Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 8631 от 30.ІV.2019 г. на „Д. Б” ЕООД-С., подадена чрез процесуалния представител на търговеца по пълномощие от САК против решение № 546 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 6.ІІІ.2019 г., постановено по т. д. № 5873/2018 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 1233/15.VІ.2018 г. на СГС, ТК, с-в VІ-23, по т. д. № 1386/2017 г. В ЧАСТТА МУ за уважаването на предявения от софийското „Хидротоп`2000” ЕООД срещу настоящия касатор иск с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 001 лв., представляваща дължимо възнаграждение по сключен помежду им договор № РД-82/2010 г от дата 10.VІІІ.2010 г.

Оплакванията на касатора „Д. Б” ЕООД са както за недопустимост на атакуваното въззивно решение, така и за неговата неправилност – като постановено при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира обезсилването му, а, алтернативно – касиране на същото и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителния иск с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД на софийското „Хидротоп`2000” ООД да се отхвърли в предявения по делото негов размер – като неоснователен и недоказан, а в резултат в полза на касатора да се присъдят и всички направени по водене на делото разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й „Д. Б” ЕООД обосновава приложно поле на касационния контрол както с твърдението си за вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение /основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК/, така и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от двете отделения на неговата търговска колегия (Р. № 100/20.VІ.2011 г. на ІІ-ро т. о. по т. д. № 194/2010 г., както и Р. № 98/26.VІІ.2013 г. на І-во т. о. по т. д. № 851/2012 г.) по следните пет правни въпроса:

1./ „Длъжен ли е съдът да открие производството по оспорване на представен по делото като доказателство частен документ /независимо от това дали последният е диспозитивен или удостоверителен/, когато другата страна е заявила че ще се ползва от оспореното писмено доказателство, респ. налице ли е процесуално нарушение, ако съдът не е открил производство?”;

2./ „Длъжен ли е съдът, когато оспорилата представения по делото частен документ страна се позовава на извършено механично въздействие върху същия, да даде указания в какво се състои това въздействие, респ. длъжен ли е съдът да открие производство по оспорването на този документ?”;

3./ „Когато е оспорено авторството на представен по делото частен документ и не е открито производство по оспорването му, съдът обвързан ли е от разпоредбата на чл. 180 ГПК или не?”.

4./ „Може ли да се приеме, че едно юридическо лице е обвързано от представен в процеса частен документ, чиято автентичност е оспорена от законния му представител, ако от външна страна е видно, че освен оспорения подпис, върху документа е положен и печат на същото юридическо лице и задължително ли е да се открие производство по оспорването на авторството на този документ в такъв случай?”;

5./ „Елемент ли е от авторството на частен документ печатът, положен от името на сочения в документа автор, или такъв елемент е само съответния подпис?”

Отделно от горното, от значение не само за изхода по конкретното дело, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се явявало произнасянето на САС с атакуваното решение по следните два правни въпроса:

1./ „Може ли да се приеме, че е налице потвърждение на действия, извършени без представителна власт преди връчване по реда на ГПК, обективирани в оспорения относно авторството му частен документ, ако е видно, че върху последния е положен печат на соченото за негов автор лице /ЮЛ/?”

2./ „Може ли да се приеме, че е налице потвърждение, ако така оспореният в процеса документ /видно от събраните по делото доказателства/ е изпратен до ищеца от трето, неучастващо в процеса лице, което не е и страна по спорното правоотношение?”

Ответното по касация „Хиротоп`2000” ООД-С. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата касационна жалба на „Д. Б” ЕООД-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

1. По твърдението на търговеца настоящ касатор за вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение:

Два са доводите на касатора, наведени в подкрепа на евентуално наличие на това основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допустимост на касационния контрол:

~ „Длъжен ли е съдът, при предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск, да прекрати производството пред него, ако констатира, че същия иск е недопустим или следва да даде указания на ищеца да конкретизира в какво се състои искането му, при условие, че от обстоятелствената част и петитума на исковата молба недвусмислено е ясно какъв е предявения иск?”;

~ „Допустимо ли е съдът служебно да дава указания на ищеца в производството по чл. 422 ГПК, че същият има право да предявява осъдителни искове и дали подобни указания превишават правомощията на съда, предоставени му по реда на служебното начало, както и дали по такъв начин се нарушава принципът на равнопоставеност на страните?”

Първостепенният съд е разгледал по същество два предявени като частични обективно кумулативно съединени осъдителни иска на Хидротоп`2000” ООД срещу търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и съответно – по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, приемайки, че от цялото вземане за възнаграждение по процесния договор за изработка в размер на 36 005.60 лв. се претендира присъждането на сума в размер на 25 001 лв., а от цялото вземане за неустойка по същия договор от 6 600 лв. по делото се търси присъждането на сума в размер на 1 000 лева. В Раздел І от отговора на исковата молба (вх. № 159375/27.ХІ.2017 г. по описа на СГС) процесуалният представител на „Д. Б” ЕООД изрично е заявил, че счита предявените обективно съединени искове „за допустими”. С това настоящето възражение за недопустимост на въззивното решение („като постановено по недопустим иск”) ще следва да се счита преклудирано още към горепосочената дата на отговора по чл. 131 ГПК.Ествено за пълнота ще следва да се отбележи, че оплакване за порок на първоинстанционното решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК не е правено и във въззивната жалба (вх. № 115411/15.ІХ.2018 г. по описа на СГС) на търговеца настоящ касатор.

С оглед гореизложеното и предвид изцяло хипотетичния характер на доводите, инвокирани от касатора „Д. Б” ЕООД в подкрепа на твърдението му за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допустимост на касационния контрол, ще следва да се посочи, че не се констатира вероятност атакуваното от това търговско дружество решение на САС да е процесуално недопустим съдебен акт.

2. Относно наличието на приложно поле на касационното обжалване в хипотезите по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК:

За да потвърди решението на първостепенния съд в атакуваната му част по уважения срещу касатора осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, въззивната инстанция е приела, стриктно придържайки се към съдопроизводственото правило на чл. 180 ГПК, че независимо от оспорването на процесните две данъчни фактури /от датите 21.ІХ.2010 г. и 12.Х. с. г./ няма основание за откриване на процедура по чл. 193 ГПК, доколкото, като частни документи, фактурите се ползват единствено с формална доказателствена сила, като удостоверяват, че съдържащото се в тях волеизявление е направено от онова физическо лице, сочено като техен автор. При данните по делото, че вместо от управителя на ЕООД настоящ касатор /М.К./, оспорените две фактури са били подписани за „получил услугата” от лице с имена Л. Т., действало от името на дружеството настоящ касатор, но без редовно учредена представителна власт за това, решаващият правен извод на САС е бил за приложимост на разпоредбата на чл. 301 ТЗ: потвърждаване на действията на възложителя по приемането на извършената от ищцовото „Хидротоп` 2000” ООД работа, толкова повече, че по делото е бил представен т. нар. „График за изплащане на суми по ф/ри от „Д. Б” ЕООД към „Хидротоп`2000” ООД”, подписан от управителя на първото М. К., представляващ по същество едно изрично, прекъсващо погасителната давност /по см. на чл. 116, б. „а” ЗЗД/ признание и потвърждаване дължимостта на възнаграждението по чл. 266, ал. 1 ЗЗД по издадените в изпълнение на процесния договор за изработка № РД 82/2010 от 10.VІІІ.2010 г. три данъчни фактури.

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предметна на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че от първата група правни въпроси в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК, тези с поредни номера 1 и 2 се отнасят до правилността на атакуваното въззивно решение, докато останалите три въпроса са с хипотетичен характер, т. е. въобще не са били предмет на произнасянето на САС с обжалвания акт по съществото на спора. Съответно релевираните от касатора „Д. Б” ЕООД други два правни въпроса във връзка с твърдяното евентуално наличие и на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК са също с изцяло хипотетичен характер.

Ето защо, при така установената липса на главното основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните в изложението към жалбата на „Д. Б” ЕООД две допълнителни предпоставки /в случая по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст/. Погрешното отъждествяване от този жалбоподател на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК - от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 546 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 6.ІІІ.2019 г., постановено по т. д. № 5873/2018 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1

2