Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Булактив“ ЕООД ЕИК[ЕИК] срещу решение № 18 от 11.01.2022 г. по в. т.д. № 1028/2021 г. на САС, 5 с-в на ТО, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение 260414/10.03.2021 г. по т. д. №874/2018 г. по описа на СГС, въззивният съд е уважил предявените по реда на чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ от страна на „Буларко“ АД/н./ искове срещу „Булактив“ЕООД, ЕИК[ЕИК], за признаване за установено, че „Буларко“АД /н./ не дължи на „Булактив“ ЕООД сума в размер на 121 282, 88 лв., представляваща разноски за заплатен от взискателя адвокатски хонорар и за дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп. д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ Р. М., а именно: 1/ вземане за получаване на сумата от 16 494, 16 лв., представляваща дължима такса по изп. д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р. М..; 2/ вземане за получаване на сумата от 30 000 лв., представляваща заплатен от взискателя адвокатски хонорар по изп. д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р. М.; 3/ вземане за получаване на сумата от 89 013, 39 лв., представляваща дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп. д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р. М..

Подадена е и частна касационна жалба от страна на пълномощника на „Буларко“ АД/н./ ЕИК[ЕИК] срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 264036/02.08.2021 г. по т. д. 874/2018 г. на СГС, с което е оставено без уважение искането от същата страна за допълване на постановеното по делото решение в частта му относно разноските, като в негова полза се присъдят и разноски в хипотезата на чл. 38 ал. 2 ЗАдв във връзка с чл. 38 ал. 1 ЗАдв.

Излагат се основания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от страна на САС при постановяване на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му.

Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси, които обобщено се свеждат до възможността да се оспорват чрез отрицателен установителен иск, предявен по реда на чл. 694 ТЗ от страна на длъжника, разноските, направени от страна на взискателя в изпълнителното производство след изтичане на срока и извън реда по чл. 435 ал. 2 ГПК. Твърди се противоречие в отговора в обжалваното решение с посочени решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК от ВКС.

Ответникът по касационната жалба срещу основното решение в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора въззивен състав е изложил следните съображения в мотивите:

Предявени са при условието на обективно съединяване искове с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ от „Буларко” АД /в несъстоятелност/ против „Булактив“ЕООД. В обстоятелствената част на исковата молба се излага, че по отношение на ищеца е открито производство по несъстоятелност с решение, постановено по т. д. № 4509/ 2013 г. по описа на СГС, VI-2 състав, в хода на което ответното дружество предявило следните свои вземания към длъжника: 1/ вземане за получаване на сумата от 16 494, 16 лв., представляваща дължима такса по изп. д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р. М.; 2/ вземане за получаване на сумата от 30 000 лв., представляваща заплатен от взискателя адвокатски хонорар по изп. д. № 366/ 2015 г. по описа на същия ЧСИ.; 3/ вземане за получаване на сумата от 89 013, 39 лв., представляваща дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп. д. № 366/ 2015 г. по описа на същия ЧСИ. Посочените вземания били включени в списъка на приетите такива на кредиторите на „Буларко” АД /н/, обявен в ТР при АВп на 10.10.2017 г., с определението на съда по несъстоятелността, постановено по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ. По подробно изложени в обстоятелствената част на исковата молба твърдения се е поддържало, че така приетите вземания не са възникнали в полза на кредитора „Булактив” ЕООД и е поискано от съда да постанови решение, с което да признае за установено, че „Буларко” АД /н/ не дължи на „Булактив” ЕООД процесните парични вземания.

В отговора по исковата молба ответникът, чрез процесуалния си представител, е оспорил предявените искове. Твърдял е, че той има качеството на взискател по изп. д. № 20157900400366 по описа на ЧСИ М., образувано въз основа на годно изпълнително основание – изп. лист от 02.07.2014 г. и от 22.08.2014 г., издадени на основание заповеди за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК и разпореждания за незабавното им изпълнение по ч. гр. д. № 27210/ 2014 г. по описа на СРС, 70-ти състав. Правата по посочените изпълнителни основания му били прехвърлени с договор за цесия, сключен на 09.04.2015 г., между „Б. П. Б“ АД и „Булактив” ЕООД. Твърдял е, че процесните вземания представляват разноски, направени от взискателя в изпълнителното производство и на основание чл. 79, ал. 1 ГПК те се възлагат в тежест на длъжника по изпълнението - ищцовото дружество, а размерът им е определен от съдебния изпълнител в хода на образуваното изпълнително производство с акт, който не е обжалван от длъжника по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, поради което се е стабилизирал.

С Решение № 1948/11.08.2017 г. по т. д. № 5837/2016 г. по описа на АС София, е обявена неплатежоспособността на „Буларко“АД, определена е началната й дата – 29.08.2013 г. и е открито производство по несъстоятелност на дружеството. В срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ „Булактив” ЕООД е предявило свои парични вземания към длъжника, сред които и тези, предмет на настоящите отрицателни установителни искове, които са били включени от синдика в изготвения от него списък на неприетите вземания. В тази му част срещу списъка е било подадено възражение от „Булактив” ЕООД, което съдът по несъстоятелността е разгледал и уважил. Така с определение № 2179/23.04.2018 г. по т. д. № 4509/2013 г. по описа на СГС, постановено по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ, процесните вземания, индивидуализирани по начина в исковата молба, са включени в изменения от съда списък на приети вземания на кредиторите на „Буларко” АД /н/. Ангажираните пред първоинстанционния съд писмени доказателства установяват, че въз основа на издаден изп. лист от 02.07.2014 г. от РС София по издадена заповед за незабавно изпълнение по гр. д. № 272410/2014 г. на РС София и изп. лист, издаден на 22.08.2014 г. по същото гр. д., пред ЧСИ М. - № 790 от РКЧСИ, с район на действие – СГС, е било образувано изп. д. № 366/2015 г. със страни: взискател – „Булактив“ЕООД и длъжници „Булбилдинг БГ“ООД, „Булкар БГ“ООД, „Буларко“АД, „Булмалц“ООД, „Астроко“АД, и пет физически лица. Делото е било образувано първоначално по молба на „Б. П. Б“АД, към чиято липсват доказателства да е приложен документ за платена такса за образуване на делото или проведени изпълнителни действия срещу всеки един от длъжниците. С последваща молба банката-взискател е поискала от ЧСИ да не предприема каквито и да е действия спрямо част от длъжниците а в приложеното удостоверение № 31910/18.12.2015 г. на посочения ЧСИ е отразено, че общо задължението по делото по отношение на разноските по изп. д. е в размер на 46 494, 16 лв., както и 79 885, 12 лв. такси по Тарифата към ЗЧСИ. Тези суми фигурират и в по-късно издаденото, след конституиране на въззиваемото дружество като взискател по делото, друго удостоверение - изх.№ 26424/29.08.2017 г., според което задължението само на длъжника „Буларко“АД /а не на всички длъжници общо/ по посоченото изп. дело възлизали на 46 494, 16 лв. разноски по изп. дело и 89 013, 39 лв. такси по Тарифата към ЗЧСИ. В представената покана за доброволно изпълнение по същото изп. д. - изх.№ 7345/25.03.2015 г., за която е отбелязано, че е връчена на длъжника чрез адвоката му на 07.04.2015 г. като дължими от „Буларко“АД по изп. д. са посочени същия размер разноски – 46 494, 16 лв., както и такси по Тарифата към ЗЧСИ н размер на 74 788, 72 лв. В нито един от обсъдените документи обаче не е конкретизирано какво включва сумата от 46 494, 16 лв. разноски по изп. д., нито са приложени доказателства, удостоверяващи извършването им, вкл. и от страна на първоначалния взискател или в последствие от взискателя „Булактив“ЕООД, Ето защо за съда остава недоказано посочените две различни суми в двата документа, като дължими такси по Тарифата към ЗЧСИ – на какво основание и във връзка с какви действия са начислени, още по-малко изобщо да са били платени от взискателя. От представените договор за правна защита и съдействие от 04.05.2015 г., фактура № 443/04.05.2015 г. и платежно нареждане от 26.05.2015 г. се установява, че взискателят по изп. д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИМинчева е възложил на АД“Л. Х., Х.“ да защитава интересите му по същото изп. дело, срещу възнаграждение от 30 000 лв., платимо в едноседмичен срок от сключване на договора по банков път. Това възнаграждение е платено по сметка на адвокатското дружество от „Булмалц“ООД, за което е и издадената фактура.

В хода на въззивното производство се установява, че с решение № 10327/19.04.2021 г., постановено по т. д. № 2539/2019 г. по описа на АС София, влязло в законна сила на 28.06.2021 г. е потвърдено решение № 1707/15.08.2018 г., постановено по т. д. № 5357/2015 г. по описа на СГС. С последното са били отхвърлени предявените от „Булактив“ЕООД искове за признаване за установено по реда на чл. 415, ал. 1, във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК, че „Буларко“АД, както и „Астроко“АД, и две физически лица дължат солидарно сумата от 1 258 937, 83 евро – главница по договор за банков кредит от 19.06.2007 г., сключен между „Б. П. Б“АД и „Булбилд БГ“ООД, сумата от 21 515, 39 евро възнаградителна лихва за периода 28.02.2014 г. до 19.05.2014 г., сумата от 1 608, 24 евро наказателна лихва за периода 31.03.2014 г. – 20.05.2014 г. и сумата от 215, 97 евро такси по кредита, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК отм.. 07.2014 г. по ч. гр. д. № 27210/2014 г. на СРС, допълнена със заповед за изпълнение от 21.07.2014 г. по същото ч. гр. д. и е сключен договор за цесия от 09.04.2015 г. между „Булактив“ЕООД и „Б. П. Б“АД.

От гореизложеното, въззивният съд по отношение на вземането, касаещо сумата от 16 494, 16 лв., претендиращо да представлява дължима такса по изп. д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ М. прави извод, че по делото не са налични каквито и да е доказателства, че ответното дружество е платило тази сума по изп. д. под формата на каквато и да е такса – обикновена или пропорционална, или пък представлява сбор от платени множество такива по изп. дело – обстоятелство, което би го легитимирало като кредитор на същото в производството по несъстоятелност. Излага съображения, че според нормата на чл. 78 от ЗЧСИ такси по изпълнението се събират за извършването на изпълнителни действия и за извършването на други действия, като размерът им и видът на разноските по изпълнението се определят с тарифа на МС по предложение на Министъра на правосъдието, след съгласуване с камарата. Извън посочените ЧСИ могат да договарят и допълнителни възнаграждения, но изплатените в по-висок размер суми не се смятат за разноски по изпълнението и не се дължат от длъжника. При така обсъдената правна рамка по делото не са въведени твърдения от въззиваемия-ответник за това, по кой ред, предвиден в специалния закон и тарифата е определена т. нар. дължима такси по изп. д.№ 366/2015 г. и в какво се изразява тя, а ако представлява сбор от множество такси – кои са те, от една страна. От друга, според съда, не са ангажирани каквито и да е доказателства в подкрепа на твърденията му, че тази такса е била платена като разноски по изп. д. именно от ответника като взискател. В тази връзка според чл. 79, ал. 1 ЗЧСИ за събиране на таксите по изпълнението се изготвя сметка в два или повече еднообразни екземпляра, подписани от частния съдебен изпълнител, единият от които се връчва на задълженото лице, а според ал. 2 в сметката се посочват разпоредбите, въз основа на които се дължат таксите, материален интерес при пропорционалната такса, сумите на дължимите такси и допълнителни разноски, размерът на получената предплата и последиците при неплащане. В случая екземпляр от такава сметка, вкл. друг документ, който да удостоверява извършването на разноски от въззиваемия-взискател по изп. д., представляващи платена такса по изп. д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ М., не са ангажирани. Ето защо и въззивната инстанция е приела, че в хода на настоящето производство въззиваемият-ответник, чиято е тежестта да стори това, не е установил при условието на пълно и главно доказване факта, че е направил разноски в рамките на предприетото индивидуално принудително изпълнение по посоченото изп. д. в размер на 16 494, 16 лв. за платена такса по същото, поради което и не може да са легитимира като кредитор на вземане в посочения размер и на посоченото основание в откритото производство по несъстоятелност спрямо „Буларко“АД. Горният извод не може да се опровергае от факта, че обективираното във връчената покана за доброволно изпълнение постановление на ЧСИ относно дължимите от длъжника разноски по изп. дело не е било обжалвано от въззивното дружество. Посоченият факт предпоставя единствено, че разноски по изп. производство са направени, съдебният изпълнител е определил техния размер и по арг. от чл. 79, ал. 1 ГПК те са за сметка на длъжника. Обстоятелството, че постановлението за разноски не е обжалвано от длъжника не означава, че посочените в него са реално направени от взискателя така, както се твърди в процеса. В този смисъл и за предмета на настоящето производство е релевантен не фактът относно дължимостта на разноските по изп. производство от длъжника /обективността изисква да се подчерта, че въззивното дружество не е единствен длъжник по изп. д./, а фактът дали „Булактив“ЕООД действително е направило разноски, в качеството си на взискател по изп. дело в размер на 16 494, 16 лв., като ги е заплатило и който факт би го легитимирал като кредитор с парично вземане, подлежащо на удовлетворение в хода на универсалното принудително изпълнение в производството по несъстоятелността на „Буларко“АД. При недоказаност на факта на реалното плащане, предявеният иск отрицателен установителен иск за установяване несъществуване на вземането в горепосочения размер и на посоченото основание на „Булактив“ЕООД към „Буларко“АД /н/, се явява основателен. Затова и първоинстанционното решение в частта, с която същият е отхвърлен, следва да се отмени, а по съществото на спора се постанови ново, с което отрицателният установителен иск да се уважи.

По така изложените съображения основателен се явява и предявеният иск за установяване несъществуването на вземането, представляващо сумата от 89 013, 39 лв. дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп. д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ М.., предвид че и за тях в хода на производството пред двете инстанции не са ангажирани доказателства да са платени по изп. дело от ответника-въззиваем, който факт би го легитимирал като кредитор на вземането в производството по несъстоятелност. Фактът, че същите са определени като дължими, не означава че взискателят реално е извършил разноски по изп. дело в посочения размер и на посоченото основание, защото доказателства за последното липсват.

Посочените съображения не могат да се отнесат единствено по отношение на вземането, конкретизирано като такова за получаване на сумата от 30 000 лв., представляваща заплатен от взискателя адвокатски хонорар по изп. д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р. М.. За договарянето и за реалното заплащане /по банков път/ на този адвокатски хонорар по делото са налице безспорно доказателства. Независимо от това обаче и в тази му част първоинстанционното решение се явява неправилно, с оглед бъзсъмнено установеното от ангажираните в хода на въззивното производство доказателства относно влизане в сила на съдебното решение по инициирания от „Булактив“ЕООД спор по чл. 415, ал. 1, във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК относно съществуването на вземането му спрямо длъжниците по изп. д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ М., в т. ч. и по отношение на въззивнито дружество, по издадените две заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове въз основа на тях по ч. гр. д. № 27210/2014 г. по описа на СРС.

Това е така, според съда доколкото с влязло в сила съдебно решение е признато в правния мир несъществуването на паричните вземания на „Булактив“ЕООД срещу длъжниците по издадените заповеди за незабавно изпълнение, вкл. срещу „Буларко“АД /н/, то по арг. от чл. 422, ал. 3 ГПК и чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК изпълнителното производство по изп. д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ М. подлежи на прекратяване, по силата на самия закон. В хипотеза като настоящата издадените изп. листове въз основа на заповедите за незабавно изпълнение не подлежат на обезсилване, защото със сила на пресъдено нещо е установено, че вземането, обективирано в тях, не съществува - т. е. въз основа на тях не може да бъде образувано в последствие отново изпълнително дело. Образуваното пък въз основа на същите изп. дело се явява образувано без надлежно правно основание - събирането на суми след издадена заповед за незабавно изпълнение е вид предварително изпълнение, преди установяване на вземането със сила на присъдено нещо, поради което и това изп. дело се прекратява. Отхвърлянето на иска за установяване на вземането, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК означава, че и предприетото принудителното изпълнение е неоснователно, а от това следва, че сторените в неговия ход разноски по арг. от чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК не са за сметка на длъжника. Ето защо и длъжникът „Буларко“АД /н/ по прекратеното изп. д. 366/2015 г. по описа на ЧСИ М. не е задължен за сумата от 30 000 лв., представляващи разноски на взискателя за платено адвокатско възнаграждение по това дело спрямо взискателя – т. е. в полза на последния не съществува парично вземане за тази сума на посоченото основание. По делото не са въведени твърдения, нито са ангажирани доказателства сумата да е била платена /събрана принудително/ в хода на прекратеното изп. производство, поради което и издаването на обратен изпълнителен лист не се налага. Такава необходимост би била налице единствено ако сумата е била платена /принудително събрана/, защото би се явила дадена без основание, а законът не допуска неоснователно обогатяване въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение, когато с влязло в сила решение е установено не съществуване на вземането. По тези съображения, за съсда, се явяват несъстоятелни доводите, че докато изп. производство е висящо, законосъобразно било и съществуването на вземането на взискателя за разноски и те се дължали в посочения от съдебния изпълнител размер. Според въззивния състав, при влязло в сила положително за длъжника решение по чл. 422 ГПК, изпълнението се прекратява по силата на самия закон – т. е. в случая няма как да се приеме, че изп. производство по изп. д. № 366/2015 г. е още висящо. При прекратяването се прилага чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК - съдът, който е постановил решението издава обратен изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите, получени въз основа на допуснатото изпълнение на отмененото решение, както и за събраните от длъжника такси и разноски в изпълнителното производство. Следователно, заключава съдът, законът презюмира, че предприетото предварително принудително изпълнение в хипотеза като настоящата е незаконосъобразно, поради което и длъжникът не е задължен за сторените по същото разноски. Изложените съображения се отнасят до всяко едно от процесните три вземания.

Независимо от изхода от спора, според съда, разноски в полза на въззивното дружество „БУЛАРКО“АД за адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител не следва да се присъждат, предвид че липсват доказателства за извършването /реалното заплащане/ на такива. Въззивният решаващ състав е приел, че адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв може да се присъди само в изрично, лимитивно и изчерпателно посочените в ал. 1 на с. чл. хипотези, а именно: когато се оказва адвокатска помощ и съдействие на лица, имащи право на издръжка; на лица, които са материално затруднени; или на лица, които са роднини или близки на адвоката, или на друг юрист. Следователно, макар и да не е изрично посочено в обсъжданата материално-правна норма, същата касае единствено физически лица, защото само такива могат да имат право на издръжка, или да са материално затруднени, респ. в близки родствени отношения с адвоката. След като юридическите лица не попадат сред нито една от обсъдените по-горе хипотези, то на въззивното дружество не може да се присъди адвокатско възнаграждение за оказана му безплатна адвокатска помощ така, както се претендира. Съдът се е позовал на последователната практика на ВКС /Определение № 228 от 04.04.2012 г. по ч. т. д. № 140/2012 г. на I т. о., Определение № 673 от 21.12.2016 г. по ч. т. д. № 920/2016 г. на II т. о., Решение № 41 от 22.05.2019 г. по т. д. № 2538/2018 г. на II т. о., Определение № 60487 от 21.12.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2452/2021 г., II т. о., ТК и др./. По изложените съображения въззивният съд е счел за правилно, обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което първоинстанционният съд е отказал да присъди разноски -адв. в.ие по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

В изложението по касационна жалба от страна на пълномощника на „Булактив“ ЕООД на основанията, на които се претендира допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, за възможността да се оспорват чрез отрицателен установителен иск, предявен по реда на чл. 694 ТЗ от страна на длъжника, разноските, направени от страна на взискателя в изпълнителното производство след изтичане на срока и извън реда по чл. 435 ал. 2 ГПК и има ли значение дали принудителното изпълнение се осъществява по влязъл в сила или не съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС,Първо т. о. намира, че тези въпроси нямат качеството на обуславящи изхода по спора, след като наред с тяхното третиране от страна на въззивния съд, основното съображение, поради което правораздавателният орган е счел за недължими заявените и приети в производството по несъстоятелност вземания на „Булактив“ЕООД срещу „Буларко“АД /н./ е, че с влязло в сила съдебно решение е признато в правния мир несъществуването на паричните вземания на „Булактив“ЕООД срещу длъжниците по издадените заповеди за незабавно изпълнение, вкл. срещу „Буларко“АД /н/ и по арг. от чл. 422, ал. 3 ГПК и чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК изпълнителното производство по изп. д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ М. подлежи на прекратяване, по силата на самия закон и следователно вземането, обективирано в тях, не съществува - т. е. въз основа на тях не може да бъде образувано в последствие отново изпълнително дело. Отхвърлянето на иска за установяване на вземането, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК означава, че и предприетото принудителното изпълнение е неоснователно, а от това следва, че сторените в неговия ход разноски по арг. от чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК не са за сметка на длъжника.

Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото липсва формулиран от страната обуславящ изхода на спора правен въпрос, като първа обща предпоставка за допускане на касационно обжалване.

В полза на ответника по касация „БУЛАРКО“АД /н./не следва да се присъждат разноски пред касационната инстанция, доколкото в отговора на КЖ липсва такова искане и няма доказателства за направата на такива.

По отношение частна касационна жалба от страна на пълномощника на „Буларко“ АД/н./ ЕИК[ЕИК] срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 264036/02.08.2021 г. по т. д. 874/2018 г. на СГС, с което е оставено без уважение искането от същата страна за допълване на постановеното по делото решение в частта му относно разноските, като в негова полза се присъдят и разноски в хипотезата на чл. 38 ал. 2 ЗАдв във връзка с чл. 38 ал. 1 ЗАдв, настоящият състав на ВКС,Първо т. о. намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въззивният акт, имащ характер на определение в тази част, с който САС приема, че адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв може да се присъди само в изрично, лимитивно и изчерпателно посочените в ал. 1 на. чл. 38 ЗАдв случаи: когато се оказва адвокатска помощ и съдействие на лица, имащи право на издръжка; на лица, които са материално затруднени; или на лица, които са роднини или близки на адвоката, или на друг юрист и следователно и следователно се отнася единствено до страни-физически лицано не и до юридическите лица е напълно в съответствие с константната практика на ВКС, на която се е позовал съда: Определение № 228 от 04.04.2012 г. по ч. т. д. № 140/2012 г. на I т. о., Определение № 673 от 21.12.2016 г. по ч. т. д. № 920/2016 г. на II т. о., Решение № 41 от 22.05.2019 г. по т. д. № 2538/2018 г. на II т. о., Определение № 60487 от 21.12.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2452/2021 г., II т. о., ТК и др., в която липсва противоречие по въпроса, въпреки субективното възприемане в обратна насока от страна на пълномощника на частния касационен жалбоподател. В първото от цитираните определения на ВКС се излага, че принципно имущественото състояние на ТД подлежи на доказване, без да се отговаря на въпроса за обхвата на адресатите на чл. 38 ал. 2 ЗАдв в насока обратна на приетото в останалите определения, още повече, че това определение е постановено по реда на чл. 274 ал. 2 ГПК, а не по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК.

С оглед изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 18 от 11.01.2022 г. по в. т.д. № 1028/2021 г. на САС, 5 с-в на ТО.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по частна касационна жалба от страна на пълномощника на „Буларко“ АД/н./ ЕИК[ЕИК] срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 264036/02.08.2021 г. по т. д. 874/2018 г. на СГС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.