Р Е Ш Е Н И Е

№ 661

гр. София, 17.12.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. В. И. 2. И. С.

при участието на секретаря И. Р. и прокурора С. М. след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н. д. № 964/24 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационна жалба, депозирана чрез защитника на подсъдимия Д. С. В., срещу Присъда № 7 от 9 юли 2024 г., постановена по в. н.о. х.д. № 88/24 г. по описа на Окръжен съд – Смолян.

С новата присъда на въззивния съд е отменена постановената оправдателна Присъда № 7 от 29 май 2024 г. по н. о.х. д. № 113/23 г. на Районен съд – Мадан и на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК подсъдимият Д. С. В. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 131, ал. 2, предл. 4., т. 3, вр. чл. 130, ал. 1 НК и при условията на чл. 54 НК - осъден на лишаване от свобода за срок от една година, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от три години.

С касационната жалба на адвокат В. Р. е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Поддържаното нарушение на материалния закон е аргументирано с твърдение за неправилен правен извод на въззивния съд касателно субективната съставомерност на деянието. Подчертано е, че приетата от съдилищата фактическа обстановка не се оспорва, но че именно от нея ставало ясно, че деецът не бил действал с умисъл, още по-малко с пряк такъв, да причини телесно увреждане на полицейския служител. Твърди се, накратко, че от волева гледна точка подсъдимият искал единствено да избяга и осуети проверката срещу него без да е целял увреждането на полицая, от когото искал да се отскубне. С тези съображения се претендира и оправдаването на подсъдимия в рамките на установените от въззивния съд факти.

Не са постъпили възражения срещу касационната жалба от страна на държавното и частното обвинение.

Подсъдимият, защитникът му, частният обвинител и повереникът му, всички редовно призовани, не се явяват пред ВКС.

От адвокат Р. е постъпила „писмена защита“ с еднотипно по смисъл съдържание с изложеното в касационната жалба.

Представителят на прокуратурата намира за неоснователна касационната жалба. В подкрепа на заетото становище прокурорът излага подробни съображения за доказателствения материал, видно от който подсъдимият съвсем съзнателно бил ритнал полицейския служител. Като заключава, че прекият умисъл на дееца е извън съмнение, държавният обвинител намира за правилно приложен материалния закон.

След като прецени изложените в касационните жалби касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационната жалба е допустима като подадена от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съответните съобщения за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 2 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

С оглед посоченото в съдържанието й основание, предметът на процесния касационен контрол се ограничава до приложението на материалния закон, доколкото не са наведени други оплаквания, а ВКС не констатира допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на т. нар. абсолютни такива, налагащо служебна интервенция.

Касаторът твърди, че умисълът на дееца да причини телесно уреждане на полицейския служител докато той изпълнявал службата си, се изключвал, тъй като единствената цел на подсъдимия била да избяга. Касационният съд не споделя това виждане.

Според приетата от съдилищата фактическа обстановка полицейският служител К., за да осуети бягство на подсъдимия, криещ в устата си топче с марихуана, го хванал и държал отзад. На помощ се притекли и други двама свидетели. В опит да се отскубне подсъдимият В. бутнал очилата на свидетеля Н., след което, ритайки с крак назад, ударил полицая в областта на дясното коляно, който паднал на земята. Причинена му била лека телесна повреда по чл. 130, ал. 1 от НК.

При тези факти правилно деянието е преценено от решаващия съд като умишлено.

За умисъла се отсъжда не само по декларираното от извършителя психично отношение към резултата, а въз основа на конкретните му действия и обстановката при реализирането им. Ако непосредствената цел на един субект, оказващ съпротива на полицейски орган, е да избяга, но той съзнава, че наред с целения резултат, като пряка последица от съпротивителните действия, ще настъпи със сигурност и конкретно увреждане спрямо лицето, срещу което е насочена съпротивата, то субектът действа с пряк умисъл. Ако пък деецът е допускал, но се е отнасял безразлично към възможното настъпване на същото увреждане, във волеви аспект умисълът му ще е евентуален. Непредпазливост ще е налице тогава когато деецът не е предвиждал настъпването на резултата, но е бил длъжен и е могъл или пък макар да го е предвиждал е мислел да го предотврати.

Тези основни положения, отнесени към разглеждания случай, обосновават извода на настоящата инстанция, че въззивният съд не е допуснал грешка в приложението на закона. Съгласно приетите факти при оказаната съпротива подсъдимият е ритнал в коляното задържащия го полицейски служител целенасочено, а не неволно. За това е отсъдено по силата, с която е нанесен ударът (пострадалият не просто е отпуснал захвата си, а е паднал на земята) и по това, че подсъдимият го е насочил съзнателно и директно към тялото на държащия го отзад. Следователно в интелектуалния аспект на умисъла му е била включена ясната представа, че действието му не само би способствало бягството му, но е от естество със сигурност да причини увреждане на задържащия го. Едва ли е нужно разяснението, че е очаквано от силен ритник да настъпи поне лека телесна увреда, както се е и случило. Затова е несъстоятелна защитната теза, че това действие на подсъдимия не било насочено умишлено срещу телесния интегритет на полицейския служител по време на изпълнение на службата му. Увреждането би било причинено по непредпазливост, ако в резултат на опитите си да се изтръгне подсъдимият бе засегнал неволно някого от приближилите го полицаи, сред които и пострадалият.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Присъда № 7 от 9 юли 2024 г., постановена по в. н.о. х.д. № 88/24 г. по описа на Окръжен съд – Смолян

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.