Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение №527/17.6.2019 г. по настоящото дело е допуснато до касационно обжалване въззивно решение №195/28.5.2018 г. по гр. д.№782/2017 г. по описа на Софийския окръжен съд, г. о., втори въззивен състав.

С обжалваното решение е отменено решение №120/01.8.2017 г. по гр. д.№1083/2011 г. на Самоковския районен съд в частта, с която е признат за относително недействителен, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, по отношение на „В. С“ ООД договор за дарение на недвижим имот, обективиран с нотариален акт №93, т.IVА, рег.№7668, дело №638/2009 г. на нотариус Б. М., с който Н. Б. К. е дарил на Б. Н. К. 3/4 ид. части от недвижим имот, находящ се във в. з.“Я.“, област с., а именно: двуетажна жилищна сграда със застроена площ 133 кв. м, построени в УПИ с площ 1000 кв. м, идентичен с парцел ***, пл.№*, кв. 8 по регулационния план на в. з., “Я.“, както и в частта, с която Н. Б. К. и Б. Н. К. са осъдени да заплатят на „Вега стар“ ООД сумата 1587, 82 лева, и вместо това искът с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за същия имот е отхвърлен.

Софийският окръжен съд е приел, че е „Предявен е иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Искът е допустим с оглед твърденията на ищеца, че е кредитор на първия ответник по конкретно негово неудовлетворено вземане, произтичащо от запис на заповед, и че същият е извършил действие, с което го уврежда – сключване на договор за дарение в полза на втория ответник.

Според чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Това право възниква при наличието на определен фактически състав с установени от законодателя елементи, а именно: 1. наличието на твърдяно действително вземане на ищеца, възникнало преди извършването на действието, чието обявяване на недействителност се иска, което вземане не е необходимо да е изискуемо и ликвидно, а извод за несъществуване на вземането може да се направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо; 2. извършването на действие от страна на длъжника, което уврежда кредитора; 3. субективен елемент - знание на длъжника /респ. и на лицето, с което е договарял при възмездно действие/, че извършеното от него действие уврежда кредитора. В чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е предвидена възможност за атакуване от кредитора на увреждащите действия, извършени от длъжника преди възникването на вземането му, но при наличие на специална субективна предпоставка – увреждащото го действие да е било предназначено от длъжника и лицето, с което последният е договарял, да увреди кредитора, т. е. в тази хипотеза е необходима увреждаща цел на страните по действието.

В случая съдът приема за установено /а и страните не спорят по този въпрос/, че вземането, което обуславя качеството на кредитор на ищеца спрямо първи ответник, е възникнало в неговия патримониум по силата на джиро /прехвърляне на вземането по запис на заповед от 27.07.2009 г./ от поемателя по него „М. Л” на 14.05.2010 г., т. е. след сключване на процесния договор за дарение на 17.12.2009 г. Активната материална легитимация в хипотезата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД принадлежи единствено на лице, което е кредитор на длъжника към момента на сключване на атакуваната увреждаща сделка. В случая това е праводателят на ищеца „М. Л”, но не и ищецът „В. С” ООД, който е придобил чрез джиро вземането по записа на заповед след сключване на процесния договор за дарение. При това положение ищецът, който е придобил вземането след сключване на сделката, не е материалнолегитимиран да иска обявяване на нейната недействителност по реда на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Този извод се извежда от принципа, че състоянието на длъжниковото имущество се преценява към момента, в който кредиторът е станал такъв, т. е. към момента, в който той е придобил вземането. Това е така защото логично е всеки кредитор да разчита точно на това имущество на длъжника /в качеството му на общо обезпечение на задълженията/, с което последният разполага към момента на възникване на вземането на кредитора, тъй като именно към този момент кредиторът има възможност да прецени платежоспособността на длъжника и, в зависимост от преценката, да приеме да стане негов кредитор или не: ако длъжникът разполага с достатъчно /според кредитора/ имущество, това би обусловило по-голямата готовност на последния да придобие вземане срещу този длъжник, и обратно – ако длъжниковото имущество е недостатъчно, кредиторът може да предпочете да не поеме такъв риск. В последната хипотеза, ако длъжникът вече е обеднял и въпреки знанието за това /или възможността да се осведоми/ кредиторът придобие вземане срещу него, той прави това на свой риск. Затова, ако не може да се удовлетвори от имуществото на длъжника си, той трябва да понесе последиците от неговата неплатежоспособност. Интересът на третото лице – контрахент на длъжника, следва да бъде предпочетен пред този на кредитора, тъй като, придобивайки вземането след разпоредителната сделка, той знае за нея /или е могъл да узнае за нея от вписванията в имотния регистър/, и поради това е имал възможност да прецени дали да придобие вземането при тези условия. За разлика от него към момента на сключване на сделката, третите лица нямат основание да е съмняват в правните й последици /тъй като кредиторът ще я атакува едва в по-късен момент/, не предполагат бъдещото изменение на имущественото състояние на длъжника /в случай на уважаване на претенцията на кредитора/, и добросъвестно разчитат на придобиваното със сделката имущество.

По горните съображения се налага извод, че отменителният иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, предявен от кредитор, който е придобил вземането си след сключване на твърдяната увреждаща сделка, независимо дали същата е възмездна или не, неоснователен поради липса на активна материалноправна легитимация.

Налице е съдебна практика, според която, ако ищецът се легитимира като кредитор с възникнало след сключване на увреждащата сделка вземане, т. е. увреждащото действие е извършено преди датата на придобиване на вземането, то Павловият иск би могъл да се упражни в хипотезата на ч. 135, ал. 3 от ЗЗД. В тази хипотеза следва да е налице субективна предпоставка – действието да е предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Намерението за увреждане не включва единствено знание, че длъжникът има дългове и с разпоредителното действие би могъл да увреди кредитора, а това действие следва да е извършено именно с оглед на очаквано възникване на бъдещо задължение. В тази хипотеза презумпцията за знание не намира приложение. От събраните по делото доказателства не може да се направи извод процесната сделка да е сключена от ответниците с цел да се увреди бъдещия кредитор на първия ответник.

С оглед на горното настоящият състав намира, че са налице предпоставките за възникване на правото на ищеца по чл. 135 от ЗЗД, поради което предявеният от него иск е основателен.

Поради несъвпадане на извода на настоящата инстанция с този на първоинстанционния съд, решението следва да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него постановено друго, с което предявеният иск по чл. 135 от ЗЗД се отхвърли.“

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по първия от поставените въпроси, а именно „Трябва ли да се изследва качеството кредитор и момента, към който последният е придобил вземането в производството по чл. 135 ЗЗД? “, като относим към изводите на въззивната инстанция и с оглед представената към изложението практика на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставения въпрос намира следното:

По поставения въпрос следва да се отговори с оглед приетото в т. 3 от тълкувателно решение №2/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. д.№2/2017 г. на ВКС ОСГТК. С него е прието, че „Защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на чл. 213 ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство.“

Поради това следва да се направи извод, че кредиторът е легитимиран да предяви иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД именно като кредитор, при наличие на първоначалната сделка между длъжника и лицето, на което е имотът е прехвърлен.

В касационната жалба против въззивното решение на окръжния съд се твърди, че същото е неправилно и необосновано. Твърди се, че въззивната инстанция незаконосъобразно е стигнала до извод, че ищецът няма качеството на кредитор. Застъпва се становище, че джиросването на записа на заповед не води до намаляване правата на кредитора и новият кредитор не губи потестативното право по чл. 135 ЗЗД, което в противен случай облагодетелства длъжника.

Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД.

В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касационния жалбоподател – адв. М., която представя и писмена защита. Претендират се разноски.

Ответникът по касация Б. Н. К., посредством процесуалния си представител адв.В. В., е депозирал отговор по смисъла на чл. 287 ГПК, като последния в съдебно заседание го поддържа.

Ответникът по касация Н. Б. К., посредством процесуалния си представител – адв. Б., е депозирал отговор по смисъла на чл. 287 ГПК.

Останалите ответници по касация В. И. К., Н. Д. И. и М. Х. А. – Р., не заявяват становища в настоящото производство.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговорите на ответниците по касация, становището на процесуалния представител на ответника по касация Б. Н. К. - адв.В. В. и това на касационния жалбоподател – адв.М., изразени в съдебно заседание, както и писмената защита на последната, и на основание чл. 290 ГПК, намира за установено следното:

С оглед отговора на поставения въпрос съдът намира, че обжалваното решение е неправилно.

Приетото в точка 3 от тълкувателно решение №2/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. д.№2/2017 г. на ВКС ОСГТК защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат.

Предвид даденият отговор е налице увреждане интересите на кредитора, тъй като с договора за дарение – нот. акт №93, т.IV А, рег.№7668, дело №638/2009 г. по описа на нотариус Б.М., Н. Б. К. е дарил на Б. Н. К. част от процесния имот, като по този начин е намалил актива на имуществото си. Тъй като фактът на увреждането се преценява към момента на сключване на сделката, чиято недействителност се иска да бъде обявена към 17.12.2009 г., ответникът вече е бил длъжник по запис на заповед, издаден по-рано – 27.7.2009 г. Договорът за дарение е безвъзмезден и е достатъчно длъжникът да е знаел за увреждането – аргумент от чл. 135, ал. 1, изречение първо ЗЗД. В случая това е налице, тъй като този договор е сключен след като е възникнал дълга на ответника към ищеца. Ирелевантно е субективното отношение на лицето, получило престация от длъжника, тъй като то е получило имущество без насрещна престация. Освен това по настоящото дело не е оборена презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД.

Изложеното налага отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде уважен.

Относно разноските ответниците по касация следва да заплати на касационния жалбоподател деловодни разноски за трите инстанции в размер на 6588 лева.

Водим от изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1, предложение последно ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение №195/28.5.2018 г. по гр. д.№782/2017 г. по описа на Софийския окръжен съд, г. о., втори въззивен състав, и ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА ОТНОСИТЕЛНО НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД,по отношение на „Вега стар“ ООД с ЕИК 831587151, договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №93, том IV А, рег.№7668, дело №638/2009 г. на нотариус Б. М., с който на 17.12.2009 г.Н. Б. К. е дарил на Б. Н. К. 3/4 /три четвърти/ идеални части от следния недвижим имот, находящ се във вилна зона „Я.“, [община], област С., а именно: ДВУЕТАЖНА ЖИЛИЩНА СГРАДА със застроена площ от 133 кв. м, построена в урегулиран поземлен имот с площ от 1000 кв. м, идентичен с парцел ***, с пл.№*, кв. 8 по регулационния план на в. з.“Я.“, [община], област С., при съседи: УПИ – * – *, УПИ – *-*, озеленяване и улица.

ОСЪЖДА Н. Б. К., с ЕГН – [ЕГН], и Б. Н. К., с ЕГН – /ЕГН/, и двамата с адрес в [населено място], ул.“Д-р К. С.“ №31, вх.Б, ет. 1, ап. 5, да заплатят на „ВЕГА СТАР“ ООД със седалище и адрес на управление – град Б. С, област Враца, ул.Индустриална №12, деловодни разноски в размер на 6588/шест хиляди петстотин осемдесет и осем/ лева.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: