О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5761

София, 11.12.2024 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 22 октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр. дело № 18 /2024 година

Производство по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 1004 от 16.08.2023 г. по гр. д.№ 584/2023 г. на Варненски окръжен съд е:

1/.оставена без разглеждане въззивната жалба, подадена от третото лице - помагач С. М. С. срещу решение № 2832/20.09.2022г по гр. д.№ 12996/2021г на Варненски РС, поправено с решение № 3112/18.10.2022г, в частта му, с която е прието за установено по отношение на О. В. че ищците В. А. С. и В. М. С. са собственици на реална част с площ от 9 кв. м. от ПИ с идентиф.№ ***по КККР от 2008г, целият с площ от 543кв. м., попадаща между синята линия /граница по КП от 1985г/ и кафявата линия /граница по заснетата на място ограда между процесните имоти/, която площ се заключва между т.44, Г5 и Б5, обозначени върху изготвената от вещото лице комб. скица № 3, находяща се на л.242 от делото, която, приподписана от съда, представлява неразделна част от решението, като собствеността е придобита по наследяване от А. К. С., поч.8.09.2016г и в тази част е прекратено въззивното производство;

2/отменено е частично решение № 2832/20.09.2022г по гр. д.№ 12996/2021г на Варненски РС и вместо това искът по чл. 108 ЗС е уважен и в осъдителната му част, като ответникът О. В. е осъдена да предаде на ищците В. А. С. и В. М. С. владението върху реална част с площ от 13кв. м. от ПИ с идентиф.№ ***по КККР от 2008г, целият с площ от 543кв. м., попадаща между синята линия /граница по РП от 1985г/, съвпадаща с черната линия /граница по КК от 2008г/, и кафявата линия /заснета на място ограда/, която площ е заключена между точките т.44, т.Г5, т.Б5, обозначени върху изготвената от в. л. комб. скица № 3 на л.242 от първоинстанционното дело, съответстващи на същите точки, обозначени на графичното изображение на комб. скица № 4 от първонист. дело, които приподписани от въззивния съд, съставляват неразделна част от решението;

3/ потвърдено решение № 2832/20.09.2022г по гр. д.№ 12996/2021г на Варненски РС, поправено с решение № 3112/18.10.2022г, в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл.45, във вр. 49 ЗЗД от ищците В. А. С. и В. М. С. срещу О. В. за заплащането на сумата от 1000лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в дискомфорт, несигурност и стрес, вследствие на бездействието на ответника, като собственик на ПИ с идентиф.№ ***да възпира ползвателите на същия имот да подават неоснователни жалби, липсата на взето отношение от страна на ответника по тях и даваните напразни обещания, че ще бъде решен проблемът по трасирането и разчистването на границата на имота, без реално да има резултати за това, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 7.09.2021г до окончателното изплащане на сумата; както и иска за заплащане на сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с отговори и защита по подаваните от ползвателите на общинския имот неоснователни жалби и молби и сигнали до О. В. като собственик на имота за оказване на съдействие и доброволно уреждане на проблемите, свързани с границата между двата съседни имота, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 07.09.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за разноските;

4/ потвърдено решение № 2832/20.09.2022г по гр. д.№ 12996/2021г на Варненски РС, поправено с решение № 3112/ 18.10.2022г по реда на чл.247 ГПК, в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищците В. А. С. и В. М. С. срещу О. В. иск по чл. 109 ЗС ответникът да премахне съществуващата ограда от телена мрежа с бетонни колчета между собствения на ищците ПИ с идентиф. № ***и собствения на ответника ПИ с идентиф.№ ***, с дължина от 30м и височина от 1,50м, и да разчисти границата между имотите като премахне натрупаните стари вещи и предмети, дърва, насипни стари строителни материали и битови отпадъци, обрасли с растителност.

Касационни жалби против това решение са подали ищците В. А. С. и В. М. С. и третото лица-помагач С. М. С..

О. О. В. не е обжалвала решението на РС и въззивното решение.

Третото лице И. В. В. не е обжалвал възивното решение

Ищците В. А. С. и В. М. С. обжалват решението в частта, с която са отхвърлени предявените от тях искове по чл. 49 ЗЗД за имуществени и неимуществени вреди от по 1000 лв. и в частта, с която е потвърдено решението на РС, с което е отхвърлен иска по чл. 109 ЗС за премахване на оградата и измикгнате та спорната процесна площ. В тази касационна жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и за неправилност на решението поради необсъждане на събраните доказателства, определяне на неправилна квалификация по иска за обезщетение за вреди, но въпреки това необезсилване на решението.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК, в частта, с която се атакува решението на ОС по исковете по чл. 49 ЗЗД. Твърди се и противоречие с ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС поради нарушение на правомощията на възивната инстанция, защото не е обсъдила събраните по делото доказателства и не е формулирала изводи от тях. Като необсъдени се сочат писма от комуникацията между страните по повод искането на ищците за предприемане на мерки от Общината за изчистване на процеснта площ от дървета и строителни отпадъци. В частта по иска по чл. 109 ЗС за премахване на оградата, твърденията са за необсъждане на събраните доказателства – писмени и свидетелските показания, които доказват преченето. Касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, но то свързват с това, че щом съдът е приел, че исковете за вреди следва да се квалифицират по чл. 45 ЗЗД, а РС ги е квалифицирал по чл. 49 ЗЗД, възивната инстанция е следвало да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане, както и с общо позоваване за задължението на съда да спазва принципите, залегнали в чл. 5,чл.6 и чл.7 ГПК.

Отговор на тази касационна жалба е подал само С. М. С., който я оспорва като недопустима и по същество и иска да не се допуска до касация. Счита, че възивният съд е обсъдил относимите към претенциите на ищците доказателства и е постановил правилно решение, вкл. и по иска по чл. 45 ЗЗД.

Касационна жалба против въззивното решение е подадена и от третото лице – помагач на ответната община - С. М. С., който обжалва решението в частта, в която е оставена без разглеждане подаденета от него възивна жалба и в частта, с която е уважен иска по чл. 108 ЗС в осъдителната част против подпомаганата от него страна – О. В. Прави оплакване за противоречие с материалния закон и необоснованост на фактическите и правни изводи. Счита, че за него е налице правен интерес от обжалване на решението, тъй като по отношение на подпомаганата от него страна е постановено неблагоприятно решение, изпълнението на което ще засегне правото му да ползва незастроената част от имота в сегашния му обхват. Доводите са свързани с това, че въззивният съд не е обсъдил, че не е отстъпено право на строеж на други лица, че има разминавания в площите, че Общината не е доказала че е станала собственик на осн. пар. 42 ЗОС. Не било ясно и дали регулационния план е приложен и дали действащия сега регулационен план от 1985 г.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Третото лице-помагач, в полза на което е учредено право на строеж върху държавен имот, който в последствие придобива качеството на общински и ползва същия, има ли правен интерес да обжалва съдебно решение, с което съдът осъжда общината да предаде владението върху реална част от ползвания имот от третото лице помагач; 2.Ползвател на държавен имот следва ли да бъде уведомен при промяната на собствеността върху имота - че същият от държавен става общински? В случай, че не е спазена процедурата по чл. 58, ал.1 ЗОС, последващите разпоредителни сделки с имота нищожни ли са? 3. В случай на влязъл в сила и приложен и непроменен повече от 19 години регулационен план, счита ли се, че същият е последният действащ за територията и границите на имота следва ли да се съобразят с него? Този касатор се позовава и на основанията по чл. 280, ал.2 ГПК.

Ответниците по тази касационна жалба В. А. С. и В. М. С. я оспорват. Посочват, че фактическите твърдения в нея не кореспондират изцяло на събраните доказателства и молят да не се допуска касационно обжалване.

Касационната жалба, подадена от С. М. С., конституиран като третото лице-помагач на ответника О. В. по нейно искане е постъпила в срок, но изхожда от лице, което няма правен интерес да обжалва въззивното решение в частта, в която е уважен иска против подпомаганата страна поради следното:

Предявеният против община Варна иск по чл. 108 ЗС е уважен в установителната част от първата инстанция и в осъдителната – от втората инстанция. Общината не е обжалвала решението на РС, не обжалва и решението на възивната инстанция, т. е. по отношение на нея то е влязло в сила. Третото лице-помагач на общината е суперфициарен собственик, придобил 1/2 ид. ч. от правото на строеж върху парцел ***от кв. ***по плана от 1966 г. от държавата със заповед на министъра на земеделието № 1406 от 14.06.1968 г. и е признат за собственик на първия етаж от построената в държавното дворно място сграда с н. а. № 192/22.07.1977 г. Съгласно чл.15, ал.3 ЗС, чл.105, ал.1 от Наредбата за държавните имоти / отм./ и в чл.130, ал.4 от ЗТСУ / отм./ правото на строеж, отстъпено от държавата върху урегулиран държавен парцел за жилищно застрояване включва правото на ползване върху площта на целия парцел, т. е. в по-широк обхват от предвиденото в чл. 64 ЗС. Когато след учредяване на правото на строеж е настъпило изменение на регулацията и имотът е увеличил или намалил размерите си, това рефлектира върху обема на правото, което суперфициарът има относно ползването на терена. Това е така защото правото на ползване е акцесорно /производно/ от правото на строеж и се ограничава в рамките на имота, за който то е учредено. От акцесорния характер на правото на ползване следва и извода, че когато парцелът /съответно УПИ/ променят границите си чрез изменение на регулацията, или когато се установи грешка в кадастралния план или кадастралната карта, това води съответно до увеличаване или намаляване на терена, който собственикът на сградата може да ползва с цел нейното обслужване и използване по предназначение. Следователно правата на суперфициарният собственик, придобил права от държавата или общината да ползва незастроената част от парцел, респективно УПИ, върху който му е отстъпено право на строеж, са във вида по действащия план. В случая това е регулациония план, одобрен 1985 г., като е без значение за настоящия спор колко време е действал предишния план. /Кога да се приеме нов регулационен план е решение на органите на местно самоуправление по целесъобразност/ Тъй като правата на суперфициарният собственик са производни на тези на собственика на терена, той не може да има в по-голям обхват право на ползване отколкото собственика на същия имот - в случая държавата, респективно сега общината, която е придобила правото на собственост по силата на закона - на осн. пар.42 ЗОС / ДВ бр. 96/05.12.1999 г. в сила от 01.07.2006 г./, тъй като е безспорно, че имота е отреден за жилищно строителство по действащия план. Носителят на ограниченото вещно право на строеж не може да има права и извън очертанията на парцела, респективно УПИ. Дори при придаваеми по регулация места /какъвто не е настоящия случай, защото и двата плана – този от 1966 г. и сега действащият от 1985 г. не предвижда придаване по регулация/, на суперфициарните собственици, придобили право на строеж от държавата, респ. общината, не се дължи уреждане на сметки при промяна на регулацията, тъй като това право принадлежало само на собственика. /В този смисъл - Решение № 461 от 27.04.2012 г. по гр. д. № 1316/2010 г. I г. о./

Действително носителят на ограниченото вещно право на строеж може да защитава самостоятелно правото си от трето лице, отделно от собственика на терена по аргумент от чл. 111 ЗС /Решение № 16/18.03.2015г. по гр. д.№ 5579/2014г. на ВКС, ІІ гр. о., Определение № 371/17.07.2015г. по ч. гр. д.№ 2922/2015г. на ВКС, І гр. о., Решение № 25/31.10.2018 г. по гр. д.№ 5014/2016 г. на ВКС, ІІ гр. о./ Тъй като обаче правата на суперфициарния собственик са производни на тези на собственика на терена, той не може да има повече права от него, поради което няма правен интерес да предяви иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /бивш чл. 53, ал.2 ЗКИР/ срещу собственика. Подобен иск не кореспондира на целта и характера на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /В този смисъл е опр. № 684/23.10.2013 г. по ч. гр. д. № 3487/2013 г. ІV гр. о. /

По отношение на подпомаганата страна – ответникът О. В. решението е влязло в сила относно това, че спорните 13 кв. м. са част от имота на ищците и е постановена ревандикацията им. Затова третото лице – суперфициарен собственик, черпещ права от държавата, чийто правоприемник е общината, няма правен интерес да обжалва самостоятелно решението, в частта, в която след частична отмяна на решението на РС е уважен иска по чл. 108 ЗС и в осъдителната му част. Затова в тази част касационната жалба на третото лице-помагач ще се остави без разглеждане.

В частта, с която се оспорва въззивното решение, с което е оставена без разглеждане въззивната жалба, подадена от третото лице-помагач против решението на РС, в частта му, с която е уважен иска по чл. 108 ЗС в установителната част и е прекратено въззивното производство по нея, касационната жалба има характера на частна жалба по чл. 274, ал.2 ГПК. Същата е подадена в срок доколкото съдът е посочил по-голям срок за обжалване - чл. 62, ал.3 ГПК. Поради това, че частната жалба е по чл. 274, ал.2 ГПК, съдът не обсъжда въпросите за допускане до касационно обжалване.

Въззивният съд е оставил без разглеждане възивната жалба на третото лице-помагач против решението на РС, в частта, с която е уважен иска по чл. 108 ЗС в установителната част поради липса на правен интерес, като се е мотивирал с това, че суперфициарния собственик не може да има по обхват повече права върху дворното место от собственика.

Изводите на въззивният съд са правилни по изложените по-горе съображения. От ответника О. В. собственик на ПИ с идентиф.№ 10135.2575.576, против която е уважен иска по чл. 108 ЗС в установителната му част не е подадена въззивна жалба и решението на РС, с което е установено, че ищците са собственици на спорната реална част, представляваща част от собствения им ПИ с идентификатор ***, е влязло в сила. Третото лице-помагач на ответника е носител на суперфициарни права върху идентичния на ПИ с идентиф.№ ***държавен парцел ***от кв. ***по плана от 1966 г., респективно на парцел *** от кв.***по действащия план от 1985 г., но не може да противопостави на ищците права в по-голям пространствен обхват от тези, които притежава собственика на имота, върху който е учредено право на строеж. Затова в случая суперфициарният собственик, като трето лице-помагач няма правен интерес да обжалва влязлото в сила решение по отношение на собственика, когото подпомага. Поради това в частта, в която с въззивното решение с характер на определение, е оставена без разглеждане въззивната жалба на третото лице-помагач и е прекратено производството по нея следва да се потвърди.

Касационната жалба, подадена от ищците В. А. С. и В. М. С. против частта от въззивното решение, с което е потвърдено решение № 2832/20.09.2022г по гр. д.№ 12996/2021г на Варненски РС, поправено с решение № 3112/18.10.2022г, в частта му, с която са отхвърлени двата иска по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД срещу О. В. е недопустима на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК поради това, че тези искове са с цена под 5000 лв. всеки. Предявените искове за обезщетение от непозволено увреждане са с цена по 1000 лв. Съгласно чл. 280, ал.3, т.1 ГПК не подрежат на касационно обжалване въззивните решения с цена на иска до 5000 лв. Не е налице изключението, предвидено в този текст, тъй като облигационната претенция по чл. 49 ЗЗД не е обуславяща за уважаването на иска по чл. 109 ЗС. Затова в тази част касационната жалба на ищците е недопустима и ще се остави без разглеждане.

В частта, с която касационната жалба, подадена от ищците е насочена против въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решението на РС, с което е отхвърлен иска по чл. 109 ЗС, касационната жалба е допустима, защото е подадена в срок и срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивно решение, постановено по иск за собственост.

За да потвърди решението на РС, с което е отхвърлен иска по чл. 109 ЗС против О. В. за премахне съществуващата ограда от телена мрежа с бетонни колчета между собствения на ищците ПИ с идентиф. № ***и собствения на ответника ПИ с идентиф.№ ***, с дължина от 30м и височина от 1,50м, и да разчисти границата между имотите като премахне натрупаните стари вещи и предмети, дърва, насипни стари строителни материали и битови отпадъци, обрасли с растителност, въззивната инстанция е приела, че не е доказано, че тази ограда е поставена от ответната община, а въз основа на свидетелските показания, е прието, че е поставена бащата на ищеца - А. С., за да загради имота. Посочено е от съда, че община Варна не е създавала пречки, а е съдействала чрез административните си структури и длъжностни лица да се извърши трасиране на спорната граница, която да съответства на имотната граница нанесената в КК, за да се постави оградата по нея. Вещите и отпадъци в спорната площ са натрупани от ползвателите на общинския имот, а не от ответната община. Съдът се е позовал и на писмо от 2.04.2021г. от С. М. С. до община Варна, в което е заявил, че всички ползватели са почистили и отстранили всякакви отпадъци и на писмо от 22.04.2021г., в което е обективирана констатацията на инспектори към Дирекция „Екология и опазване на околната среда, че към датата на извършване на проверка от 6.04.2021г растителните отпадъци са почистени, но били установени дърва за огрев и храсти по границата между двата имота. С тези аргументи съдът е приел, че не може да се направи извод, че твърдяното от ищците състояние продължава. Тъй като община Варна не е създала пречки за упражняване правото на собственост на ищците, а не е възлагала и на трети лица да извършват такива действия, искът по чл. 109 ЗС против нея е приет за недоказан и неоснователен и правилно отхвърлен.

Въззивното решение по иска по чл. 109 ЗС, е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби, подадена от ищците в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

За допускане до касационно обжалване, ищците-касатори се позовават на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като твърдят противоречие с ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС поради нарушение на правомощията на възивната инстанция. Не кореспондира на съдържанието на мотивите към въззивното решение твърдението на касаторите-ищци, че въззивния съд не е обсъдил събраните по делото доказателства и не е формулирал изводи от тях. Като необсъдени се сочат писма от комуникацията между страните и третото лице-помагач след 01.04.2021 г. по повод искането на ищците за предприемане на мерки от Общината за изчистване на процеснта площ от дървета и строителни отпадъци, като например писмо от 22.04.2021 г. с констатация за отпадъци по границата. Както се посочи по-горе, въззивният съд е обсъдилписмото от 22.04.2021 г. и комуникацията между ищците и О. В. и третото лице, но е приел, че констатираното относно това, че са останали дърва за огрев и растителност не е достатъчно за уважаване на иска по чл. 109 ЗС. Възивната инстанция е изложила и други мотиви за отхвърляне на иска, вкл. и това, че натрупването на отпадъци не е направено от общината и че тя е съдействала на ищците. Затова съдът не констатира неспазване правомощията на въззивната инстанция, обуславящо допускане до касационно обжалване. Контролът от страната на общината за спазване на хигиените изисквания и изискванията за изхвърляне на отпадъци следва да е всеобхватен и постоянен, включително и в изпълнение на административните й задължения, т. е. не може да се приеме, че констатации в различни писма и предписания на общината потвърждават твърденията на ищците в исковата молба по този иск. Като собственик на съседния имот на този на ищците, общината не е бездействала относно настояването пред суперфициарните собственици, като ползватели на имота, да почистят спорната площ. Налагането на глоби обаче касае административната дейност на общината, но не може да се изисква в качеството й собственик да налага такива на суперфициарите, за да обезпечи почистването на имота.

Правомощията на въззивната инстанция при действието на ГПК от 2008 г. са уредени като ограничен въззив – за неправилността на решението, тя се произнася само по наведените оплаквания във въззивната жалба /чл. 269 ГПК/, като ги разглежда по същество, извършвайки самостоятелен анализ на доказателствата, относими към оплакванията. По предявеният негаторен иск, въззивната инстанция се е произнесла по същество, анализирайки доказателствата и е изложила подробни свои мотиви за отхвърлянето му. Затова съдът не установява при постановяване на решението по този иск въззивната инстанция да не е спазила правомощията си, предвидени в ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Касаторите-ищци посочват като основание и чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Според актуалната редакция на тази норма, решението на въззивният съд се допуска до касационно обжалване, когато противоречи на решение на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз /СЕС. В изложението нито се твърди, нито се представят подобни решения. Позоваването е бланкетно и без формулиран въпрос по него. Затова на това основание не се допуска касационно обжалване.

В изложението е направено общо позоваване на принципите, заложени в чл. 5 ГПК – за законност /задължението на съда да решава делата според точния смисъл на законите, чл.6 ГПК /диспозитивното начало/, което не изключва задължението на съда да извършва валидни процесуални действия по движението и приключването на делото, което е част от съдържанието на принципа, заложен в чл. 7 ГПК на служебното начало. Касаторите обаче не посочват как постановеното въззивно решение нарушава тези принципи, респективно не е формулиран и въпрос, свързан с приложението им. Това е достатъчно за недопускане на касационно обжалване по това общо позоваване, съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Поради недопустимост на касационната жалба на ищците в частта против решението по исковете по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД съдът не обсъжда свързания с тази част от въззивното решение въпрос относно това, че щом съдът е приел, че исковете за вреди следва да се квалифицират по чл. 45 ЗЗД, а РС ги е квалифицирал по чл. 49 ЗЗД следвало да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.2 и ал.2, пр. 1 и 2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване по касационната жалба на ищците против въззивното решение в частта му по иска по чл. 109 ЗС.

На основание чл. 78, ал.10 ГПК, на третото лице-помагач не се присъждат разноски, но то дължи разноски. Затова на третото лице не се присъждат претендираните от него деловодни разноски. Предвид недопустимостта на подадената от него касационна жалба и неоснователността й в частта, с характер на частна жалба и на осн. чл. 78, ал.3 и ал.4 ГПК, третото лице следва да бъде осъдено да плати 600 лв. разноски за касационното производство. Представен е договор за правна помощ от касаторите –ищци общо за 1250 лв., но съдът съобразява, че подадената от тях касационна жалба е частично недопустима, а в останалата част не се допуска касационно обжалване. Представеният договор за правна помощ на л. 21 и л. 55 е един и същ, но втория е с поправка относно предмета му, а и двата са копия.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 1004 от 16.08.2023 г. по гр. д.№ 584/2023 г. на Варненски окръжен съд, с характер на определение в частта, с която е оставена без разглеждане въззивната жалба, подадена от третото лице помагач С. М. С., ЕГН-[ЕГН] срещу решение № 2832/20.09.2022г по гр. д.№ 12996/2021г на Варненски РС, поправено с решение № 3112/18.10.2022г, в частта му, с която е прието за установено в отношенията между страните, че ищците В. А. С. и В. М. С. са собственици на реална част с площ от 9 кв. м. от ПИ с идентиф.№ ***по КККР от 2008г, целият с площ от 543кв. м., попадаща между синята линия /граница по КП от 1985г/ и кафявата линия /граница по заснетата на място ограда между процесните имоти/, която площ се заключва между т.44, Г5 и Б5, обозначени върху изготвената от в. лице комб. скица № 3, находяща се на л.242 от делото, която, приподписана от съда, представлява неразделна част от решението, като собствеността е придобита по наследяване от А. К. С., поч.8.09.2016г и в тази част е прекратено въззивното производство.

В тази част определението не подлежи на касационно обжалване.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, като недопустима, подадената от С. М. С. ЕГН-[ЕГН] касационна жалба № 24244 от 06.10.2023 г. против въззивно решение № 1004 от 16.08.2023 г. по гр. д.№ 584/2023 г. на Варненски окръжен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 2832/20.09.2022г по гр. д.№ 12996/2021г на Варненски РС ответникът О. В. е осъдена на осн. чл. 108 ЗС да предаде на ищците В. А. С. и В. М. С. владението върху реална част с площ от 13кв. м. от ПИ с идентиф.№ ***по КККР от 2008г, целият с площ от 543кв. м., попадаща между синята линия /граница по РП от 1985г/, съвпадаща с черната линия /граница по КК от 2008г/, и кафявата линия /заснета на място ограда/, която площ е заключена между точките т.44, т.Г5, т.Б5, обозначени върху изготвената от в. л. комб. скица № 3 на л.242 от първоинст. дело, съответстващи на същите точки, обозначени на графичното изображение на комб. скица № 4 от първонист. дело, които приподписани от въззивния съд, съставляват неразделна част от решението, на осн. чл.108 ЗС

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, като недопустима подадената от В. А. С. и В. М. С. касационна жалба № 23010/25.09.2023 г. против въззивно решение № 1004 от 16.08.2023 г. по гр. д.№ 584/2023 г. на Варненски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено е решение № 2832/20.09.2022г по гр. д.№ 12996/2021г на Варненски РС, поправено с решение № 3112/18.10.2022г, в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл. 49 ЗЗД от ищците В. А. С. и В. М. С. срещу О. В. за заплащането на сумата от 1000лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в дискомфорт, несигурност и стрес, вследствие на бездействието на ответника, като собственик на ПИ с идентиф.№ ***да възпира ползвателите на същия имот да подават неоснователни жалби, липсата на взето отношение от страна на ответника по тях и даваните напразни обещания, че ще бъде решен проблемът по трасирането и разчистването на границата на имота, без реално да има резултати за това, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 7.09.2021г до окончателното изплащане на сумата; както и иска за заплащане на сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с отговори и защита по подаваните от ползвателите на общинския имот неоснователни жалби и молби и сигнали до О. В. като собственик на имота за оказване на съдействие и доброволно уреждане на проблемите, свързани с границата между двата съседни имота, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 07.09.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за разноските;

В частите, с които са оставени без разглеждане касационните жалби на страните, определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1004 от 16.08.2023 г. по гр. д.№ 584/2023 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е потвърдено е решение № 2832/20.09.2022г по гр. д.№ 12996/2021г на Варненски РС, поправено с решение № 3112/ 18.10.2022г по реда на чл.247 ГПК, в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищците В. А. С. и В. М. С. срещу О. В. иск по чл. 109 ЗС ответникът да премахне съществуващата ограда от телена мрежа с бетонни колчета между собствения на ищците ПИ с идентиф. № ***и собствения на ответника ПИ с идентиф.№ ***, с дължина от 30м и височина от 1,50м, и да разчисти границата между имотите като премахне натрупаните стари вещи и предмети, дърва, насипни стари строителни материали и битови отпадъци, обрасли с растителност.

В тази част определението не подлежи на касационно обжалване.

Осъжда С. М. С., ЕГН-[ЕГН] да плати на В. А. С. ЕГН-[ЕГН] и В. М. С. ЕГН-[ЕГН] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 600 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: