесните публични държавни вземания са за дължими данъци по ЗДДС за периодите 01.06.2017 – 30.11.2017 г. и 01.08.2019 – 30.11.2017 г. и за лихвите за забава до 29.03.2021 г., като същите са предявени от НАП с молба с вх. № 260244/04.01.2023 г., подадена по пощата на 22.12.2022 г., т. е. близо година и половина след изтичане на срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ.

Апелативният съд е отбелязал, че единственият спорен въпрос по делото е правен – дали спрямо процесните публични вземания са приложими сроковете за предявяване по чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ или предявяването на същите не е ограничено със срок. От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 125, чл. 164, ал. 2, ал. 4, изр. 1 и ал. 5 ДОПК решаващият състав на САС е обосновал, че публичните вземания подлежат на предявяване от НАП и без такова предявяване те не могат да бъдат приети служебно от синдика – най-малкото ще му бъдат неизвестни, ако актовете за установяването им не са му връчени. Пояснил е, че самото връчване на тези актове на синдика обаче се приравнява на предявяване на вземанията, независимо от влизане в сила на акта, в което се състои отклонението от общия режим на предявяването, според чл. 125 ДОПК. Посочил е, че упоменаването в тази разпоредба на сроковете по чл. 685 и чл. 688 ТЗ показва, че същите са преклузивни и за предявяване на публичните вземания, в противен случай би било безсмислено те да се сочат изрично от закона. Добавил е, че разпоредбата на чл. 687, ал. 2 ТЗ следва да се тълкува в синхрон със специалната уредба по ДОПК, като предвиденото в нея “служебно вписване на установеното с влязъл в сила акт публично вземане” следва да се разбира като задължение на синдика да не подлага на проверка съществуването на подобно публично вземане, ако то е предявено в сроковете по чл. 685, ал. 1 или чл. 688, ал. 1 ТЗ и са спазени другите формалности по предявяването. Счел е, че аргументът, че до влизането в сила на акта за установяване за НАП било неизвестно налице ли са и в какъв размер публични задължения, не може да бъде споделен, тъй като, от една страна, подобен довод може да се изтъкне и за частните вземания, вкл. на държавата, за които не се поддържа неприлагане на срока за предявяване, а от друга - законът е предвидил достатъчно гаранции и “привилегии” за органите по приходите своевременно да установят и предявят публичните вземания.

Въззивният съд е приел, че в случая уведомлението до НАП по чл. 78 ДОПК е било подадено на 12.11.2020 г. , а срокът за предявяване по чл.688, ал. 1 ТЗ е изтекъл на 05.07.2021 г., т. е. държавата е имала на разположение общо 7 месеца, за да установи какви публични задължения има длъжника. Това държавата е узнала на 29.06.2021 г. с издаването на ревизионен акт № Р-22221020006254-091-001, като е разполагала с още една седмица до изтичане на срока за предявяване в производството по несъстоятелност - на 05.07.2021 г., преди влизане в сила на акта. Изтъкнал е, че по твърдения на НАП ревизионният акт е бил връчен на дата 06.07.2021 г., но вземанията не са предявени веднага след влизането му в сила (ако е връчен на посочената дата), а едва на 22.12.2022 г., т. е. след година и половина.

По тези съображения решаващият състав е формирал извода, че процесните вземания не са надлежно предявени в сроковете за това, поради което и не могат да се удовлетворят в рамките на производството по несъстоятелност на длъжника, и предявените отрицателни установителни искове по чл. 694 ТЗ са изцяло основателни.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение на основание чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, недопустимо е и въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В случая не могат да бъдат споделени доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение поради разглеждане на отрицателен установителен иск по чл. 694 ТЗ, предявен от длъжника за оспорване на установени с ревизионен акт публични вземания, по съображения, че същите не са предявени в сроковете по чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ. В определение № 310/31.07.2020 г. по ч. т.д. № 433/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е прието, че е допустимо чрез отрицателен установителен иск по чл. 694 ТЗ кредитор да оспори вземане на НАП, установено с ревизионен акт, по съображения, че същото касае период, предшестващ решението за откриване на производство по несъстоятелност, но не е предявено в сроковете по чл. 685 и чл. 688 ТЗ. Пояснено е, че забраната на чл. 164, ал. 4, изр. 2 ДОПК вземането да бъде оспорено по реда на част IV от Търговския закон се отнася до възможността да се оспорва съществуването, основанието и размера на установеното с влезлия в сила акт публично вземане с оглед специфичния ред и начин на установяването му, но не и до възможността да бъде оспорено правото на принудително изпълнение на НАП в производството по несъстоятелност на други основания. Даденото от касационната инстанция разрешение е приложимо и в разглеждания случай. Поради горното и след извършената служебна проверка настоящият състав намира, че не може да се обоснове соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касация.

Касаторът се позовава и на “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Такава е предпоставена от съществуването на тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното в касационната жалба несъгласие с мотивите на въззивния съд относно необходимостта от предявяване на процесните публични вземания в срока по чл. 685, респ. чл.688, ал. 1 ТЗ, приети за възникнали преди откриване на производството по несъстоятелност, представлява оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК, но не и за очевидна такава. Не водят до различен извод и изложените от касатора аргументи за задължението на синдика съгласно чл. 687, ал. 2 ТЗ вр. с чл. 164, ал. 4 ДОПК да включва в списъка на приетите вземания и установеното с влязъл в сила акт публично вземане, така както е предявено. Подобни съображения не могат да бъдат разглеждани във фазата за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. С оглед на горното не е налице релевираната от страната хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касационен контрол.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В разглеждания случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора, във връзка с въведената допълнителна селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърденията, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с цитирана практика на ВКС, не могат да обосноват достъп до касация, защото не представляват правно питане, отговарящо на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, а такова не може служебно да бъде формулирано от касационния състав, с оглед принципа на диспозитивното начало в граждански процес по чл. 6 ГПК, както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържащите се в изложението оплаквания за възприетото от въззивния съд разрешение са такива за неправилност на съдебния акт и не подлежат на проверка в селективната фаза на касационното производство. При това положение не се покрива общият критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд - София.

Съгласно нормата на чл. 84, т. 1 от ГПК ищецът е освободен от заплащането на държавна такса.

Поради недопускане на касационна проверка право на разноски има ответникът по касация, който не претендира и не представя доказателства за извършването на такива пред настоящата инстанция, поради което и не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 286/07.05.2024 г. по в. т.д. № 187/2024 г. по описа на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.