Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 18 616/12.02.2019 година, подадена от „Р. К” ЕАД [населено място], против решение № 8150/29.12.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 14 791/2017 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 13 515/20.01.2018 година на Софийски районен съд, гражданско отделение, 145-ти състав, постановено по гр. д. № 35 580/2013 година, с което по иск с правно основание чл. 464 от ГПК е прието за установено в отношенията между ищеца „Дик“ ООД [населено място] и ответниците „Р. К” ЕАД [населено място] и П. Б. Л., че не съществува вземане на Л. към „Р. К” ЕАД [населено място] за неизплатено трудово възнаграждение за август, септември, октомври, ноември и декември 2012 година, в общ размер на 24 714.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 17.01.2013 година до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК отм.. 02.2013 година по гр. д. № 2230/2013 година по описа на Софийския районен съд, 38-ми състав.

В подадената от „Р. К” ЕАД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от „Дик“ ООД [населено място] против „Р. К” ЕАД [населено място] и П. Б. Л. иск с правно основание чл. 464 от ГПК да бъде отхвърлен. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Р. К” ЕАД [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответниците по касационната жалба не са подали отговор на същата, като не са изразили становище по допустимостта и основателността й.

Третото лице помагач на страната на „Дик“ ООД [населено място], а именно „Ив Груп 88” ЕООД [населено място] не е подало отговор на жалбата, като не е изразило становище по допустимостта и основателността й.

„Р. К” ЕАД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 07.01.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 18 616/12.02.2019 година, като е подадена по пощата на 07.02.2019 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийски градски съд е приел за установено, че се касае за предявен от присъединен взискател-„Дик“ ООД [населено място], против друг взискател-П. Б. Л. и длъжника по изпълнението-„Р. К” ЕАД [населено място] отрицателен установителен иск по чл. 463, ал. 1 от ГПК като спорното право се обуславяло от доказването на следните предпоставки, а именно трудовия договор между ответниците „Р. К” ЕАД [населено място] и П. Б. Л. да бил действителен, да е била престирана работна сила от страна на работника и вземането за трудово възнаграждение да съществува. Тези предпоставки следвало да бъдат доказани от страна на ответниците „Р. К” ЕАД [населено място] и П. Б. Л. с оглед на разместената в процеса доказателствена тежест относно предявената искова претенция.

С оглед допустимостта на производството по предявения отрицателен установителен иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК „Дик“ ООД [населено място] трябвало да обоснове и докаже процесуалната си легитимация от предявяването му, а именно, че е кредитор на длъжника „Р. К” ЕАД [населено място], като обоснове правния си интерес от предявяването на иска против другия взискател П. Б. Л. и длъжника и да докаже, че искът е предявен в едномесечен срок от разпределението. В случая искът бил предявен на 22.08.2013 година. Правният интерес от предявяване на иска по чл. 464, ал. 1 от ГПК, както и процесуалната легитимация на ищеца „Дик“ ООД [населено място] се считали за възникнали с факта на присъединяване на ищеца като взискател с подадена от него молба от 21.08.2013 година по изпълнително дело 20138410405737/2013 година по описа на Н. Л. М.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, в което основен взискател бил П. Б. Л., а длъжник „Р. К” ЕАД [населено място]. Въззивният съд приел, че дори и към момента на предявяването на иска да са липсвали доказателства за наличие на извършено разпределение, към този момент, то в хода на производството били представени такива, от които било видно, че разпределението по изпълнително дело 20138410405737/2013 година по описа на Н. Л. М.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители било извършено в един по-късен момент вече в хода на съдебното производство-на 18.11.2016 година. По делото нямало данни разпределението да било влязло в сила, както и разпределените суми да са били предадена фактически на П. Б. Л.. Съставът на Софийски градски съд намирал, че евентуалното предаване на сумите на Л. не влече недопустимост на предявения от „Дик“ ООД [населено място] отрицателен установителен иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК, а по-скоро обосновават извод само за ангажиране на имуществената отговорност на частния съдебен изпълнител на основание чл. 74 от ЗЧСИ. На 21.12.2016 година бил даден ход на устните състезания пред първоинстанционния съд, при което дори исковата претенция да била предявена на 22.08.2013 година, в един по-ранен момент, то в хода на производството от момента на извършеното на 18.11.2016 година разпределение, се считало, че започва да тече едномесечния срок за предявяване на установителната претенция по чл. 464, ал. 1 от ГПК. Т. е. в хода на производството бил настъпил срока за предявяване на исковата претенция с посоченото правно основание, като предпоставките за нейното разглеждане в цялост са се били проявили към момента на устните състезания пред първата инстанция и са съществували към момента на постановяване на първоинстанционното решение, поради което към тези моменти исковата претенция била вече допустима. Евентуалното пропускане на срока по чл. 464, ал. 1 от ГПК влияело единствено на вида на исковата претенция-искът следвало да е осъдителен, когато бил пропуснат едномесечния срок за предявяване и когато сумите по разпределение били предадени, като правото да се оспорило вземането на друг взискател от страна на присъединения взискател не се преклудирало с неспазването на едномесечния срок за предявяване. По тези съображения въззивният съд намирал за неоснователни твърденията на „Р. К” ЕАД [населено място] във въззивната му жалба за недопустимост на производството като образувано преди влизане в сила на разпределението по изпълнително дело 20138410405737/2013 година по описа на Н. Л. М.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители и поради липса на доказателства за това, че изпълнителното производство било все още висящо. За пълнота на изложението следвало да се посочи, че доказателства за евентуалното прекратяване на изпълнителното производство трябвало да се ангажират именно от „Р. К” ЕАД [населено място], тъй като благоприятните правни последици от установяването на това обстоятелство би черпил именно този ответник, а не ищеца „Дик“ ООД [населено място].

Съставът на Софийски градски съд е посочил, че за да постанови първоинстанционното решение съставът на Софийския районен съд бил приел, че исковата претенция по чл. 464, ал. 1 от ГПК на „Дик“ ООД [населено място] била основателна, тъй като от ответника П. Б. Л. не били представени доказателства да е престирал работна сила, а именно не били представени от двамата ответници отчет или доклад за извършената от П. Б. Л. мениджърска длъжност по трудовият му договор от 28.07.2012 година, като представените списъци с имена на дружества-съконтрагенти, с които било възможно Л. да е контактувал, не доказвали същият да бил влизал в преговори или предложения за продажба на стоки, и съответно да са били реализирани такива сделки. Първоинстанционният съд се бил позовал и на представените по делото дневници за покупко-продажба на стоки, според които за 2012 година-2013 година не са били реализирани сделки. В заключение, било прието в мотивите на първоинстанционното решение на база ценената доказателствена съвкупност-справки от НОИ [населено място] и НАП [населено място], съдебно-счетоводната експертиза, справките декларации и дневниците за покупко-продажба, че не се доказвало да съществуват както дължими трудовите възнаграждения в полза на П. Б. Л., така и съществуването на трудово правоотношение между ответниците Л. и „Р. К” ЕАД [населено място], по силата, на което работодателят да се бил считал за задължен да заплати на работника си дължимото му трудово възнаграждение. Съставът на Софийски градски съд напълно споделял тези изводи на първоинстанционния съд и препращал към тях на основание чл. 272 от ГПК.

Освен това съставът на Софийски градски съд е посочил, че от представеното нотариално заверено пълномощно в полза на пълномощника адвокат А. Р. Т. не била учредена изрично представителна власт за сключва от името на „Р. К” ЕАД [населено място] трудови договори и/или да ги прекратява, а учредената такава касаела само представителна власт, свързана с осъществяване на дейност като търговски пълномощник съгласно чл. 26 от ТЗ на дружеството пълномощник-„Р. К” ЕАД [населено място]. При липса на представен договор за управление, от който търговския пълномощник можел да черпи представителна власт да представлява работодателя (принципала) при прекратяване на трудови договори със служители от ръководството на търговеца-което било по-обременителното по тежест и правни последици действие, то по аргумент на по-силното основание същият нямал и не можел да има представителна власт и за по-лекото обременително по тежест и правни последици действие, а именно да сключва трудови договори с работници и служители. В този смисъл въззивният съд не споделял възраженията на ответника „Р. К” ЕАД [населено място] в отговора на исковата молба и във въззивната му жалба, че трудовия договор с П. Б. Л. бил сключен при наличие на валидно учредена представителна власт.

Съставът на Софийски градски съд е изложил съображения, че дори да се приеме, че е сключен трудов договор не се установявало от „Р. К” ЕАД [населено място] в условията на пълно и главно доказване, че П. Б. Л. бил престирал работна сила на заеманата от него длъжност „мениджър-реклама“ за периода от 28.07.2012 година до момента на прекратяване на договора на 27.12.2012 година. Само представянето на два броя списъци с потенциални клиенти за евентуално сключване на договори за покупко-продажба на стоки не било достатъчно да обоснове извода, че П. Б. Л. бил влизал в преговори с посочените в списъците търговци, че бил рекламирал мостри на стоки, съгласно заявените в отговора на исковата молба твърдения, и/или че е влизал в т. нар. твърдян като искан от работодателя „личен контакт“ с потенциалните купувачи. Липсвали например събрани в тази насока гласни доказателствени средства. Не били представени доклади и отчети за извършваната трудова дейност от работника П. Б. Л. във връзка с възложената му за изпълнение рекламна дейност. Липсвали доказателства от страна на „Р. К” ЕАД [населено място] да са били предоставени на работника определени мостри на стоки. Не бил ясен какъв асортимент от стоки бил рекламиран и предлаган от П. Б. Л.. Не се установявало да са били реализирани и отделни сделки в резултат на изпълнение на трудовите задължения на Л. във връзка с твърдяната като осъществявана рекламна дейност, като съдебно-счетоводната експертиза и дневниците за покупко-продажба на стоки, с липса на отбелязвания на сключени за периода 2012 година-2013 година, доказвали, че търговската дейност на „Р. К” ЕАД [населено място] не била реализирана в общ план, а реализираната такава била в незначителни размери за сумите от 341.90 лева за 2012 година и от 30.29 лева за 2013 година. Съща така въззивният съд приемал, че евентуалното доказване на тези обстоятелства като обективно проявили се, би имало правно значение за извършването на преценка, че са били изпълнени със съдържание вменените то ответника П. Б. Л. задължения да престира труд във връзка с осъществяването на рекламна дейност на стоките на ответника „Р. К” ЕАД [населено място]. Липсата на съдържание от гледна на точка на изпълнението на трудовите задължения на работника по престиране на работна сила било един от елементите на трудовия договор, като само срещу престиран труд, без да е необходимо да е постигнат резултат, възниквало насрещно задължение за работодателя да заплати съответното договорено на работника трудово възнаграждение. При това положение за ответника „Р. К” ЕАД [населено място] не било възникнало задължение да заплаща трудово възнаграждение, тъй като реално не се установило като доказано ответникът П. Б. Л. да е престирал работна сила, а именно-не се доказвало да е рекламирал мостри на стоки, да са му били зачислени на мостри на стоки, да е влизал в „личен контакт“ с търговци-съконтрагенти и въобще да е извършвал всички други задължения, свързани с рекламната дейност на стоки пред търговци. Т. е. в полза на П. Б. Л. не съществувало вземане за сумата от 24 174.00 лева, представляващо общ размер на трудови възнаграждения за периода септември-декември 2012 г. на основание сключеният с него трудов договор от 28.07.2012 година за длъжността „мениджър-реклама“ при ответника „Р. К” ЕАД [населено място]. По тези съображения съставът на Софийски градски съд намирал за неоснователни възраженията на „Р. К” ЕАД [населено място] за дължимост на трудови възнаграждения в полза на ответника П. Б. Л., поради реално полаган труд.

На следващо място съставът на Софийски градски съд намирал за доказано на основание съдебно-счетоводната експертиза, че не били осчетоводени задължения на „Р. К” ЕАД [населено място] за дължими се трудови възнаграждения в полза на П. Б. Л. на база на представената на вещото лице информация в НАП [населено място] за посоченото дружество. Вещото лице било отчело, че не е имало достъп до счетоводните регистри на дружеството-ответник „Р. К” ЕАД [населено място], поради което се било позовало на предоставената му от НАП [населено място] информация. Тази информация се основавала на данни, които били подавани именно от „Р. К” ЕАД [населено място]. От друга страна, ако дружеството имало за цел да осигури достъп до счетоводната си документация, то е могло да стори това в рамките на производството и съответно е могло да противопостави доказателства-например първични счетоводни документи, от които черпи благоприятни правни последици. Въззивният съд приемал, че неизпълнението на административното задължение на ответника „Р. К” ЕАД [населено място] да регистрира, съответно да обяви по законния ред факта на сключването и прекратяването на трудовия договор с ответника П. Б. Л. в НАП [населено място], както и евентуалното неизпълнение на задължените за удържане и внасяне на съответните осигуровки за осигуреното лице в НОИ [населено място], не водело до недействителност на трудовото правоотношение между страните или не предпоставяло създаването на неговата привидност само на това основание, в каквато насока били и изложените в исковата молба на ищеца „Дик“ ООД [населено място] първоначални твърдения.

Дори и да се приемело, че е налице сключен трудов договор между ответниците „Р. К” ЕАД [населено място] и П. Б. Л. и с оглед твърдението на ищеца „Дик“ ООД [населено място] за неговата привидност, то въпросът дали реално е полаган труд от работника или липсва такъв в рамките на уговореният период, за който е следвало принципно да се заплати на ответника Л. трудово възнаграждение, не водел до недействителност на трудовия договор, поради неговата привидност, а имал значение единственото към неговото изпълнение. Обстоятелството дали се била престирала или не работна сила се свързвало само с изпълнението на трудовия договор, а от материалите по делото се установило, че ответникът П. Б. Л. реално не бил полагал труд на основание сключеният с работодателя „Р. К” ЕАД [населено място] трудово договор от 28.07.2012 година.

С оглед на горепосочените мотиви на Софийски градски съд при постановяване на обжалваното решение, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Р. К” ЕАД [населено място] е поставило правните въпроси за това необходимо ли е да бъде доказана от ответниците (служител и работодател) по иск с правно основание чл. 464 от ГПК извършената работа на основание чл. 128 от КТ от единия ответник в полза на другия, при прието от съда установено трудово правоотношение за полагане на труд между ответниците; за доказателствената тежест при иск с правно основание чл. 464 от ГПК във връзка с чл. 128 от КТ на предоставена в полза на работодателя от служителя трудова сила, в случай че работодателят е приел извършената интелектуална работа без забележки и е признал задължението за плащане на трудовото възнаграждение; за това необходимо ли е да бъдат посочвани допълнителни доказателства от ответниците (работодател и служител) по иск с правно основание чл. 464 от ГПК при извършена работа на основание чл. 128, т. 2 от КТ от единия ответник в полза на другия ответник освен приемането от работодателя без забележки на извършената от служителя работа; за това необходимо ли е да бъдат сочени допълнителни доказателства от ответниците (работодател и служител) по иск с правно основание чл. 464 от ГПК при извършена интелектуална работа, на основание чл. 128, т. 2 от КТ, от единия ответник в полза на другия, освен приемането от работодателя без забележки на извършената от служителя умствена дейност, в полза на работодателя по валидно сключен трудов договор; за това необходимо ли е ответниците (работодател и служител) в производството по чл. 464 от ГПК да ангажират доказателства за установяване на резултат от извършената от единия ответник в полза на другия; за това в тежест на коя страна в производството по иск с правно основание чл. 464 от ГПК е да докаже липсата на основанието за дължимост на трудовото възнаграждение между ответниците (служител и работодател) във връзка с отсъствието на обстоятелства по чл. 186 от КТ, чл. 267 от КТ и чл. 268 от КТ по трудовия договор между ответниците; за това в тежест на коя страна в исковото производство по чл. 464 от ГПК е да докаже законосъобразността от въздържане на дисциплинарни мерки съгласно КТ от работника към служителя за липсата на извършена работа от служителя във връзка с иск на ищеца за недължимост на трудовото възнаграждение с основание чл. 128, т. 2 от КТ; за това необходимо ли е ответниците по иск с правно основание чл. 464 от ГПК да установят причината за прекратяване на трудовия договор помежду им, включително и неизвършването на работа, съгласно чл. 128, т. 2 от КТ, при сключен договор с условие по чл. 70 от КТ, с цел изследване на дължимостта на трудовото възнаграждение на служителя; за това законосъобразно ли е въззивният съд, без да е сезиран от ищеца с първоначалния иск и/или от въззивника с въззивната жалба по свой почин да изисква от страните доказването на обстоятелства, които не са били предмет на доказване в доклада на първоинстанционния съд; за това законосъобразно ли е въззивният съд, по свой почин, да изисква от страните доказване на обстоятелства, които не са били предмет на доказване в доклада на първоинстанционния съд (престирането на труд и съществуването на трудовото правоотношение); за това задължен ли е съдебният състав, с оглед настъпила перемпция, да изиска в цялост изпълнителното дело, взискателят и длъжникът, по което са страни в исковия процес по чл. 464 от ГПК и за това в какво процесуално качество трябва да бъде конституиран ответник-конкуриращ взискател имайки предвид, че вземането е резултат на трудов спор между него като служител и длъжника по изпълнението, като работодател. Излагат се съображения, че по така поставените въпроси обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, поради което е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Също така се сочи, че допускането на касационното обжалване ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което е основание за допускате на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК

Последният от така поставените въпроси не обуславя допускането на обжалваното решение до касационно обжалване, тъй като разпоредбата на чл. 464, ал. 1 от ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване. Съобразно същата, когато един от взискателите по изпълнението оспорва съществуването на вземането на друг кредитор, този кредитор и длъжникът по изпълнението се конституират като ответници по предявения иск за оспорване на вземането по чл. 464, ал. 1 от ГПК. Длъжникът по изпълнението и кредиторът, чието вземане е оспорено имат процесуалното качество на ответници по предявения иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК, независимо от това какво е фактическото и правно основание за възникване на вземането. В случая длъжникът по изпълнението „Р. К” ЕАД [населено място] и взискателят, чието вземане се оспорва-П. Б. Л. са конституирани като ответници по делото, така че въззивният съд е съобразил установената практика в тази накова, поради което не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Наред с това посочената разпоредба е ясна и не се нуждае от тълкуване, поради което не е налице и предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Посочените предпоставки не са налице и по въпроса свързан с прилагането към исковото производство на изпълнителното производство, тъй като при предявен иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК съдебният изпълнител не може да изплати сумата, определена за кредитора с оспореното вземане, съответно производството по изпълнителното дело не може да бъде прекратено до заплащането на всички постъпили по него суми. Противното би довело до отговорност на съдебния изпълнител по реда на чл. 74 от ЗЧСИ.Сременно липсва изрична норма, която да задължава съдът да приложи към производството по чл. 464, ал. 1 от ГПК изпълнителното производство по което се събира спорното вземане. Поначало прилагането на производство към друго такова е допустимо, когато се цели установяване на сила на присъдено нещо и когато по прилаганото производство се намират многобройни писмени доказателства, новото събиране, на които представлява затруднение за страната. В останалите случаи тя трябва да представи съответните доказателства или да установи изгодните за нея обстоятелства с всички допустими от ГПК доказателства, без да се изисква прилагането на другото производство.

Не обосновават допускането на въззивното решение до касационно обжалване и въпросите за това законосъобразно ли е въззивният съд, без да е сезиран от ищеца с първоначалния иск и/или от въззивника с въззивната жалба по свой почин да изисква от страните доказването на обстоятелства, които не са били предмет на доказване в доклада на първоинстанционния съд и за това законосъобразно ли е въззивният съд, по свой почин, да изисква от страните доказване на обстоятелства, които не са били предмет на доказване в доклада на първоинстанционния съд (престирането на труд и съществуването на трудовото правоотношение). По отношение на тези въпроси се твърди, че изложените във въззивната жалба твърдения били само за съществуването или не на трудовите правоотношения, но не и за това дали е полаган труд и дали за този труд се дължи възнаграждение. По отношение на тези въпроси съставът на Софийски градски съд е обсъдил всички относими към спора твърдения и възражения на страните, както тези наведени от „Дик“ ООД [населено място] в исковата молба и в отговора на подадената от „Р. К” ЕАД [населено място] въззивна жалба, така и тези наведени от „Р. К” ЕАД [населено място] в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, а не е обсъждал избирателно само някои от тях. Същевременно не са обсъждани доводи и възражения, които не са били направени от страните в производството и такива не са били въвеждани служебно от съда. Съставът на Софийски градски съд е постановил решението си обсъждайки всички установени по делото факти, които не са различни от тези приети за установени в първоинстанционното решение, като преди съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК е преценил направените във въззивната жалба на „Р. К” ЕАД [населено място] оплаквания. Освен това дори и съставът на Софийски градски съд да е излязъл извън очертаните с подадената от „Р. К” ЕАД [населено място] въззивна жалба рамки за разглеждането на спора не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Това произтича от обстоятелството, че въззивната жалба е приета за неоснователна, т. е. дори и да бъдат изключени съображенията на въззивния съд извън тези по въззивната жалба, това ще е без значение, тъй като оплакванията в жалбата също са приети за неоснователни, а по отношение на тези изводи на въззивната инстанция не са формулирани правни въпроси обуславящи допускането на касационното обжалване. Затова не са налице основания за допускане на касационното обжалване по тези въпроси по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Останалите правни въпроси, формулирани в изложението на „Р. К” ЕАД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, са свързани с разпределението на доказателствената тежест при иска по чл. 464 от ГПК. По отношение на тях въззивният съд е съобразил установената в т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 8/2012 година на ОСГТК на ВКС съдебна практика, съгласно която в производството по предявен отрицателен установителен иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът-фактите, от които произтича правото му. При иск с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК ищецът трябва да докаже както съществуването на вземането му, предмет на съответното изпълнително производство, така и обстоятелството, че оспореното вземане на другия кредитор създава пречки за пълното или частично удовлетворяване на собственото му вземане. Същевременно ответниците са тези, които трябва да установят при условията на главното и пълното доказване съществуването на оспорваното вземане. При това те трябва да изложат и докажат всички обстоятелства, от които произтича твърдяното от тях и оспорвано от ищеца права. Това произтича от обстоятелството, че отхвърления отрицателен установителен иск се приравнява на уважен положителен установителен иск на ответника,, съответно уважаването на отрицателния иск се приравнява на отхвърлени положителни такива на ответника. Затова във втория случай ответникът по отрицателния иск не може да предяви последващ положителен установителен иск, позовавайки се на обстоятелства, които са съществували към момента на производството по отрицателния иск, но не са били заявени в него. В случая ответниците следва да установят всички предпоставки за възвиването и съществуването на твърдяното от тях задължение за заплащане на трудово възнаграждение. При това е без значение обстоятелството дали спорът между самите ответници за съществуването на вземането е разрешен със сила на пресъдено нещо, тъй като съгласно чл. 464, ал. 2 от ГПК тази сила не обвързва оспорващия кредитор. С оглед на това не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по тези въпроси, а също така не са налице и тези по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като не са изложени съображения, че посочената практика на ВКС е неправилна и следва да бъде изоставена или пък да бъде изменена поради промяна в законодателството или в обществено икономическите отношения.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Р. К” ЕАД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Р. К” ЕАД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 8150/29.12.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 14 791/2017 година по подадената срещу него от „Р. К” ЕАД [населено място], касационна жалба с вх. № 18 616/12.02.2019 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8150/29.12.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 14 791/2017 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „ДИК“ ООД [населено място] с ЕИК [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат В. К., а именно „ИВ ГРУП 88“ ЕООД [населено място], район, [улица]

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.