О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50028

гр. София, 06.11.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гр. дело № 3419 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Х. А. Х., чрез пълномощник адв.В. М. от САК и на Министерство на правосъдието срещу въззивно решение № 10113/29.01.2021 г. по в. гр. д. № 4867/2019 г. по описа на Апелативен съд – София, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 7129/15.11.2018 г. по гр. д. № 3683/2017 г. на Софийски градски съд, и като краен резултат Министерство на правосъдието е осъдено на основание чл. 441 изр. 2 ГПК във вр. с чл. 49 от ЗЗД да заплати на Х. А. Х.: сумата 7823,32 лв.- обезщетение за претърпени от него имуществени вреди и сумата 300 лв.- обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от незаконосъобразно извършено действие по изп. д. № 28/2012 г. на ДСИ при Районен съд - Търговище, представляващо наложен от ДСИ на 14.04.2015 г. запор върху негово вземане в размер на 4000 евро – присъдено му обезщетение за неимуществени вреди с решение на ЕСПЧ от 10.03.2015 г., ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 01.09.2015 г. до окончателното им изплащане, като искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 300 лв. до пълния предявен размер от 192 176,68 лв. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта му отхвърляща претенцията за присъждане на лихва върху обезщетението за имуществени вреди в размер на пределната ставка по заеми на Европейската банка плюс три процентни пункта, както и в частта му с която е отхвърлен като неоснователен приетия за разглеждане в условията на евентуалност обратен иск по чл. 54 ЗЗД на Министерство на правосъдието, [населено място], против третото лице помагач М. А. М., за осъждането на ответницата да заплати горепосочените суми при условие, че същите бъдат заплатени от Министерство на правосъдието на Х. А. Х.. С въззивното решение е потвърдено и постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 17612/17.07.2019г. по гр. д. № 3683/2017 г. по описа на СГС, с което Х. А. Х. е осъден да заплати разноски на ответника Министерство на правосъдието, представляващи юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция.

Ищецът Х. А. Х. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 300 лв. до 192 176,68 лв.; в частта, отхвърляща присъждане на законна лихва върху обезщетенията преди 01.09.2015 г.; в частта отхвърляща претенцията за присъждане на лихва върху обезщетението за имуществени вреди в размер на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка плюс три процентни пункта; и в частта в която е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 17612/17.07.2019г. по гр. д. № 3683/2017 г. по описа на СГС. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по следните въпроси: 1. „Когато по делото са обективирани претенции от страна на ищеца за лихва върху главницата, различна от законната лихва по чл.86 ЗЗД и основаваща се на международен акт, имащ превес над националното законодателство, длъжен ли е съдът да съобрази тези претенции, присъждайки лихва върху главницата ?“; 2. „Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл.188 ГПК/отм./ да обсъди в цялост и анализира всички доказателства по делото, касаещи спорното право, дори когато тези доказателства водят до противоречиви или разнопосочни изводи и следва ли съдът след подробното им обсъждане да посочи кои доказателства цени като достоверни и относими и кои не относно спорното право?“ и 3. „Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл.12 ГПК, да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; съдът трябва ли да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се и трябва ли да бъдат обсъдени всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото?“. Поддържа и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

О. М. на правосъдието, обжалва въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част, и в частта, с която е отхвърлен обратния осъдителен иск срещу третото лице помагач - М. А. М.. Сочат се основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Формулирани са следните правни въпроси: 1. „Следва ли да се прилага тълкувателно решение за период преди приемането му, при положение, че по същия въпрос е било действащо Постановление на Пленума на ВС?“; 2 „Настъпването на перемпция на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК по силата на закона ли настъпва или, както е посочено в чл.433 ал.1 ГПК – с издаване на постановление на съдебния изпълнител?“; 3. „Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като е настъпила перемпция, съдебният изпълнител може ли да откаже да изпълни искания нов способ?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да изследва наличието на всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД?“; 5. „Следва ли въззивният съд да постанови своя съдебен акт, като не се съобрази с приложени по делото влезли в сила решения?“; 6. „Може ли елементът противоправност в действията на ДСИ да бъде приет за доказан, без да са налице отменени действия на ДСИ по предвидения за това в закона ред?“; 7. „При какви условия и кога настъпва перемпцията?“. Сочи се и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Третото лице помагач на страната на ответника ДСИ М. А. М. счита, че касационната жалба на Министерство на правосъдието не следва да се допуска до касационен контрол.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 14.02.2012 г. по молба на Н. Ф. Т., в качеството й на наследник по закон на починалия на 06.08.2008 г. Ф. Х. З. и А. А. З. е било образувано изп. д. № 28/2012 г. по описа на ДСИ към PC-Търговище, за принудително събиране сумите по изпълнителен лист от 18.04.2002 г., издаден въз основа на Присъда № 24/20.10.2000 г. по НОХД № 72/2000 г. по описа на Търговищкият окръжен съд, по силата на който Х. А. Х. и М. И. И. са осъдени да заплатят солидарно на Ф. Х. З. и А. А. З. на основание чл.45 от ЗЗД обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на по 20 000 лв. за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от 05.10.1999 г. до окончателното им изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 100 лв. и 3 лв. за издаване на изпълнителен лист. За времето от 14.02.2012 г. до 19.03.2015 г. по делото не били искани от взискателите и не са били извършени никакви изпълнителни действия. Едва на 20.03.2015 г., след отвод на съдебния изпълнител В., делото било продължено от ДСИ М. М., с извършване на пълно имуществено проучване на длъжниците. На 14.04.2015 г. ДСИ наложил запор върху вземането на ищеца по постановено решение на съда от 10.03.2015 г. за присъдената сума от 4000 евро, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. С писмо от 19.05.2015 г. Министерство на правосъдието уведомило съдебния изпълнител, че постановеното на 10.03.2015 г. решение на ЕСПЧ по жалбата „Х. Х. срещу България“ ще влезе в сила на 10.06.2015 г. и присъденото обезщетение в размер на 4000 евро ще бъде преведено в срок най-късно до 10.09.2015 г. по посочена сметка на името на ДСИ при РС - Търговище. Ищецът бил уведомен за наложения запор на 17.06.2015 г., когато разбрал и за образуваното срещу него изпълнително дело, тъй като до този момент в качеството му на длъжник, не била връчвана покана за доброволно изпълнение. На 15.07.2015 г., длъжникът Х. Х. заявил с молба пред ДСИ, че делото е следвало да бъде прекратено на основание чл.433, т.3 от ГПК, поради обезсилване на изпълнителния лист, предвид изтеклите давностни срокове. Върху бъдещите вземания на Х. на 23.07.2015 г. бил наложен запор в ГД „Изпълнение на наказанията“ София и до началника на Затвора [населено място]. Против наложения запор Х. подал жалба, която била оставена без уважение с решение гр. д. № 179/2015 г. на Окръжен съд - Търговище. На 28.08.2015 г. сума от 7 823,32 лв. постъпила по сметка на ДСИ, а на 01.09.2015 г. тази сума била разпределена от ДСИ М., както следва: 359,49 лв. в полза на PC- Търговище като държавна такса и 7463,83лв. в полза на взискателя, като на 03.09.2015 г. сумите били преведени, съответно на взискателя Н. Ф. Т. и PC -Търговище.

Прието е, че след изтичане на двугодишният срок по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, след 14.02.2014 г., условията за законосъобразно провеждане на започналия изпълнителен процес са отпаднали, тъй като прекратяването на изпълнението, възприемано като изпълнително правоотношение, настъпва по силата на закона. С неправомерно предприетите от съдебния изпълнител действия по налагане на запор и извършване на разпределение след прекратяване на изпълнителното дело - 14.02.2014 г., на 01.09.2015г., когато следващата се на ищеца сума от 7 823,32 лв. била разпределена между взискателите и извадена от неговия патримониум, за ищеца настъпили имуществени вреди в посочения размер. Посочено е, че влязлото в сила решение на ОС-Търговище, с което е била отхвърлена жалбата на ищеца - длъжник в изпълнителното производство срещу наложения запор, не санира незаконосъобразните действия на ДСИ, извършвани по изпълнителното дело след настъпилата перемпция.

Позовавайки се на събраните по делото гласни доказателства, въззивния състав е приел, че действията на ДСИ предизвикали у Х. стрес, притеснение, изпитвано чувство за несправедливост и униние, които могат да бъдат квалифицирани душевна болка. Липсвали доказателства, тези страдания да са била по-изразени от обичайното Не били доказани и настъпили за ищеца негативни последици за физиологичното му и психично здраве. Въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди, е в размер на 300 лв., върху която сума се дължи лихвата от датата 01.09.2015 г., на която дата реално е настъпила имуществената щета за ищеца, предвид разпоредбата на чл.86 ал.1 във вр. с чл.84 ал.3 от ЗЗД.

Доколкото държавният съдебен изпълнител бил в трудови правоотношения с Министерството на правосъдието, то за вредите от незаконосъобразните му действия отговорността била на Министерството на правосъдието /чл. 441 изр. 2 ГПК във вр. с чл. 49 от ЗЗД/.

За да отхвърли предявения от Министерството на правосъдието, срещу третото лице – помагач обратен иск заявен в размер, идентичен на размера, за който в качеството му на ответник ще бъде осъден по главния иск. Въззивния съд е посочил, че ищецът по обратния иск не твърди и не доказва елементите от фактическия състав на чл. 203, ал.1 КТ - вредата да е причинена умишлено, да е в резултат на престъпление, или да не е при или по повод изпълнение на трудовите задължения, в които случаи отговорността би се определяла по гражданския закон. В случая, били налице предпоставките за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на ДСИ след плащане от страна на Министерството на правосъдието в полза на Х., което би било нов факт, преодоляващ силата на присъдено нещо. Посочено е, че плащането би представлявало щета за министерството, който факт ще е релевантен за определяне размера на отговорността на ДСИ предвид специалния ред, уреден в чл. 210 КТ.

За да потвърди постановеното по реда на чл.248, ал. 1 от ГПК определение, с което ищецът е осъден да заплати разноски на ответника, представляващи юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция, съд е приел, че на ответника се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение в определения размер съобразно нормата на чл.37 от ЗПрП вр. чл.25, ал.2 вр. ал.1 от НЗПрП, фактическата и правна сложност на делото, както и единственото проведено съдебно заседание по делото.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Не е налице соченото и от двамата касатори основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд.

По касационната жалба на Х. А. Х. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора – ищец първи въпрос. Същия е привързан към твърдение на касатора, че претендираната законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди /искът за обезщетение за лихви не е бил предявен като самостоятелен/ следва да бъде в завишен размер, различен от посочения от съда. В действащия ЗЗД е установен лихвоносния характер на деликтното обезщетение. Този извод следва от систематичното тълкуване на чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и чл. 84, ал. 3 ЗЗД, според които при неизпълнение на парично задължение се дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като при непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана. В практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че делинквента, дължи обезщетение на пострадалото лице в размер на доказаните имуществени и неимуществени вреди, както и законна лихва от датата на увреждането /чл.84, ал.3 ЗЗД/. Лихвите се дължат върху размера на обезщетението, защото съгласно цитираната разпоредба, делинквента се счита в забава без покана, т. е. от датата на увреждането. В този случай присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск – за обезщетението. Това е приел и въззивния съд. Не се установява противоречие на въззивното решение с решение № 106 от 13.10.2010 г. по гр. д. № 1094/2009 г. на ВКС, I т. о., постановено при друга фактическа обстановка и доказателствена съвкупност. Там е разгледана хипотеза в която, приложимото право по отношение на главното правоотношение се обхваща от регламентацията на Конвенция СМR, като е прието, че в този случай и произтичащите от него акцесорни правоотношения също следва да се обхващат от режима на тази нормативен акт. Посочено е, че параметрите на специалните правни норми, каквито са тези от Конвенцията, съдържат изискване за точно определен начин на изчисляване и на лихвите, различен от този по ЗЗД, поради което лихвата е следвало да бъде определена като такава по СМR /чл. 27 от Конвенцията/, а не по правилата на националното законодателство /чл. 86, ал. 2 ЗЗД/. По настоящото дело главната претенция е за вреди причинени от ДСИ и е приложима разпоредбата на чл.49 ЗЗД, поради което лихвата е определена по правилата на националното законодателство.

Поставените от касатора - ищец втори и трети въпроси, също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от него част. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи за да обоснове изводите си за частичната неоснователност на претенциите на ищеца. Следователно по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация.

По касационната жалба на Министерство на правосъдието и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:

След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, по въпроса: когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като е настъпила перемпция, съдебният изпълнител може ли да откаже да изпълни искания нов способ. Същия е от значение за изхода на спора, и въззивното решение в обжалваната му от касатора Министерство на правосъдието част, следва да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие с цитираната в изложението на Министерство на правосъдието практика на ВКС.

По въпроси под №№ 2, 4, 6 и 7 в изложението на ответника, касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото правните разрешения по тях са свързани и обусловени от отговора на въпроса, по който касационният контрол се допуска. Останалите въпроси под №№ 1 и 5 не притежават характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като са формулирани общотеоретично и не са изводими от решаващите изводи на въззивния съд по делото. Затова и по тях, и на сочените основания не следва да се допуска касационно обжалване.

Жалбоподателят Министерство на правосъдието, на осн. чл.84 т.1 ГПК е освободен от внасяне на държавни такси в производството.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10113/29.01.2021 г. по в. гр. д. № 4867/2019 г. по описа на Апелативен съд – София в частта му, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 441 изр. 2 ГПК във вр. с чл. 49 от ЗЗД на Х. А. Х. против Министерство на правосъдието за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, в разликата над 300 лв. до пълния предявен размер от 192 176,68 лв.; в частта, отхвърляща претенцията на Х. А. Х. за присъждане на законна лихва върху обезщетенията преди 01.09.2015 г., като и в частта отхвърляща претенцията на Х. А. Х. за присъждане на лихва върху обезщетението за имуществени вреди в размер на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка плюс три процентни пункта.

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10113/29.01.2021 г. по в. гр. д. № 4867/2019 г. по описа на Апелативен съд – София в останалата му обжалвана част.

Делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.