Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Р. Б, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, против решение № 41/14.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3103/2020 г. на Софийски апелативен съд, в частите му, с които след като е отменено частично решение № 4366/15.06.2019 г., поправено с решение от 20.08.2019 г. и допълнено с решение от 23.06.2020 г., трите постановени по гр. д. № 6275/2018 г. на Софийски градски съд, Прокуратурата на Р. Б е осъдена да заплати на „Арвал сървиз лийз Италия“ ЕАД, със седалище в Италия, обезщетение за имуществени вреди в размер на 87 518, 40 лв. – за лишаване от право на ползване на лек автомобил Ауди А5, за периода от м. 09.2015 г. до м. 04.2018 г., на основание чл. 2б ЗОДОВ поради нарушаване на правото по чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване в разумен срок на пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - Карлово, преобразувано в пр. пр. № 342/2015 г. на СпПр, както и сумата от 2981, 83 лв. месечно – за лишаване от право на ползване на същия автомобил за периода от м. 05.2018 г. до м. 10.2019 г. в общ размер на обезщетението от 53 672.94 лв., ведно със законната лихва върху главниците от 11.05.2018 г. до окончателното им изплащане, както и сумата 100 лв. – заплатена държавна такса по сметка на СГС, сумата 109, 64 лв. – заплатена държавна такса по сметка на САС и 2077, 60 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ.

Подадена е и насрещна касационна жалба от „Арвал сървиз лийз Италия“ ЕАД, чрез адв. Е. Ф., против въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частите му, с които са отхвърлени предявените от „Арвал сървиз лийз Италия“ ЕАД против Прокуратурата на Р. Б искове за заплащане на обезщетение в размер на сумата 1955, 83 лв., ведно със законната лихва от 11.05.2018 г. до окончателното изплащане, предявен частично от иск в размер на сумата 29 337, 45 лв. – имуществени вреди, изразяващи се в обезценка на процесния автомобил от забавянето на наказателното производство и за заплащане на обезщетение в размер на сумата 9779, 15 лева, ведно със законната лихва от 11.05.2018 г. до окончателното изплащане, предявен частично от иск в размер на сумата 19 558, 30 лева – за неимуществени вреди, настъпили поради нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок в периода от м. 09.2015 г. до м. 04.2018 г., изразяващи се в несигурност и очаквания да приключи делото.

В касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение в обжалваните части, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за определяне на имуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства, обуславящи тези вреди, включително приспадане на законно установените удръжки, който е разрешен в противоречие със задължителната практика, изразена в т. I и т. 11 на ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и по въпроса за определяне на имуществените вреди, след зачитане на всички обстоятелства, които ги обуславят, включително и преценка за необходимата степен на вероятност при обезщетяване на имуществени вреди от пропуснати ползи, за който се позовава на противоречие с решения постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 210/15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г. на ВКС, III г. о. и решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на ВКС, IV г. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация „Арвал сървиз лийз Италия“ ЕАД, в който излага съображения, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на решението в обжалваните от Прокуратурата на Р. Б части, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

В насрещната касационна жалба на „Арвал сървиз лийз Италия“ ЕАД се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение в обжалваната част, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Нужно ли е пълно и главно доказване на неимуществените вреди от нарушението на чл. 6 § 1 от Конвенцията, причинени от прекомерна продължителност на делото?“ и 2. „Нужно ли е пълно и главно доказване на неимуществените вреди от нарушението на чл. 6 § 1 от Конвенцията, причинени от прекомерна продължителност на делото на юридическо лице - търговец?“. Поддържа, че първият въпрос е решен в противоречие с решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г. о., а вторият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като в тази връзка посочва, че решението е постановено в противоречие с практиката на ЕСПЧ, която цитира.

Прокуратурата на Р. Б не е подала отговор и не е изразила становище по насрещната касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на IV г. о. за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:

С обжалваното решение е отменено частично първоинстанционото решение и Прокуратурата на Р. Б е осъдена да заплати на „Арвал сървиз лийз Италия“ ЕАД, със седалище в Италия, обезщетение за имуществени вреди в размер на 87 518, 40 лв. – за лишаване от право на ползване на лек автомобил Ауди А5 за периода от м. 09.2015 г. до м. 04.2018 г., на основание чл. 2б ЗОДОВ поради нарушаване на правото по чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване в разумен срок на пр. пр. № 2022/2014 г. на РП - Карлово, преобразувано в пр. пр. № 342/2015 г. на СпПр, както и сумата 2981, 83 лв. месечно – за лишаване от право на ползване на същия автомобил за периода от м. 05.2018 г. до м. 10.2019 г. в общ размер на обезщетението от 53 672, 94 лв., ведно със законната лихва върху главниците от 11.05.2018 г. до окончателното им изплащане, както и сумата 100 лв. – заплатена държавна такса по сметка на СГС, сумата 109, 64 лв. – заплатена държавна такса по сметка на САС и 2077, 60 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ; решението е потвърдено, в частите му, с които са отхвърлени предявените от „Арвал сървиз лийз Италия“ ЕАД против Прокуратурата на Р. Б искове за заплащане на обезщетение в размер на сумата 1955, 83 лв., предявен частично от иск в размер на сумата 29 337, 45 лв. – имуществени вреди, изразяващи се в обезценка на процесния автомобил от забавянето на наказателното производство и за заплащане на обезщетение в размер на сумата 9779, 15 лева /погрешно посочени като 9779, 15 евро/, предявен частично от иск в размер на сумата 19 558, 30 лева – за неимуществени вреди, настъпили поради нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок в периода от м. 09.2015 г. до м. 04.2018 г., изразяващи се в несигурност и очаквания да приключи делото, като решението е обезсилено в частите, с които съдът се е произнесъл по евентуалните искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за сумата от 87 518, 40 лв. за периода от м. 09.2015 г. до м. 04.2018 г. и за сумата от 2981, 83 лв. месечно за периода след м. 05.2018 г. поради нарушено право на ЕС с посочена правна квалификация по чл. 49 ЗЗД, като недопустими и са присъдени съдебни разноски.

По делото е установено, че ищецът се занимава професионално с отдаване под наем и лизинг на автомобили. Собственик е на е л. а. Ауди А5, като видно от вписванията в обществен автомобилен регистър - Тренто, първата регистрация на автомобила е направена на 27.02.2012 г. Представител на Б. А. Т е заявил кражбата на този автомобил на 11 или 12.11.2013 г. в Рим. Автомобилът е установен на територията на България и е образувана прокурорска преписка № 2022/2014 г. по описа на РП - Карлово, по която се разследва заличаване или подправка на идентификационен номер на МПС, впоследствие ОПГ и вещно укривателство по отношение на лица, занимаващи се с укриване и спомагане отчуждаването на откраднати автомобили. По тази преписка с протокол от 08.12.2014 г., като веществено доказателство, е приобщен процесният автомобил Ауди А5, собственост на ищеца. Производството по посочената прокурорска преписка е висящо, преобразувано и възложено за разследване на ГД „НП” под ръководството и надзора на прокурор при СП. Установено е, че ищецът многократно е искал от РП - Карлово, както и от Специализирана прокуратура връщането на автомобила, като това е отказвано със съответни прокурорски постановления. Ищецът е заявил, че търпи вреди от това, че неговата вещ – процесният автомобил Ауди А5 е приобщен към водено наказателно производство като веществено доказателство и въпреки, че от лятото на 2015 г. с него не са извършвани процесуално-следствени действия, същият не им се връща. Процесният автомобил е върнат на ищеца в хода на производството по делото с определение от 05.11.2019 г. по НЧД № 4112/2019 г. на СпНС.

Въззивният съд е приел, че материалноправната легитимация на ищецът да се ползва от разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ произтича от установения факт, че е собственик на лек автомобил, който е приобщен и се задържа по висящо наказателно производство като веществено доказателство. Правото на ищеца разглеждането и решаването на засягащото го наказателното производство в разумен срок е нарушено и неговите права са накърнени от неоснователно забавените действия и актове на прокурора във висящото досъдебно производство. Изложил е, че наказателното производство надхвърля разумните срокове за разследване на деянията, за които като обвиняеми са привлечени трети по настоящото дело лица, независимо от броя на участниците, необходимостта от международно сътрудничество за установяване на част от относимите факти, сложността на разследване на организираната престъпна група. Не само забавата в разследването на деянията, за които е образувано наказателното производство, по което е задържан процесният автомобил е основание да се приеме забава и нарушаване на разумните срокове от страна на ответника, които засягат правата на ищеца. Установено е, че години след отпадане на нуждата на наказателното производство от задържането на процесния автомобил вещта не е върната на собственика й – ищеца. В нарушение на чл. 111, ал. 2 НПК ответникът не се е произнесъл веднага след отпадане на необходимостта от процесния автомобил да бъде върнат на неговия собственик и това негово произнасяне и съответно връщането на автомобила на неговия собственик е отложено във времето – забавено без основание. Посочил е, че по делото не са представени надлежни доказателства и не се твърди от ответната страна да е налице пречката по чл. 113 НПК, която да даде основание на прокуратурата да задържи автомобила. Нещо повече извод в обратния смисъл може да се направи от постановеното от СпНС връщане на процесното Ауди А5 на ищеца, като негов легитимиран собственик.

При тези данни въззивният съд е приел, че искът за вреди от обезценката на автомобила е неоснователен, поради липса на причинна връзка между безспорната обезценка на процесния автомобил и разглеждането на наказателното производство, по което автомобилът е задържан като веществено доказателство, в неразумни срокове, тъй като автомобилът се обезценява независимо от висящото наказателно производство. Искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в лишаването на ищеца от ползването на собствения му автомобил за периода от м. 09.2015 г. до м. 04.2018 г., съизмерими с пазарния наем за този период, който би се реализирал от процесния автомобил е основателен. Изложил е, че ищецът е дружество с предмет на дейност отдаване под наем и лизинг на МПС. Автомобилът е бил отдаден под наем към момента на неговата кражба. Ако автомобилът беше върнат на ищеца веднага след отпадане на нуждата от него в наказателното производство ищецът би могъл да реализира доход от наем или лизинг на вещта. Видно от представеното писмо от 17.05.2016 г. от МВтР, ОД МВР - Пловдив, отдел КП, автомобилът не е бил необходим за разследването от 2015 г. до връщането му. За процесния период съгласно приетата СОЕ месечната наемна цена възлиза на сумата от 2734, 95 лв. без ДДС или за 32 месеца дължимата се сума възлиза на 87 518, 40 лв. и искът следва да се уважи изцяло. По същите съображения въззивният съд е приел за доказан по основание и иска за заплащане на обезщетение за лишаване от ползите от автомобила за периода след подаване на исковата молба – за периода м. 05.2018 г. до м. 10.2019 г., когато автомобилът е бил върнат на ищеца. Посочил е, че съгласно СОЕ месечната наемна цена, която би могла да се реализира от процесния автомобил за м. 05.2018 г. възлиза на 2981, 83 лв. без ДДС. За м. 02.2019 г. наемната цена е сходна и по-висока. Следователно за процесния период от 18 месеца средномесечно наемната цена възлиза на сумата от 2981, 83 лв. или за целия период дължимата се сума е от 53 672, 94 лв., като за посочените суми искът се явява доказан по основание и размер и следва да бъде уважен. Искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е приел за неоснователен. Въззивният съд е посочил, че ищецът действително не е получил своевременна защита на своите права по висящото наказателно производство, по което автомобилът му е бил приобщен като веществено доказателство. От това обаче той няма как да е претърпял описаните в исковата молба вреди – правна несигурност и очакване, които с оглед на същността на юридическото лице се изразяват в твърдяното от ищеца несигурност при планиране на търговската дейност и вземане решения по управлението на дружеството. Няма доказателства, а и не може да се презюмира, че задържането на един автомобил може да причини такава несигурност и трудност във функционирането на дружество, което се занимава професионално с отдаването под наем и лизинг на МПС. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в частите, с които са разгледани двата предявени при условията на евентуалност искове. С оглед идентичността на фактическите твърдения по главните и така наречените евентуални искове става въпрос за различна правна квалификация на едни и същи факти. Независимо от това доколкото главните искове са уважени липсва процесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове, което прави постановеното решение в посочените части недопустимо.

Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените от Прокуратурата на Р. Б въпроси. Първият правен въпрос, макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие възприетото т. I и т. 11 на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Доводът за приспадане на законно установените удръжки е заявен за пръв път от касатора с касационната жалба. По същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Различната оценка на жалбоподателя по отношение на релевантните факти не може да обуслови основание за допускане до касационна проверка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разрешението на въззивния съд не е в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Това твърдение също е неотносимо. Следва да се посочи, че въззивният съд се е обосновал, че наказателното производство надхвърля разумните срокове за разследване на деянията, за които като обвиняеми са привлечени трети по настоящото дело лица. Не само забавата в разследването на деянията, за които е образувано наказателното производство, по което е задържан процесният автомобил е основание да се приеме забава и нарушаване на разумните срокове от страна на ответника, които засягат правата на ищеца. Установено е, че години след отпадане на нуждата на наказателното производство от задържането на процесния автомобил вещта не е върната на собственика й – ищеца, от което той неминуемо търпи вреди. Решаващите изводи на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС, поради което поставеният въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

Поставеният втори правен въпрос за необходимата степен на вероятност за настъпване на причинените вреди, изразяващи се в пропуснати ползи е твърде общо формулиран и по съществото си представлява оплакване за неправилност на изводите на въззивния съд, че ако автомобилът беше върнат на ищеца веднага след отпадане на нуждата от него в наказателното производство ищецът би могъл да реализира доход от наем или лизинг на вещта, което както се посочи по - горе не подлежи на проверка в стадия на селектиране на касационната жалба. Следва да се посочи и, че приложените решения по чл. 290 ГПК са неотносими, тъй като се отнасят за искове за обезщетения за неимуществени вреди. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.

При липса на основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба.

Предвид изхода на спора разноски се дължат на ответната страна по касационната жалба „Арвал сървиз лийз Италия“ ЕАД, но не следва да се присъждат, доколкото не са представени доказателства за извършването им.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 41/14.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3103/2020 г. на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: