ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5674

гр. София, 05.12.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1587 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото В. Ц. Б., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. В. И. срещу решение № 485/28.12.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 654/2023 г. на Пернишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 819/18.07.2023 г. по гр. дело № 5408/2022 г. на Пернишкия районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Н. Ц. А. и А. К. А. субективно и обективно съединени искове с правна квалификация чл. 190, ал. 2, във вр. с чл. 82 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане при условията на солидарна отговорност на следните суми: сумата 6 966.41 лв. – платена продажна цена за 5.183 идеални части от търговски обект с идентификатор ..., от които касаторът-ищец е бил частично съдебно отстранен; сумата 800 лв., претендирана като обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горната главница за периода 01.09.2021 г. - 13.03.2022 г.; сумата 464.30 лв. – платена за извършване на строително-монтажни работи за фактическото обособяване на отделни самостоятелни обекти; и сумата 3 555 лв. – съдебни и деловодни разноски в производство по делба по гр. дело № 1244/2016 г. на Видинския районен съд, като последните две суми са претендирани като обезщетения за претърпени вреди от частичната евикция.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на ищеца Б. е процесуално недопустима в частта срещу тази част на въззивното решение, с която са отхвърлени исковете му по чл. чл. 190, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 82 от ЗЗД за сумата 464.30 лв. и за сумата 3 555 лв. Цената на всеки един от тези обективно съединени искове за заплащане на обезщетения за претърпени имуществени вреди от процесната евикция, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му, постановена по тях, не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, като тези искове не попадат в изключението, визирано в същата разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата част касационната жалба на ищеца Б. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която са отхвърлени исковете му по чл. 190, ал. 2, предл. 1 и чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД за сумата 6 966.41 лв. и за сумата 800 лв. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Насрещната страна – ответниците Н. и А. А., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния им пълномощник адв. Л. М. М., поддържат, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като касаторът не е посочил никакъв правен въпрос, който според него да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и че правилно и подробно мотивирано в обжалваното решение окръжният съд е приел, че исковите претенции на жалбоподателя, в качеството му на евициаран купувач, са погасени по давност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец Б., подадено също чрез адв. И., се сочи допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че обжалваното въззивно решение било постановено „в нарушение“ на константната практика на ВКС. В тази връзка са изброени шест решения на ВКС и се преповтарят изложените и в касационната жалба оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение. В изложението, както и в самата касационна жалба обаче не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. От страна на касатора се сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се твърди очевидна неправилност на решаващия извод на въззивния съд за погасяване по давност на иска по чл. 190, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, като и в тази връзка се поддържат общите касационни оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата, нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите му.

Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1 от ГПК) и допълнителни (т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквито единствено е навел жалбоподателят в случая) представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, по които се произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция, дали тези правни въпроси (един или повече) са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, или с актове на Конституционния съд (КС) или на Съда на Европейския съюз (СЕС), или са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на формулирани такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК в изложението на жалбоподателя, такава преценка в производството по чл. 288 от ГПК е невъзможно да бъде извършена.

Няма основание касационното обжалване да се допуска и поради твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, КС или СЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Самият жалбоподател не сочи очевиден и особено тежък порок, който да може да бъде установен пряко и единствено от съдържанието на мотивите към въззивното решение, а в тази връзка в касационната жалба и изложението към нея се поддържат общите касационни оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК, които могат да бъдат обсъждани само в рамките на същинската касационна проверка по реда на чл. 290 от ГПК. В тази връзка следва да се посочи и че твърденията на касатора и дадените от него квалификации, че някои от изводите на въззивния съд били очевидно неправилни, сами по себе си не попадат в приложното поле на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Предвид крайния изход на делото, съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв и с чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ответниците – адв. Л. М. М., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната им безплатно адвокатска помощ, осъществена чрез изготвянето и подаването на отговора на касационната жалба. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от адвоката работа, съдът й определя възнаграждение в размер 1 200 лв. с включен ДДС в него. В тази връзка съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на В. Ц. Б. срещу решение № 485/28.12.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 654/2023 г. на Пернишкия окръжен съд, – в частта, с която са отхвърлени предявените от него срещу Н. Ц. А. и А. К. А. искове с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 82 от ЗЗД за заплащане при условията на солидарна отговорност на сумата 464.30 лв. и на сумата 3 555 лв.; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 1587/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 485/28.12.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 654/2023 г. на Пернишкия окръжен съд, – в останалата част, с която са отхвърлени, предявените от В. Ц. Б. срещу Н. Ц. А. и А. К. А. искове с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 1 и чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД за заплащане при условията на солидарна отговорност на сумата 6 966.41 лв. и на сумата 800 лв.

ОСЪЖДА В. Ц. Б. с ЕГН [ЕГН] да заплати на адвокат Л. М. М. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 200 лв. (хиляда и двеста лева), представляваща възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ на Н. Ц. А. и А. К. А. в касационното производство по делото.

Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него на жалбоподателя, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: