1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 3508

София, 27.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. С.

ЧЛЕНОВЕ: Г. И.

М. К.

като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. 737 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК.

ЗК „Хук 24“ АД, Германия, [населено място] чрез адв. Л. Т. обжалва определение № 28 от 27.02.2023 г. по в. т.д. 232/22 г., АС – В. Т., с което са намалени присъдените на дружеството разноски от 6 849,82 лв на 2 636 лв, като са му присъдени в по-малък от претендирания размер. Излага съображения, че изводите на съда, че делото не е с правна и фактическа сложност, са неправилни. Цената на иска и размера на защитавания интерес пред въззивния съд били за разликата над 26 000 лв до 120 000 лв. Изрично подчертава, че въззивната жалба не била само до размер от 50 000 лв, както е приел съдът, тъй като първоначалната жалба била срещу решението в неговата цялост и липсвало оттегляне или отказ на жалбата. Освен това поддържа, че изводите на съда за липса на правна и фактическа сложност, били необосновани. Във въззивното производство имало искане от жалбоподателя за събиране на доказателства, което било ангажирало защитата на ответника. Освен това при приложимо германско право към спорното правоотношение била налице правна сложност. Моли да се отмени определението и вместо него да се постанови друго, с което да се присъди адвокатско възнаграждение изцяло, както е претендирано.

Ответникът С. В. П. чрез адв. Ч. оспорва частната жалба. Излага съображения, че изводите на въззивния съд са правилни. Определеното възнаграждение отговаряло на правната и фактическа сложност на делото и като се има предвид обжалваемия интерес от 50 000 лв. Съдът бил се съобразил с това.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, намира следното:

Частната жалба е допустима, подадена от легитимирано лице, в предвидения от закона срок.

За да намали заплатеното адвокатско възнаграждение в по-малък размер от заплатения от ответника в полза на представляващия го адвокат, съдът е приел, че обжалваемият интерес бил до 50 000 лв и съгласно правната и фактическа сложност на делото, минималният размер, определен с Наредба № 1 от 2004 г. за размерите на минималните адвокатски възнаграждения, следвало да е 2 030 лв.

Видно от решението на въззивния съд, обжалването на първоинстанционното решение, основно и допълнително, с което съдът е отхвърлил иска до претендирания размер от 120 000 лв, е възприето от съда като обжалвано до размер от 50 000 лв. Това е отразено при определяне предмета на въззивно обжалване от въззивния съд. Признато е, че въззиваемият е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 6649,82 лв, като са представени доказателства за реално плащане.

Въззивният съд е приел, че обжалването на първоинстанционното решение е до размер от 50 000 лв. Въпреки това, както е посочено и в частната жалба, въззивната жалба, подадена на 09.3.2022 г. от С. П., е съдържала искане за отмяна на решението изцяло до претендирания от нея размер на обезщетението за неимуществени вреди от 120 000 лв. Разноските, заплатени от въззиваемия са уговорени на 28.02.2022 г., заплатено е адвокатско възнаграждение на 05.04.2022 г, преди подаване на втората въззивна жалба 20.07.2022 г.

С оглед действието на решение относно тълкуване на чл. 101 ДФЕС , на основание чл. 267 от ДФЕС, С-438/22 на СЕС, т. 53 „национална правна уредба, съгласно която от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.“ , следва да се приеме, че националната разпоредба, която е приета в противоречие на норма от правото на ЕС, следва да остане неприложена. Предвид задължителната сила на решението на СЕС, в което е прието, че не може да се приеме съдът да може да съизмерява възнагражденията, които определя с посочените в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като поради ограничението на конкуренцията, те не отразяват реално пазарните условия и не могат да представляват пазарни цени, не следва да се вземат предвид определените в тази наредба адвокатски възнаграждения. Поради противоречие на националната правна уредба на чл. 101 от ДФЕС, така както е установено в посоченото решение на СЕС, националната правна уредба, предвиждаща, че при наличие на право на разноски за страната, съдът определя възнаграждение в съответствие с наредбата, предвидена в чл. 36, ал.2 от ЗАдв, следва да бъде оставена неприложена, в частта за определяне на минималните възнаграждения съобразно Наредбата. С оглед и на т. 2 от посоченото решение на СЕС, не е налице легитимна цел, преследвана с правната уредба, съгласно която съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, поради това, че ограничава конкуренцията. Следователно трябва да се остави неприложена наредбата, определяща минимални размери на адвокатските възнаграждения. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, което е дължимо, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. Ясно в нормата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 (като се изключи препращането към минимални размери, определяни от ВАдС) от ЗАдв е дефинирано, че възнаграждението на адвоката, е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, от значение е, поетата отговорност от адвоката, със сключване на договора за предоставяне на правна помощ. При осъществяване на процесуално представителство адвокатът дължи висока степен на грижа при осъществяване на защитата, с която е натоварен и следва да изпълни произтичащите от договора и закона свои задължения, като отговаря и имуществено за неточно изпълнение на тези свои задължения спрямо страната, на която предоставя правна помощ, на основание сключения договор. Също така законът е предвидил дисциплинарна отговорност на адвоката за допуснати нарушения в неговата работа, което изисква спазване на всички норми досежно осъществяваната защита. Всички тези обстоятелства са от значение, като се определя размера на адвокатското възнаграждение. Наред с тези посочени обстоятелства, адвокатското възнаграждение следва да отговаря на изискванията за справедливост, на основание чл. 36, ал. 2 от ЗАДв.

Следва към тези обстоятелства да се вземе предвид, че реално не е предявен иск за цялата сума, но е осъществена защита при посочените обстоятелства. Също така, че делото има правна и фактическа сложност. Обратният извод на въззивния съд не е обоснован. Поставените правни въпроси в процеса, пренесени и пред въззивния съд, относно приложимото право, стълкновителните норми, както и тълкуването на посочените норми, показват една изключителна сложност на процеса. Поради всички посочени обстоятелства следва да се определи, че справедливото възнаграждение, което се дължи за осъщественото представителство е в размер на заплатеното от страната, така както е доказано в процеса.

По изложените съображения следва да се отмени определението на въззивния съд за разликата над уважения до размер от 5 000 лв и вместо него се уважи искането на ответника за заплащане на разноски, сторени пред въззивния съд, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в размер от още 2364 лв.

Така мотивиран ВКС

ОПРЕДЕЛИ

ОТМЕНЯ определение № 28 от 27.02.2023 г. по в. д.д. 232/22 г., Апелативен съд – Велико Т. в частта, с която е оставено без уважение искането на „ЗК Хук24“ АГ за присъждане на разноските, направени пред въззивния съд за разликата над 2 636 лв до напълно претендирания размер и ВМЕСТО ТОВА

ОСЪЖДА С. ВЕНЕРОВА П. ЕГН [ЕГН], [населено място], обл. П., [улица] да заплати на „Хук 24“ АГ, вписано в търговския регистър с № HRB3240, [населено място], ул. „В.-Хусонг“ 2, Германия сумата от още 2 364 лв, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА определението в останалата обжалвана част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: