№ 2372
София, 04.08. 2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 129/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 400/06.10.2022 г. по в. гр. д. № 515/2021 г. Великотърновския окръжен съд е потвърдил решение № 420/02.04.2021 г. по гр. д. № 1803/2020 г. на Великотърновския районен съд, с което са отхвърлени предявените от „Р. А. Р.“ ООД - [населено място] срещу „Българо-американска кредитна банка“ АД - [населено място] положителни установителни искове за собственост на основание давностно владение на шест самостоятелни обекта в сграда, намираща се в [населено място], [улица], вх. А.
По делото е установено, че между „Р. А. Р.“ ООД като възложител и „Агропрогрес - Велико Т.“ ЕООД като изпълнител са сключени договори за продажба и строителство на недвижими имоти от 02.01.2007 г., 02.02.2007 г. и 19.03.2007г., с които изпълнителят поел задължение срещу заплащане от възложителя на цена в общ размер на 137 977 евро да построи в срок до 31.12.2007 г. и да му прехвърли в срок до 30.06.2008 г. правото на собственост върху шест апартамента в жилищна сграда с магазини и гаражи, секция „А“, в [населено място], [улица]. При сключване на договорите ищецът заплатил 30 % от цената, като се задължил да плати разликата при завършване на отделните етапи от строителството. За периода от 04.04.2007 г. до 03.08.2007 г. в полза на изпълнителя са извършени плащания на 60 % от цената по договорите.
На 17.10.2008 г. изпълнителят учредил договорна ипотека в полза на ответника върху процесните жилища, които към този момент били изградени в степен за завършеност „груб строеж”, за обезпечаване на вземането на банката по сключения договор за банков кредит от 30.11.2007 г.
На 09.07.2009 г. сградата е въведена в експлоатация, а в средата на м. декември 2008 г. изпълнителят предал на ищеца ключовете за апартаментите. Непосредствено след това последният организирал извършването на довършителни работи само в жилищата № 1В, № 4Б и № 10А.
На 27.02.2009 г. „Агропрогрес - Велико Т.“ ЕООД учредило втора ипотека върху процесните имоти в полза на ответника във връзка със задълженията му по договор за банков кредит от 26.02.2007 г., а от есента на 2009 г. същите започнали да се ползват от трети лица, с които ищецът сключил договори за наем.
Поради неизпълнение на задълженията по договорите за кредит ответникът подал молба за откриване на производство по несъстоятелност, във връзка с което е образувано т. д. № 1243/2010 г. на Великотърновския окръжен съд. На 13.10.2010 г. и на 25.10.2010 г. в негова полза са издадени заповеди за изпълнение и изпълнителни листове, въз основа на които са образувани две изпълнителни дела по описа на ЧСИ С. К.. В хода на принудителното изпълнение на 08.12.2010 г. е извършен опис на апартаментите. Поради протест на трети лица, сключили с изпълнителя предварителни договори за продажба на апартаменти, на описа не се е явил представител на „Агропрогрес - Велико Т.“ ЕООД, а съдебният изпълнител поискал съдействие от органите на полицията. При извършване на описа в присъствието на вещо лице и на представители на ответника и на полицията, съдебният изпълнител констатирал, че достъпът до жилищата е свободен, като само в апартамент № 10А установил трето лице, което не направило възражения за права върху вещта.
В хода на делото ищецът е оспорил като неистински протоколите за опис на имотите в частта относно тяхното съдържание, като е открито производство по чл. 193 ГПК. Оспорването е прието за недоказано от първоинстанционния съд, тъй като достъпът до жилищата не е възпрепятстван, а държането на ключове за тях от представител на ищеца не установява, че те са били заключени при описа им. Освен това съдът е посочил, че ищецът не е имал интерес да оспорва принудителното изпълнение и да създава пречки за извършването му, тъй като не е разполагал с права, които да противопостави на взискателя.
С решение от 13.07.2011 г. по т. д. № 1243/2010 г. е открито производство по несъстоятелност по отношение на „Агропрогрес - Велико Т.“ ЕООД, като във връзка с молба на ищеца от 10.10.2011 г. по чл. 688 ТЗ вземанията му за платена цена по договорите за продажба на недвижими имоти и строителство са включени на 07.11.2011 г. в списъка по чл. 698 ТЗ. Жилищата са включени в масата на несъстоятелността, като след обявяването на собственика им в несъстоятелност с решение от 25.02.2015 г. е последвала продажбата им и ответникът е обявен за техен купувач. С постановление от 13.07.2018 г. по реда на чл. 717з ТЗ същите са му възложени и на 23.04.2019 г. купувачът е въведен във владение, за което е образувано изпълнително дело по описа на ЧСИ Р. К.. Въводът е осъществен в присъствие на представител на ищеца, който осигурил достъп до имотите, като ги отключил. От анализа на показанията на свидетелите на ищеца и съпоставка с данните за потребление на електроенергия в процесните имоти е установено, че апартаменти № 4А, № 15 и № 18 никога не са ползвани по предназначение, апартамент № 1В е ползван от м. септември 2009 г. до м. април 2011 г., апартамент № 4Б е ползван от м. септември 2009 г. до м. август 2014 г., а апартамент № 10А е ползван от м. октомври 2009 г. до м. април 2017 г.
От заключението на техническата експертиза е установено, че към момента на извършването й имотите не са годни за ползване за жилищни нужди. Вещото лице е констатирало, че апартаменти № 4А, № 15 и № 18 не са обзаведени и са негодни за ползване, защото довършителните работи по тях не са завършени, а апартаменти № 1В, № 4Б и № 10А са частично обзаведени и са негодни за ползване, защото се нуждаят от ремонт.
Въз основа на така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че разглежданите договори за продажба на недвижими имоти и строителство съдържат елементи както на договори за изработка, така и на предварителни договори за продажба на индивидуализираните в тях жилища. След изграждане на имотите и заплащане на 90% от цената им, от средата на м. декември 2008 г. ищецът е започнал да упражнява фактическа власт, представляваща владение по смисъла на чл. 68 ЗС въз основа на сключените със собственика им предварителни договори за продажба и при приложение разпоредбата на чл. 70, ал. 3 ЗС, а тъй като предварителният договор не е годно правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС за прехвърляне собствеността с оглед изискването на чл. 18 ЗЗД, то придобиването по давност изисква упражняване на владение само в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Първоинстанционният съд е посочил, че владението в случая е установено след учредяване в полза на ответника на първата ипотека върху имотите, като ищецът не е имал възможност ефективно да оспори действията по принудително изпълнение спрямо имотите по реда на чл. 435, ал. 4 или чл. 440 ГПК, независимо че придобивната давност не е прекъсната съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД, тъй като не е бил длъжник. Упражняването на правото на ищеца по чл. 19, ал. 3 ЗЗД също не е могло да се противопостави на кредитора, тъй като ипотечното право не се погасява при прехвърляне на собствеността. Поради тези причини, с молбата си от 10.10.2011 г. по чл. 688 ТЗ ищецът е изразил воля за разваляне на облигационната връзка по договорите за продажба на недвижими имоти и строителство, за връщане на заплатената по тях цена и за отпадане на намерението му да свои процесните имоти. Оттук съдът е заключил, че е владял имотите само през периода от 15.12.2008 г. до 10.10.2011 г., след което е станал техен държател и по никакъв начин не е променил намерението си да ги свои отново, при положение, че открито не е демонстрирал това пред техния собственик. Последващото ползване на имотите от ищеца и държането на ключовете за тях без знанието на собственика по никакъв начин не е могло да породи у последния представа, че владението му е отблъснато, за да може да защити правата си. Ето защо съдът е достигнал до извода, че предявените установителни искове за собственост са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Въззивният съд е приел, че фактите по делото са установени с достатъчна убедителност по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК и тъй като напълно ги споделя, препраща към тях съгласно чл. 272 ГПК. Като спорно между страните е определено тяхното значение от гледище на това съвместяват ли или не юридическото понятие владение с непрекъсната времева продължителност, изискуема от закона, за да настъпят последиците на придобивната давност.
Въззивният съд е посочил, че с факта на сключване на договорите за строителство - договори от смесен тип, покриващи както елементите на договора за изработка /чл. 258 ЗЗД/, така и на предварителен договор за продажба /чл. 19, ал. 1 ЗЗД/, ищецът, изплащайки на части уговорената цена, се е намирал в положението да има правното очакване да стане собственик в резултат на изпълнение на задължението на изпълнителя да му прехвърли по нотариален ред това пълно вещно право. Съдът е посочил, позовавайки се на чл. 70, ал. 3 ЗС, че бъдещият купувач по предварителен договор за продажба на недвижим имот се счита за владелец, ако собственикът - бъдещ продавач, му е предал фактическата власт въз основа на договора, защото очакването да придобие собствеността чрез прехвърлянето й по нотариален ред няма как да не покрие субективния елемент на владението. Предаването на владението включва два елемента: а/ съгласие на страните; б./ предоставена/ осигурена възможност на купувача да упражнява фактическа власт върху имота с характеристиките на владение. Съгласието на собственика не е нищо по-различно от отказ да осъществява достъп върху имота, т. е. да отстъпи упражняването на правомощието владение от съдържанието на правото на собственост. По начало и в преобладаващия брой случаи вторият елемент фактически се изпълнява с връчване на ключовете за имота, когато става въпрос за обект в сграда или цяла сграда.
В случая е установено предаването в края на м. декември 2008 г. на ключове за апартаментите на св. Б. Б. с основна цел да ги наглежда и ако може да договори отдаването им под наем. Съдът е посочил, че даването на ключове и началото на превръщането на предоставената възможност за упражняване на фактическата власт върху имота във факт /владение /, т. е. на поемането на достъпа в свои ръце, са различни моменти.
По отношение на имотите № 4А , № 15 и № 18 дружеството - ищец нито чрез своя управител, нито чрез другиго /св. Б. Б./, е започнало да упражнява владение с присъщите му характеристики, тъй като в тях не са предприети строителни довършителни работи и обзавеждане, не са отдавани под наем и ползвани по предназначение и въобще не е създадено фактическо положение, наречено държание, изразено в такъв начин на обладание, който явно да е противопоставим на собственика и всички трети лица, т. е. да личи, че техният свободен достъп е отнет /за собственика/ и осуетен /за третите лица/. Преди да бъдат намерени заключени на 30.01.2019 г. и на 23.04.2019 г., когато е осъществен въвод във владение в изпълнение на постановленията за възлагане от 13.07.2018 г., държанието им като обективен елемент на владението е несъмнено компрометирано от факта, че няколко пъти в миналото /на 08.12.2010 г., през август 2011 г., когато е правен оглед от синдика със съдействието на управителя на „Агропрогрес - Велико Т.“ ЕООД, и през 2015 г., когато са оценявани от вещо лице/ са били откривани безпрепятствано достъпни, т. е. отключени - установено с представените протоколи за опис от 08.12.2010 г. и свидетелските показания на Т. Т. - синдик на „Агропрогрес - Велико Т.“ ЕООД. Правният извод е, че тези три имота не са обекти на непрекъснато осъществявано владение в продължение на 10 години, нито е доказано, че въобще е започнала да тече придобивна давност по смисъла на чл. 79, ал. 1 или 2 ЗС, тъй като предположението по чл. 69, ал. 1 ЗС е приложимо, само ако е установен обективният елемент на владението.
По отношение на имотите № 1В, 4Б и 10А дружеството - ищец е започнало да упражнява предоставената му фактическа власт, изразено в довършителни строителни работи, обзавеждане и отдаване под наем с времеви прекъсвания и за различни периоди на всеки от тях. Тъй като сградата е въведена в експлоатация през юли 2009 г., то ползването под наем на жилищата е могло и е започнало да се осъществява от края на лятото или есента на същата година: имот № 1В - от началото на м. октомври 2009 г. до м. април 2011 г.; имот № 4Б - от м. септември 2009 г. до края на 2010 г., от м. април 2011 г. до м. юни 2012 г. и от м. септември 2013 г. до края на м. юли или началото на м. август 2014 г.; имот № 10А - от лятото на 2010 г. до м. април 2012 г. и от м. юли 2012 г. до м. април 2016 г., според показанията на св. Б. и св. Х.. Тези имоти също са били заключени на 30.01.2019 г. и 23.04.2019 г., когато св. Б. е предала намиращите се в нея ключове на съдебния изпълнител по повод осъществения въвод във владение. Според официалната удостоверителност на съдържанието на протоколите за опис от 08.12.2010 г. по изп. д. № 20108090401059 на ЧСИ С. К. само в жилище № 10А е намерено трето лице, комуто имотът е поверен за управление. Тя се натъква обаче на противоречие с показанията на св. Х. и св. Б. относно ползването под наем на имоти № 1В и 4Б, освен ако напускането на жилище № 4Б от предходните наематели не е станало преди посочения момент, а не в края на 2010 г., и да е останало незаключено. Правният извод обаче е, че макар и упражняването на предоставената от собственика фактическа власт да е започнало, то не е продължило непрекъснато в срока на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, доколкото началото й е от ранната есен на 2009 г., а не от 01.12.2008 г., както се твърди в исковата молба, дори да би се приело, че до 23.04.2019 г. и след април 2016 г. все пак е съществувало държание, изразено в такъв начин на обладание, който да е явно противопоставим на собственика и всички трети лица, т. е. да личи, че техният свободен достъп е отнет /за собственика/ и осуетен /за третите лица/. Субективният елемент на владението, макар и предположен, е подложен на съмнение за опровержение по причина, че още през декември 2010 г. дружеството - ищец /въпреки че през 2019 г. започва да се брани по реда на чл. 498, ал. 2, изр. 2-ро ГПК с настоящия иск за собственост/ не е обжалвало действията на съдебния изпълнител по описване на имотите по реда на чл. 435, ал. 4 ГПК, което, независимо че няма как да завърши успешно /аргумент от чл. 435, ал. 4, изр. 2-ро ГПК/, би било логичен показател за потвърждаването на предположението по чл. 69, ал. 1 ЗС.
По-нататък въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че всички имоти са били обект на установено пълноценно владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, независимо дали началният му момент е през м. декември 2008 г. или есента на 2009 г. и съответно е започнала да тече придобивна давност за тях, то тя е прекъсната на основание чл. 84 ЗС вр. чл. 116, б. “а“ ЗЗД още на 10.10.2011 г., когато ищецът е предявил по реда на чл. 688 ТЗ свои вземания към „Агропрогрес - Велико Т.“ ЕООД за връщане на платеното по предварителните договори, които са включени в списъците на приетите от синдика и одобрени от съда вземания /чл. 686, ал. 1, т. 1, чл. 692, чл. 693 ТЗ/. Признанието не може да има друго съдържание, освен изявление на лицето, което упражнява фактическата власт, че правото на собственост принадлежи на друго лице /което може да е известно или не/, и заедно с това от него /изявлението/ да би могло да се направи недвусмислен извод, че държи имота не за себе си, а за собственика /щом е известен/, или за лицето, което му го е отдало под наем или заело за послужване. Претенцията за връщане на платените цени по предварителните договори за продажба не може да има друго правно основание освен чл. 55, ал. 1, пр. 3-то вр. чл. 88, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД в резултат на развалянето им - чл. 87, ал. 1 и 2 ЗЗД. Дали са били надлежно развалени е без значение за признанието, защото неговото съдържание има субективен характер, т. е. онова, което ищецът си представя, че има право да упражни.
Към момента на предявяването на вземанията ищецът е знаел, че „Агропрогрес - Велико Т.“ ЕООД е носител на правото на собственост. Предаването на владението въз основа на предварителните договори е на практика отнапред изпълнение на основното бъдещо задължение на продавача по обещания окончателен договор за продажба да предаде вещта /чл. 187 ЗЗД/, тъй като при нормално стечение на обстоятелствата се предполага /аргумент от чл. 26, ал. 2, изр. 2-ро ЗЗД/, че и двете страни желаят прехвърлянето на правото на собственост по нотариален ред срещу получаване на цената. С развалянето им от ищеца - бъдещ купувач, е логически ясно, че вече няма желание да се извършва прехвърлянето, затова търси връщане на платеното, но губи основанието за себе си да продължи упражнява стопанското съдържание на правомощието владение, което, като абстрактен елемент от структурата на пълното вещно право, все още принадлежи на носителя му. Това е така, защото той знае, че е получил възможността да упражнява фактическа власт върху имотите понеже е плащал и платил огромна част от бъдещата им продажна цена. Щом иска връщането й, трябва да върне фактическата власт, тъй като иначе би се обогатил неоснователно /чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/. Действието на предявяване на вземанията е несъвместимо със субективния елемент на владението. Затова следва да му се вмени признание, че няма основание да се счита за владелец занапред.
Предприемането на действията на принудително изпълнение преди 23.04.2019 г., посочени от ответника, не водят до прекъсване на давността на основание чл. 84 ЗС вр. чл. 116, б. “в“ ЗЗД, защото те са спрямо длъжника „Агропрогрес - Велико Т.“ ЕООД, а не срещу ищеца, който е трето за страните по изпълнителното дело лице. Да се приеме обратното, би значело да се обезсмисли на практика възможността на всяко трето лице да придобива по давност имот, спрямо който е насочено изпълнение за събиране на парични вземания, докато трае изпълнителното производство. За да е отнета тази възможност, е необходимо изрично отрицание, предвидено в закона, каквото не съществува и е нелогично да съществува. Хипотезата на чл. 116, б. “в“ ЗЗД ще бъде налице при започнало принудително изпълнение на осъдително съдебно решение по иск за собственост, когато загубилия делото ответник е продължил да упражнява фактическа власт върху присъдения имот, т. е. останал е владелец въпреки силата на пресъдено нещо, отричаща правомерността на фактическата му власт - аргумент от чл. 435, ал. 5 вр. чл. 522, ал. 1 и чл. 523, ал. 1 ГПК.
По тези съображения въззивният съд е приел, че предявените искове търпят санкция на отхвърляне като неоснователни и недоказани, до какъвто правораздавателен резултат е достигнал и първоинстанционният съд.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подал ищецът, който е изложил оплаквания, че решението е неправилно - основание за касационно обжалване чл. 281, т. 3 ГПК.
От ответника по касация - ответник по исковете, е получен писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касатрът е поставил следните въпроси, по които поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на възизвното решение с практиката на ВКС:
1. Владението по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС изразява ли се в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез ремонти, фактическо пребиваване, отдаване под наем и др. или фактическата власт върху имота, или може да се осъществи и чрез периодични посещения в имота, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица - поддържа се противоречие с решение № 6/22.01.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на II-ро г. о., и решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на I-во г. о.
2. Относно презумпцията, относно субективния елемент на владението, т. е. намерението за своене на вещта /animus/, дали е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение - поддържа се противоречие с решение № 91/02.07.2010 г. по т. д. № 713/2009 г. на II-ро т. о.
3. Прекъсва ли се придобивната давност, както и прекъсва ли се владението с предявяване на основание чл. 688 ТЗ на вземания в производство по несъстоятелност, доколкото същото няма сила на пресъдено нещо - поддържа се противоречие с решение № 1100/27.06.2002 г. по гр. д. № 563/2001 г. на V-то г. о.;
4. Дали необсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване са довели до неправилни изводи; с оглед събраните по делото доказателства правилно ли е приложен материалният закон - поддържа се противоречие с решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на I-во г. о.
5. Дали придобивната давност се прекъсва с предявяване на вземанията на ищеца по реда на чл. 688 ТЗ и дали, за да има прекъсващо действие, признанието трябва да бъде адресирано до тези, на които се противопоставя владението - поддържа се противоречие с решение № 604/10.07.2009 г. по гр. д. № 340/2008 г. на IV-то г. о.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил въпросите:
1. Предявяването на облигационно вземане, възникнало във връзка със сключени договори за продажба и строителство на недвижими имоти, в производство по несъстоятелност на изпълнителя, прекъсва ли придобивната давност по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД;
2. Оборена ли е презумпцията относно субективния елемент на владението, когато юридическо лице предяви облигационно вземане, касаещо заплатена сума по предварителни договори за покупка на недвижими имоти - апартаменти, в производство по несъстоятелност;
3. Развалянето на предварителен договор за строителство и продажба на имот основание за прекъсване на придобивна давност над имота ли е, при положение, че фактическото държане на имота не е върнато и ищецът продължава да го свои като свой;
4. След разваляне на предварителния договор за строителство и продажба на имот продължава ли придобивна давност над имота на друго основание или без основание, при положение, че фактическото държане на имота не е върнато и ищецът продължава да го свои като свой.
В изложението на по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, без да излага съображения защо счита обжалваното въззивно решение за недопустимо.
Последното поддържано основание за допускане на касационно обжалване е това по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, обосновано с доводи за необсъждане на заявени във въззивната жалба и в хода на делото пред двете инстанции релевантни твърдения, игнориране на въведени фактически или правни доводи от значение за изхода на спора като особено тежък порок на съдебния акт, водещ до неговата очевидна неправилност поради нарушение на принципите на правовия ред, състезателното начало и равенството на страните, с които законодателят гарантира правото на съдебна защита; неспазването на тези принципи е препятствало възможността на касатора да упражни процесуалните си права и го е лишило от правото на справедлив процес, а решението е постановено contra legem - дерогиращо основни принципи, засягащи търсената от страните и дължимата от съда защита и съдействие.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е извел като спорен между страните въпроса дали е било осъществено владение върху процесните апартаменти с предвидената от закона времева продължителност, която да обуслови настъпването на последиците от придобивната давност по смисъла на чл. 79 ЗС. В тази връзка първият и вторият въпрос от първата група въпроси, формулирани на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отчасти са обусловили решаващата воля на въззивния съд, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. За да е основание за придобиване на един имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. По отношение на имотите, обозначени с № 4А, № 15 и № 18, съдът е приел, че не е установен обективният елемент на владението и спрямо тях изобщо не е започнал да тече предвиденият 10-годишен срок, поради което поставените въпроси са изцяло неотносими. По отношение на имотите, обозначени с № 1В, 4Б и 10А, е прието, че дружеството - ищец е започнало да упражнява предоставената му фактическа власт с намерение за своене, но то не е продължило непрекъснато в срока на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. В посочените от касатора решения е прието, че владението може да се изразява и в периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой. В настоящия случай е прието, че дружеството - купувач с предявяването на вземанията си в производството по несъстоятелност, открито по отношение на дружеството - продавач, е изгубило субективния елемент на владението, следователно въпросът как е упражнявана фактическата власт след този момент е ирелевантен за придобивната давност. За да настъпят последиците на придобивната давност, следва да се осъществява на първо място владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС при налични едновременно обективен и субективен елемент. В конкретната хипотеза, доколкото липсва субективният елемент, то не е налице първата предпоставка за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност. Във връзка с втория въпрос, касаещ презумпцията на субективния елемент на владението, отново не е налице твърдяното противоречие, тъй като в съдебната практика, на която касаторът се позовава, е прието, че и двата елемента на владението - обективният /corpus/ и субективният /animus/, са били налични в рамките на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок. Въззивният съд е приел, че субективният елемент е спрял да бъде наличен преди да е изтекъл посоченият срок, поради което се касае до различна хипотеза, така че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В този смисъл няма и противоречие с посоченото в касационната жалба ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК, ВКС, според което материалноправните последици на придобивната давност настъпват с изтичането на законовия срок по чл. 79 ЗС, независимо от това, че позоваването на давността е в по-късен момент. Както бе посочено, съдът е приел, че за разглеждания срок по отношение на част от апартаментите изобщо не е започнала да тече придобивна давност, а за друга част, макар да е започнала, е била прекъсната поради промяна в намерението, след което е установена липса на намерение за своене.
Третият въпрос е неотносим към решаващата воля на съда в конкретния случай, доколкото е свързан с допълнителния, а не с основния мотив на въззивния съд да отрече поддържаното от ищеца придобивно за собствеността основание. Съдът е приел, че с предявяване на вземанията е преустановено наличието на субективния елемент на владението и следователно същото вече не е годно да обуслови настъпването на последиците на придобивната давност. В този смисъл дали предявяването на вземанията в производството по несъстоятелност има сила на пресъдено нещо не е разглеждано от съда и не е обусловило дейността му при решаване на делото. Тук следва да се посочи, че има съществена разлика между института на придобивната давност и давността, визирана в чл. 685а ТЗ, на която се позовава касаторът в представеното решение № 1100 от 27.06.2002 г. по гр. д. № 563/2001 г. на ВКС, V-то г. о. Съгласно чл. 685а, ал. 1 ТЗ с предявяването на вземане в производството по несъстоятелност давността се прекъсва и докато трае производството по несъстоятелност спира да тече. Нормата се отнася до погасителната давност, в конкретния случай за вземането на купувача за платената сума по предварителните договори, а не за придобивната давност, предмет на настоящия спор. Следователно посоченото решение е неотносимо и не може да обуслови твърдяното противоречие.
Не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и петият въпрос, включително и съдържащото се в него питане относно адресирането на признанието, че друг е собственик на имотите. Субективният елемент на владението изразява вътрешното отношение на владелеца към вещта и след като е установено, че намерението за своене отсъства, е неотносимо дали упражняващият фактическата власт знае кой е действителният собственик и съответно дали ще адресира признанието до него. Освен това в случая е прието, че към момента на предявяването на вземанията дружеството - ищец е имало представа, че собственик на държаните от него имоти е „Агропрогрес - Велико Т.“ ЕООД. Поради това не се установява противоречие с решение № 604/10.07.2009 г. по гр. д. № 340/2008 г. на IV-то г. о., в което е прието, че за да има прекъсващо действие, признанието трябва да бъде адресирано до тези, на които се противопоставя владението. Неотносими към конкретните обстоятелства се явяват цитираните в касационната жалба решение № 82/01.06.2015 г. по гр. д. № 6873/2014 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 162/18.12.2019 г. по гр. д. № 761/2019 г. на ВКС, II-ро г. о., в които е прието, че предявяването на иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД от владелеца срещу собственика на имота преди изтичане на установения в чл. 79, ал. 1 ЗС придобивен давностен срок, макар да обективира признание на владелеца, не прекъсва придобивната давност на основание чл. 116, б. „а” ЗЗД вр. чл. 84 ЗС, тъй като нито изключва намерението за своене на чуждата вещ, нито преустановява упражняването на фактическата власт върху същата. В настоящия случай не е разглеждан въпросът дали предяването на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД /предмет на отделеното производство/ е прекъснало давността, като е прието, че владение не е осъществявано непрекъснато в 10-годишния срок. Неотносимо е и решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, І-во г. о. /позоваването на него е в касационната жалба/, според което ищецът не може да прекъсне собствената си придобивна давност; тази давност може да бъде прекъсната с насрещен иск на собственика на вещта - разглежданият случай не е такъв. Според решение № 382/24.06.2010 г. по гр. д. № 323/2009 г. на ВКС, І-во г. о. /също посочено в касационната жалба/ елементите на фактическия състав на чл. 79 ЗС следва да се установят по делото при условията на пълно и главно доказване - в разглеждания случай такова доказване не е проведено.
По последния от тази група - четвърти въпрос, в решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на I-во г. о., е прието, че правомощие на съда по същество е да прецени достоверността на гласните доказателства и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката. Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика, тъй като въззивният съд е изложил подробни мотиви относно възприетата от него фактическа обстановка, включително и при приложението на чл. 272 ГПК, направил е анализ на доказателствата по делото в тяхната съвкупност, т. е. с оглед правната и житейска връзка между установените факти и правните им последици. Освен това - съдебната практика приема, че не е необходимо за всяко конкретно доказателство или за всяко отделно твърдение или възражение на страните съдът да излага нарочни мотиви, а е достатъчно от изложените към решението мотиви да е видно, че същите са обсъдени от съда и какво е негово отношение към тях. Именно такова е съдържанието на мотивите към обжалваното решение.
На следващо място в изложението на касационните основания са формулирани втора група въпроси, за които се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без обаче да са посочени допълнителни аргументи защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, каквото е изискването на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Освен това - първият и вторият въпроси са относими към допълнителното, а не към основното съображение на въззивния съд да приеме, че фактическият състав на твърдяното от ищеца придобивно основание не е осъществено - липса на установено пълноценно владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС с доказани обективен и субективен елемент и законоустановена времева продължителност по чл. 79, ал. 1 ЗС, доколкото началото му е от ранната есен на 2009 г., а не от 01.12.2008 г., както се твърди в исковата молба, подадена на 19.04.2019 г. Ето защо допускането на касационно обжалване по тези въпроси не би довело до промяна на крайния правен извод на въззивния съд. Този извод не се променя и от непрецизния термин прекъсване на придобивната давност, използван от въззивния съд, доколкото, както е посочено в мотивите към обжалваното решение, в случая става дума за правно очакване, което ищецът, заплащайки цената по предварителните договори, е имал, а именно да стане собственик в резултат на изпълнение задължението на изпълнителя по договорите да му прехвърли по нотариален ред това пълно вещно право. В този смисъл отказът от това, правното очакване да бъде реализирано и от изтеклата до момента придобивна давност, каквото по същността си представлява искането за връщане на платената цена, променя намерението, с което се осъществява фактическата власт, и има за последица необходимостта установилото тази власт лице да уведоми собственика, че установява фактическа власт за себе си, но на друго правно основание. Такива данни по делото в случая няма и това е обусловило извода на въззивния съд, че предявяването на вземанията е несъвместимо със субективния елемент на владението и дружеството-ищец в конкретния случай няма основание да се счита за владелец занапред.
Последните два въпроса от втората група, формулирани на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не покриват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. И двата касаят хипотезата на разваляне на договор, която в случая не е била предмет на производството и съдът не е изследвал. Изрично е посочено, че обстоятелството дали договорите са били надлежно развалени е без значение за признанието, направено чрез предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност, защото неговото съдържание има субективен характер, както вече беше посочено. В този смисъл евентуалното разваляне не е обусловило решаваща воля на съда и се явява неотносимо за крайните изводи на въззивния съд. Освен това отговор на четвъртия правен въпрос е даден при разглеждането на първите два въпроса от втората група.
Не е налице и другото поддържано основание за допускане на касационно обжалване - вероятна недопустимост на въззивното решение /чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК/, за което касаторът не е навел допълнителна аргументация. Правната теория и трайната съдебна практика приемат, че едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или съдът се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато в законоустановения срок не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните и др. /т. 9 от № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г. Постановление на Пленума на ВС/. В разглеждания случай такива пороци на въззивното решение не се установяват.
На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, която по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното решение не са налице, а доводът за необсъждане на наведени от касатора твърдения и фактически и правни доводи бе разгледан при произнасянето по четвъртия правен въпрос, поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация „Българо-американска кредитна банка“ АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на писмения отговор от юрк. Т. С. Н., в размер на 300 лева, определен съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 400/06.10.2022 г. по в. гр. д. № 515/2021 г. на Великотърновския окръжен съд.
ОСЪЖДА „Р. А. Р.“ ООД със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на „Българо-американска кредитна банка“ АД със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 /триста/ лева за водене на делото във Върховния касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: