Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Б. К., чрез адв. Н. против решение № 230/20.06.2019 г. по гр. д. № 320/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

Ответникът по жалба - „Бунай“ АД със седалище гр. Панагюрище, чрез адв. П., е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

С горецитираното въззивно решение е потвърдено решение № 24/21.02.2019 г. по гр. д. № 847/2018 г. по описа на Районен съд – Панагюрище в уважената част на предявените от ищцовото търговско дружество против касатора обективно съединени искове:

1/ с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2, във вр. с т. 1 КТ – изцяло, за сумата 10 476. 81 лв. – вреди от неизпълнение на задължението на последния за работа в уговорения срок в договора от 28.08.2014 г. за повишаване на квалификацията, ведно със законната лихва върху сумата от 03.10.2018 г. до изплащането й, както и

2/ с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за сумата 164. 37 лв. от претендираните 241. 54 лв. - обезщетение за забава на парично задължение, за времето от 13.07.2018 г. до 03.10.2018 г.

По допустимостта на касационната жалба настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното.

Касационната жалба срещу горното въззивно решение в частта, касаеща произнасянето по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен за сумата от 241. 54 лв., е процесуално недопустима.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела (какъвто е и разглежданият случай) и до 20 000 лв. - за търговски дела.

Въззивното решение, предмет на касационно обжалване в посочената му част е постановено по обективно съединен (с главния – по чл. 234, ал. 3 КТ) иск за парично вземане (по чл. 86, ал. 1 ЗЗД), цената на който съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, е под законово установения минимален праг за достъп до касация по граждански дела - за сумата 241. 54 лв. При обективно съединяване на искове, какъвто е процесният случай, преценката за допустимост на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК се извършва с оглед цената на всеки отделен иск, а не на техния общ размер.

Ето защо, в посочената й част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство се прекрати.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му относно предявения иск по чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ за сумата 10 476. 81 лв., е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази част, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Въззивната инстанция е постановила обжалвания правен резултат като е установила, че страните са били в трудово правоотношение до 03.04.2018 г., по силата на което, към посочената дата ответникът е заемал длъжността „Ръководител, звено машини с ЦПУ, програмист, той и електроерозист“ в ответното търговско дружество. Трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 376/03.04.2018 г. на работодателя, въз основа на отправено и получено от него писмено волеизявление на ответника по чл. 326, ал. 1 КТ. На 28.08.2014 г. между страните по трудовото правоотношение е бил сключен „договор за обучение във висше училище без откъсване от производството“, по силата на който работодателят се съгласил да осигурява на ответника – „обучаващо се лице“ отпуск по чл. 169, ал. 1 – 3 КТ за времето на (задочно) обучение във висше училище - Технически университет в [населено място] без откъсване от производството, по специалността „компютърни технологии“. Съгласно чл. 4. 3 от договора ответникът поел задължение след завършване срока на обучение и придобиване на специалност „компютърни технологии“ да не напуска работата при работодателя за срок от 5 години. При виновно неизпълнение на задълженията по договора обучаващото се лице дължи на работодателя разходите, изплатени за негова сметка по провеждане на обучението и най-вече тези, които са свързани с осигуряването на отпуск по чл. 169, ал. 1-3 КТ (чл. 6 от договора). Установено е, че ответникът е провеждал обучението си към датата на прекратяване на трудовото правоотношение (бил е записан за учебната 2017/2018 г. в ТУ - [населено място], летен семестър, по специалност „компютърни технологии в машиностроенето“), както и че му е разрешен 142 дни платен отпуск по чл. 169 КТ във връзка с проведеното задочно обучение. За исковия период работодателят му е заплатил общо 8 831. 89 лв. – брутно трудово възнаграждение, а в качеството си на осигурител е заплатил по бюджета на ДОО за същия период и 1 644. 92 лв. - осигурителни вноски за негова сметка. В обжалваното решение е прието, че страните са валидно обвързани от договор с правните характеристики на такъв за повишаване на квалификацията - т. е. по чл. 234 КТ. Развити са съображения, че съглашението предвижда отговорност на работника при неизпълнение на задължението да работи при работодателя за определен срок – за срок от 5 години, след завършване на курса на обучение и придобиване на съответната специалност (чл. 4.3 от договора). Прието е, че това задължение не е изпълнено виновно от ответника, който е прекратил съществуващата правна връзка, основана на трудов договор преди да завърши обучението си и да придобие специалност. Изразено е разбирането, че последният е получил дължимата от работодателя насрещна престация, свързана с повишаване на квалификацията му, съобразно предмета на договора – да му осигурява възможност да ползва отпуска по чл. 169, ал. 1-3 КТ.З съгласно чл. 6 от договора работникът му дължи обезщетение за вреди от неизпълнение на задължението за работа в уговорения срок в договора. Инстанцията по същество се е произнесла и по възражението на защитата на ответника за нищожност на клаузите на чл. 4.3, чл. 6 и чл. 7 от съглашението, основано на твърдяно противоречие на закона и принципите на КТ. В тази връзка са изложени мотиви, че макар уредбата на процесния договор да е в КТ, за него се прилагат общите правила на ЗЗД относно договорите, вкл. страните по него се ползват с договорна свобода да уговорят съдържание на правната връзка във взаимен интерес. Така е направен извод, че оспорените текстове на договора съответстват на материалния закон и валидно обвързват страните.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че е налице противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС, което формира основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа също наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивния акт.

Поставен правен въпрос за разглеждане в хипотезата на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК липсва.

Вместо това страната прави оплаквания срещу неправилността на обжалваното решение (вкл. и с доводи за нищожност на процесния договор), които са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не са относими в производството по селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд по делото. Според там даденото обвързващо тълкуване не са правни въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане на събраните по делото доказателства. Непоставянето на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

В изложението е формулиран - ясно и конкретно, един въпрос, за който се подържа, че е обусловил изхода на делото и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, който, уточнен и конкретизиран от ВКС, съгласно указанията по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт, е следния:

„Допустимо ли е задължението на работодателя, респ. правото на работника на отпуск, съгласно чл. 169, ал. 1, 2 и 3 КТ, да бъде уговорено като предмет на договор по чл. 229 КТ за придобиване на квалификация?“

По този въпрос се твърди липса на практика на ВКС.

Така поставен, въпросът не осъществява общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), тъй като предметът на спора е обезщетение за вреди от неизпълнение на договор по чл. 234 КТ за повишаване на квалификацията (относно задължението за работа при работодателя в уговорения срок), а не по чл. 229 КТ – т. е. договор за (първоначално) придобиване на квалификация. Макар, че по своя предмет (повишена квалификация не е нищо друго освен придобита нова квалификация в смисъл на по-висока степен на знания и умения), по правна уредба, на която се подчиняват и правни последици двете съглашения са показват сходство, като отликата е в субектите на правоотношение – бъдещ работодател и бъдещ работник/служител в единия случай (в хипотезата на чл. 229 КТ) и от лица, които са вече обвързани от трудово правоотношение в другия (хипотезата на чл. 234 КТ).

Дори и да е релевантен, въпросът не удовлетворява допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая касаторът не е мотивирал съображения за наличието на сочената допълнителна предпоставка в очертаната хипотеза – „въпрос от значение за точното прилагане на закона“ - с обосноваване на необходимост от разглеждането му с оглед на приноса за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а при „въпрос от значение за развитието на правото“ - с твърдения за липса на съдебна практика по приложението на конкретна правна норма, когато правната й уредба е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде такава практика или при формирана съдебна практика с обосноваване на нуждата от нейното осъвременяване предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Ето защо се налага, че жалбоподателят не е съобразил изложението си в тази част с разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Освен изложеното, следва да се изтъкне и че по въпросите, свързани с приложението на разпоредбата на чл. 234 КТ съдебната практика е ясна и непротиворечива, и не се нуждае от промяна или тълкуване. Основното при даденото нейно тълкуване е, че посредством категорията договори, към които се отнася и този чл. 234 КТ – т. е. касаещи професионалната квалификация и преквалификация, не се уговаря престирането на работна сила и извършването на определена работа при работодателя; че тези договори не са трудови, макар да са уредени от трудовото право и че уредбата, на която се подчиняват е общия граждански закон (ЗЗД), а не тази за трудовия договор. Предвид на последната тяхна особеност въпросите от съдържанието им, в т. ч. и клаузите в обхвата на чл. 234, ал. 2 и ал. 3 КТ, са предоставени на договорната свобода на страните (чл. 9 и чл. 20а, ал. 1 ЗЗД) и са подчинени на особеностите на конкретния случай. Затова и всеки договор следва да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Няма основания установената в този смисъл съдебна практика (вж. Решение № 272/5.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1637/2010 г., III г. о., Решение № 227/9.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1861/2010 г., IV г. о., Решение № 28/1.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 243/2010 г., IV г. о.) да бъде подложена на преоценка, а въззивното решение е съобразено с нея. Ето защо липсват основания за допускането му до касационен контрол и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Достъп до касация не може да се осъществи и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

За да бъде разгледано същото основание твърдението за наличието му следва да бъде мотивирано. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. При така очертаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изложението не съдържа аргументирани съображения за наличие на предпоставките му.

В обобщение, липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по отношение на иска по чл. 234, ал. 3, т. 2, във вр. с т. 1 КТ.

Предвид изхода на делото жалбоподателят дължи на ответника по жалба претендираните и направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение за защитата му пред настоящата съдебна инстанция. Те възлизат на 800 лв., съобразно удостовереното в приложения договор за правна защита и съдействие, като извършеното вписване за направеното плащане има характера на разписка – така т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба на В. Б. К. против решение № 230/20.06.2019 г. по гр. д. № 320/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен за сумата 241. 54 лв. и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 3679/2019 г. на ВКС, III г. о. в частта по тази жалба.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 230/20.06.2019 г. по гр. д. № 320/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик в останалата му част.

ОСЪЖДА В. Б. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица] да заплати на „Бунай“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Панагюрище, [улица] сумата от 800 (осемстотин) лева – разноски за касационното производство.

Определението в частта, в която е оставена без разглеждане касационната жалба в очертаната й част и е прекратено производството по нея може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението до страните, с връчване и на препис от него, а в останалата си част е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.