Р Е Ш Е Н И Е

№ 50014

Гр. София, 08.11. 2024 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

При участието на секретаря С. Ш.

като изслуша докладваното от съдия П. Х.

т. д. № 1993/2022 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на[Фирма 1] АД, подадена чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 261163 от 31.03.2022 г. по в. гр. д. № 896 по описа за 2021 г. на Софийския градски съд, ІV-А въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение от 24.11.2020 г. по гр. д. № 4438/2020 г. на Софийския районен съд, 153-ти състав за отхвърляне на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу К. Й. Й. и З. А. Й. иск за установяване, при условията на пасивна солидарност, на вземане на банката за заплащане на договорна (възнаградителна) лихва по договор за кредит от 10.07.2008 г. в размер на 8 649.31 лв. за периода от 07.06.2013 г. до 11.09.2018 г., относно което са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. В останалата обжалвана от К. Й. и З. Й. част, с която е установено съществуването на солидарно задължение на ответниците към[Фирма 1] АД за заплащане на сумата от 16 783.87 лв. - непогасена главница по договора за кредит от 10.07.2008 г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила; както и на сумата от 28.78 лв. (определена по размер с оглед частично уважено възражение за прихващане със сумата от 425.12 лв.), представляваща незаплатени заемни такси, ведно със законната лихва, считано от 12.09.2018 г., въззивното решение не е допуснато до касационен контрол и е влязло в законна сила.

Оплакванията в касационната жалба за неправилност на решението в отхвърлителната му част са основани на всички хипотези по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд относно момента, когато е настъпила предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит. Поддържа, че предсрочната изискуемост неправилно е обвързана с датата на получаване на преписа от исковата молба по предходното исково производство между страните, предмет на гр. д. № 52141/2013 г. по описа на СРС, 36-ти състав, вместо с датата на връчване на уведомленията до ответниците – 29.08.2018 г. Касаторът счита, че съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, отнасящи се до формирането и обективните предели на силата на пресъдено нещо, доколкото първият иск на банката по чл. 422 ГПК е бил отхвърлен именно поради това, че кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем по надлежния ред, а въззивният съд не е зачел това обстоятелство. Позовава се на допуснато от съда нарушение на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, както и на несъобразяване с указанията по т. 2 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. По подробни съображения моли за отмяна на въззивното решение в посочената по-горе част и за постановяване на друго такова, с което установителният иск относно дължимостта на договорната лихва да бъде уважен.

Касационно обжалване на решението е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос относно обхвата на силата на пресъдено нещо в случаите на повторно заведен иск по чл. 422 ГПК, когато първият е бил отхвърлен поради липса на предсрочна изискуемост на вземането по чл. 417, т. 2 ГПК, съгласно указанията на т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и за задължението на съда да я зачете.

Ответницата по касация З. А. Й. (единствен наследник на починалия на 28.06.2022 г. ответник К. Й. Й.), чрез процесуален пълномощник, изразява становище за неоснователност на касационната жалба, подробно аргументирано в отговора на жалбата, както и в депозираната пред съда писмена защита.

Въз основа на посочените в жалбата основания за неправилност на въззивното решение, становищата на страните и материалите по делото, съставът на Върховния касационен съд приема следното:

При постановяване на обжалвания съдебен акт съставът на въззивния съд изцяло е споделил и е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, като отделно е изложил следните съображения:

Редовното погасяване на кредита от страна на кредитополучателите Йотови е било преустановено на 31.01.2012 г. Съгласно счетоводните записвания в електронната система на банката процесният кредит е осчетоводен за първи път като предсрочно изискуем на 04.06.2012 г. Към 05.09.2018 г., след повторно обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, са допуснати просрочия в погасяването на 63 бр. месечни погасителни вноски. Вещото лице по ССЕ е изчислило, че неиздължената част от главницата по кредита е в размер на 16 783.87 лв., а непогасената възнаградителна лихва за периода от 07.06.2013 г. до 11.09.2018 г. е в размер на 8 649,32 лв.

От страна на банката са представени уведомления изх. № № 01-20-04947 и 01-20-04948 от 09.08.2018 г., с които е обявена предсрочната изискуемост на задълженията по договора за банков кредит, връчени на кредитополучателите на посочения в договора адрес на 29.08.2018 г. С отговора на исковата молба ответниците изрично са възразили, че не са надлежно уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията през 2012 г. Между страните е водено предходно производство по чл. 422 от ГПК относно същия договор за банков кредит, приключило с влязло в сила на 10.07.2015 г. решение от 11.07.2014 г., постановено по гр. д. № 52141/2013 г. по описа на Софийския районен съд, 36 състав. С цитираното решение съдът е присъдил в полза на банката падежиралите вноски за главница до м. 05.2014 г. в общ размер на 506.43 лв., падежиралите вноски за възнаградителна лихва за периода от 30.01.2012 г. до 06.06.2013 г. в общ размер на 2 289.87 лв. и сумата 392.86 лв. - заемни такси по кредита, като е отхвърлил иска за главницата до пълния предявен размер 17 290.30 лв., тъй като банката не е упражнила надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с отправяне на изявление до кредитополучателите, което да е достигнало до тях преди предявяване на исковата молба.

При тази фактическа обстановка съставът на въззивния съд е приел, че изявлението за предсрочна изискуемост не е породило действие към 2012 г., тъй като не са били налице предпоставките на т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но че предсрочната изискуемост е настъпила през 2014 г., когато ответниците са получили препис от исковата молба по чл. 422 ГПК, по която е било образувано гр. д. № 52141/2013 г., като повторното й обявяване, чрез връчване на нови уведомления от банката през 2018 г., не е било необходимо.

Съдът е посочил, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи въз основа на непогасения остатък от предоставената по договора сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането съгласно Тълкувателно решение по т. д. № 3/2017 г. на ВКС, ОСГТК, без включване на уговореното в договора възнаграждение /възнаградителни лихви/. В случая претендираната възнаградителна лихва е за периода от 07.06.2013 г. до 11.09.2018 г. За правилен е намерен изводът на първата инстанция, че такава не се дължи след обявената предсрочна изискуемост на кредита с получаването на препис от исковата молба в производството по гр. д. № 52141/2013 г. по описа на Софийския районен съд, а преди този момент претенцията е погасена по давност. Вземанията за лихва съобразно чл. 111, б. В, вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД се погасяват с тригодишна давност от настъпване на тяхната изискуемост, поради което за погасени следва да се считат всички задължения по вноски за лихви, чиято изискуемост е настъпила до 12.09.2015 г.

Становището на състава на Върховния касационен съд по въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, произтича от следното:

В решение № 60102 от 06.10.2021 г. по т. д. № 1922/2020 г. на ВКС, ТК, І т. о. е даден отрицателен отговор на процесуалноправен въпрос, изцяло относим и по настоящото дело, а именно дали при отхвърлен по съображения за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредит иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е допустимо при нов иск със същото правно основание и твърдение за обявена след влизане в сила на решението по предходното дело предсрочна изискуемост на същия кредит, последната да се счете доведена до знанието на длъжника с връчването на препис от подадената по предходното дело искова молба, съдържаща твърдение за наличие на предпоставките за отнемане преимуществото на срока.

За да достигне до този отговор съставът на касационния съд е изходил от момента, към който се формира силата на пресъдено нещо, а именно - датата на приключване на устните състезания по делото на съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила. По тази причина е приел, че при отхвърлен с влязло в сила решение иск по чл. 422, ал. 1 ГПК поради липса на настъпила предсрочна изискуемост на кредита, между страните е установено и че правото на ищеца да претендира предсрочно изискуемо вземане не е възникнало към момента на приключване на съдебното дирене. В този случай е допустимо в нов процес по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът да предяви срещу същия ответник вземанията си, основани на същия договор за кредит, като твърди новонастъпил факт - осъществяване на условията и предпоставките за предсрочна изискуемост на остатъка от кредитното задължение след края на устните състезания по предходното дело. В новия процес съдът не е обвързан от твърдяната от ищеца дата на отнемането на преимуществото на срока и може да приеме различна от посочената от ищеца дата на нейното настъпване с оглед събраните по делото доказателства, но във всички случаи е длъжен да зачете, че тази изискуемост не е настъпила преди датата на приключване на устните състезания по предходното производство, в което е отречено вземането на кредитора за вноските с ненастъпил падеж. В последващото производство съдът не може да приеме наличие на предсрочна изискуемост към дата, към която с влязлото в сила решение настъпването на този факт е отречено.

Следователно, ако с влязло в сила решение е отхвърлен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК поради ненастъпване на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на вземания по договор за кредит, недопустимо е, с оглед разпоредбата на чл. 297 ГПК, при нов иск със същото правно основание и позоваване на обявена след влизане в сила на решението по предходното дело предсрочна изискуемост на същия кредит, последната да се счете за доведена до знанието на длъжника с връчване на препис от подадената по предходното дело искова молба.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло горното разрешение, като в допълнение, с оглед доводите на ответницата по касация, счита за нужно да отбележи следното:

Няма спор в теорията и практиката, че когато исковата претенция се отхвърля поради липса на изискуемост на вземането не се създава сила на пресъдено нещо относно неговото съществуване и последващ иск относно същото вземане, основан на вече настъпила изискуемост, е допустим. Това е така, независимо дали в диспозитива на влязлото в сила решение е посочено, че искът е бил заведен преждевременно или тази решаваща за изхода на спора констатация е направена само в мотивите на съдебния акт (тъй като дори да се приеме, че липсата на изискуемост следва да бъде изрично отразена в диспозитива на решението, при наличие на нарочно формирана воля в този смисъл пропускът същата да намери съответен израз в диспозитива би представлявал единствено очевидна фактическа грешка). В този случай обективните предели на силата на пресъдено нещо и разпоредбата на чл. 297 ГПК задължават сезирания с нов иск за същото вземане съд да зачете в пълна степен горното основание за отхвърляне на исковата претенция, тъй като то е пряко относимо към допустимостта на заведеното пред него исково производство. Поради това при повторно предявен иск в обсъжданата хипотеза съдът не може да приеме, че изискуемостта на вземането е настъпила преди приключване на устните състезания по предходното дело пред съда, решил спора по същество с влязъл в законна сила акт. Приемането, че искът е допустим, тъй като преди това по съдебен ред е установено, че същото вземане не е било изискуемо, е несъвместимо с формирането на извод, че изискуемостта на вземането е настъпила по време на предходния исков процес.

По изложените съображения съдът дава отговор на поставения пред него правен въпрос в следния смисъл: При повторно заведен иск по чл. 422 ГПК, когато първият е бил отхвърлен с влязло в сила решение поради липса на предсрочна изискуемост на вземането по чл. 417, т. 2 ГПК, включително според указанията на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката на съдебния състав относно обективните предели на силата на пресъдено нещо включва зачитане на обстоятелството, че до момента на приключване на устните състезания пред инстанциите по същество по предходното дело вземането не е било изискуемо, поради което и този въпрос не може да бъде пререшаван.

При разглеждането на касационната жалба по същество настоящият съдебен състав счита, че същата е частично основателна.

Предвид така дадения отговор на значимия за делото правен въпрос въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част се преценява като необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила при определянето на момента, когато е настъпила предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит, в резултат на което неправилно е прието, че кредитополучателите изобщо не дължат възнаградителна (договорна) лихва за периода от 07.06.2013 г. до 11.09.2018 г.

Всъщност такава лихва се дължи до 29.08.2018 г., когато съобразно данните по делото е настъпила предсрочната изискуемост на вземанията на банката. С оглед направеното възражение за изтекла погасителна давност и предвид момента на предявяване на иска (съвпадащ с момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 12.09.2018 г. съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК), въззивният съд правилно е посочил, че уговорената възнаградителна лихва не се дължи за времето от 07.06.2013 г. до 12.09.2015 г., но неправилно, по изложените по-горе съображения, е отхвърлил изцяло иска. В заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се съдържат изчисления за размера на договорната лихва за времето след 12.09.2015 г., т. е. в периода, за който липсва погасяване по давност. Според експертното заключение при начисляване на лихвата до 29.08.2018 г., същата възлиза на 4 879.22 лв., до който размер искът е основателен и следва да бъде уважен.

В заключение настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да се отменени в посочената част и вместо него да се постанови друго, с което установителният иск досежно възнаградителната лихва да бъде уважен за сумата от 4 879.22 лв. В останалата обжалвана от банката част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

С оглед окончателния изход от спора в полза на касатора следва да бъдат присъдени сторените от него съдебно-деловодни разноски за всички инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска, възлизащи на 537.26 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 261163 от 31.03.2022 г. по в. гр. д. № 896/2021 г. на Софийския градски съд, ІV-А въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение от 24.11.2020 г. по гр. д. № 4438/2020 г. на Софийския районен съд, 153-ти състав за отхвърляне на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от[Фирма 1] АД срещу К. Й. Й. (починал след постановяване на въззивното решение) и З. А. Й. иск за установяване на вземането на банката за заплащане на договорна (възнаградителна) лихва по договор за кредит от 10.07.2008 г. в размер на 4 879.22 лв. за периода от 12.09.2015 г. до 29.08.2018 г., като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЕМА ЗЗД УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че З. А. Й. с ЕГН [ЕГН] дължи на[Фирма 1] АД сумата от 4 879.22 лв. – възнаградителна лихва по договор за кредит от 10.07.2008 г., начислена за периода от 12.09.2015 г. до 29.08.2018 г.

ОСЪЖДА З. А. Й. с ЕГН [ЕГН] да заплати на[Фирма 1] ЕАД сумата 537.26 лв. – съдебно-деловодни разноски за всички съдебни инстанции.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 261163 от 31.03.2022 г. по в. гр. д. № 896/2021 г. на Софийския градски съд, ІV-А въззивен състав в останалата допусната до касационно обжалване част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: