О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2826
гр. София, 30.10.2024 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 362 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „НФ Мобил“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат М. Д. срещу решение № 4799 от 14.09.2023 г. по в. гр. дело № 14230/2021 г. по описа на Софийски градски съд, II-А въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20155725 от 12.07.2021 г. по гр. дело № 8662/2019 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 54 състав и „НФ Мобил“ ЕООД е осъдено да заплати на ЗК „Л. И. АД сума в размер 200 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от „НФ Мобил“ ЕООД срещу ЗК „Л. И. АД искове с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ЗК „Л. И. АД да заплати на „НФ Мобил“ ЕОД сумата от 24 500 лв., представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по сключен между страните договор за имуществена застраховка „Каско“ за настъпил на 21.02.2016 г. покрит застрахователен риск - ПТП, в резултат на който били причинени вреди по застрахования при ответника лек автомобил „Мерцедес Е500“ с рама № WDB2110721B035690, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 12.02.2019 г., и сумата 7 214 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата, дължимо за периода от 19.03.2016 г. до 11.02.2019 г., както и ищецът е осъден да заплати на ответника сума в размер 300 лв., представляваща разноски, направени в първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност. Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът сочи следните правни въпроси:
1. Относно момента, в който настъпва процесуална преклузия за въвеждане на материалноправни правоизключващи възражения от ответната страна в производството? – противоречие с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тьлк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
2. Относно съдържанието на исковата молба с оглед изискванията за редовност съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК при иск за присъждане на обезщетение по имуществена застраховка „Каско“ на МПС с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ /чл. 208, ал. 1 КЗ /отм.//? - противоречие с Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 149/15.10.2019 г. по гр. д. № 60078/2016 г. на ВКС, I гр. о. и решение № 60312/12.08.2022 г. по гр. д. № 512/2021 г. на ВКС, IV гр. о.
3. Относно задължението на съда да се произнася по действително заявените от страните факти и обстоятелства и липсата на възможност да приема за доказани факти, за които страните в условията на състезателност не са правили доказателствени искания – противоречие с решение № 477/23.01.2013 г. по гр. д. № 1648/2011 г. на ВКС.
4. Относно задълженията на съда при липса на посочени от ответника обстоятелства, на които се основава дадено възражение да укаже на страната да изясни фактите и да конкретизира твърденията си съобразно правилото на чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК и съответно да процедира съобразно предвиденото в чл. 146 ГПК и липсата на възможност да замества твърдения като влага в тях смисъл, какъвто нямат – противоречие с решение № 60155/12.09.2022 г. по гр. д. № 1394/2021 г. на ВКС и решение № 238/26.03.2018 г. по т. д. № 367/2017 г. на ВКС.
Ответникът ЗК „Л. И. АД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок съгласно чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и обсъди поддържаните от страните доводи, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено, че страните не спорят относно обстоятелството, че лек автомобил „Мерцедес Е500АМГ“ е собственост на ищцовото дружество, както и относно датата, мястото и механизма на настъпване на инцидента – на 21.02.2016 г. на бивше летище „Бършен“ край [населено място] лек автомобил „Мерцедес Е500АМГ“ се е движел направо по писта; другият участник се е движел успоредно на него откъм дясната му страна и е предприел маневра завой наляво като пресякъл траекторията на процесния автомобил, в резултат на което инцидентът настъпил. Съдебният състав въз основа на решение по НОХД № 83/2019 г. на ВКС е констатирал, че водачът на застрахования по „Каско“ при ответника автомобил е осъден за престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“ връзка с ал. 4, връзка с ал. 1, връзка с чл. 342, ал. 1 НК - причиняване на смърт по непредпазливост на повече от едно лице при управление на МПС в нарушение на правилата за движение.
Въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението на ищеца за преклузия на възраженията, направени с отговора на исковата молба, като е съобразила, че исковата молба е била нередовна, предвид липсата на посочване на конкретно място на настъпване на инцидента и на фактически твърдения за механизма. Отчела е, че препис от уточнителната молба на ищеца от 18.09.2020 г. е връчен на ответника в първото по делото заседание на 27.11.2020 г. Изложила е съображения, че при нередовна искова молба не може да се счита, че възраженията в отговора са преклудирани, а преклузия в този случай настъпва след връчване на препис от уточненията на ищеца и обявяване на доклада по делото за окончателен, което е осъществено в първото съдебно заседание, на което процесуалният предствител на ответника изрично е посочил, че поддържа възраженията в отговора.
Относно възражението на ищеца, поддържано във въззивната жалба, че не е обвързан от представените с отговора на иска Общи условия, въззивният съд е приел, че ищецът няма интерес от подобно възражение по следните съображения: ако се приеме, че приложените по делото Общи условия не обвързват страните по застрахователната полица, то застрахователният договор ще бъде нищожен поради липса на основание и предмет; в полицата няма посочени никакви покрити рискове; единствено е посочена „Клауза 1“ без да е конкретизирано какви рискове се покриват по „Клауза 1“; съгласно чл. 183, ал. 1 КЗ и чл. 184, ал. 3, т. 3 КЗ /отм./, приложим по силата на § 22 от действащия КЗ, част от задължителното съдържание на застрахователния договор е посочването на покритите рискове; при липса на посочен поне един покрит риск в полицата и неприложимост на Общите условия, то договорът би бил безпредметен, което би означавало, че същият става изцяло недействителен поради липса на предмет и основание и искът би следвало да се отхвърли като неоснователен, поради което за ищеца липсва интерес от направеното възражение.
Изводът за неоснователност на възражението за липса на позоваване на хипотезата „ползване на МПС не по предназначение“ е аргументиран с обстоятелството, че ответникът се е позовал в отговора на цялата клауза на т. 27.13 от Общите условия и отделно е посочил, че МПС не е трябвало да се намира на въпросното летище, което сочи и на позоваване конкретно на хипотезата на ползване извън предназначението му. Въззивната инстанция се е позовала на практиката на Съда на Европейския съюз относно понятията „обичайно предназначение на МПС“ и „използване на превозни средства“, обективирана в решение от 04.09.2014 г., Vnuk, C-162/13, EU:C:2014:2146, т. 52—55е и решение от 28.11.2017 г. по дело C-514/16, и е приела, че в случая не може да се направи извод, че застрахованото МПС е служило като средство за транспорт /превоз на хора и товари по терминологията на ЗДвП/ по следните съображения: мястото на инцидента и механизмът на ПТП изключват целта на конкретното ползване да е била транспорт; касае се до нефункциониращо летище, достъпа до което е забранен със съответните знаци, възпрепятстван е достъпът чрез съоръжения, имащи за цел да не допуснат МПС на територията му /установено от писмата на МВР и на [община]/, които съоръжения очевидно са били преодолени от водача без ясно правно и житейски оправдана цел; за преценката дали автомобилът е ползван по предназначение няма отношение на какъв терен е ползван и дали той съставлява „път“ по смисъла на ЗДвП; водещо е обичайното функционално предназначение като средство за транспорт; клаузата на т. 27.13 от Общите условия, тълкувана във връзка с други клаузи на Общите условия, включително с клаузата на т. 27.9, изключваща от покритие определени неизчерпателно необичайни начини на употреба, налага извод, че покритие се осигурява само при ПТП по време на обичайното ползване на автомобила.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. С. Т. решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 релевантният правен въпрос е този, който е включен в предмета на спора и който е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два процесуалноправни въпроса са релевантни за спора, тъй като са обусловили правните изводи на въззивния съд, но по отношение на тях не е осъществена допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са решени в противоречие с константната практика на ВКС, цитирана от касатора в изложението.
Съгласно константната практика на ВКС в исковия процес съдържанието и пределите на търсената съдебна защита се определят от ищеца, който чрез основанието и петитума на исковата молба индивидуализира спорното материално право. Основанието на иска или „обстоятелствата, на които се основава искът“ съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право, и същите трябва да бъдат заявени от ищеца. За да се индивидуализира спорното право, ищецът трябва да посочи неговото съдържание – в какво се състои претедираното или отричаното право, исканата правна промяна, както и носителите на спорното правоотношение. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти - всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита /дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна/. Ищецът не е длъжен да сочи правното естество на претендираното от него право, т. е. да го квалифицира правно, а дори и да даде такава квалификация, то тя не обвързва съда, тъй като той е длъжен да я определи служебно. В конкретния случай от изложените в исковата молба факти и обстоятелства и търсената защита, уточнени с молба вх. № 25130678 от 18.09.2020 г. и в първото по делото заседание пред първоинстанционния съд, настоящият състав приема, че спорното право е достатъчно индивидуализирано, т. е. исковата молба след направеното уточнение е редовна.
С. Т. решение № 1/09.12.2013 г. по тьлк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4 възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви пред първата инстанция. Следователно при нередовна искова молба и направено уточнение на иска възраженията на ответника се преклудират с изтичане на срока за отговор, считано от датата на връчване на молбата за уточнение на иска.
Съобразно константната практика на ВКС /решение № 112/14.06.2011г. по гр. д.№ 372/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 92/24.07.2013г. по т. д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове/ възражението на застрахователя за съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат от страна на пострадалия трябва изрично да се заяви в първоинстанционното производство, като това следва да стане в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, респ. в допълнителния отговор, на въпрос на съда за изясняване на фактите по делото – чл. 145, ал. 1 ГПК или по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК, както и ответникът би могъл да поиска допълнителен срок по чл. 144 ГПК. Надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението, т. е. ако застрахователят не е могъл да узнае за обстоятелствата преди изтичане на срока за отговор на исковата молба /решение № 98/29.06.2016г. по т. д. № 1499/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 41/26.04.2017г. по т. д. № 3133/2015г. на ВКС, ТК, І т. о./. Посочената практика може да намери съответно приложение относно правоизключващото възражение за недължимост на претендираното обезщетение поради изключен риск - на основание т. 27.13 от Общите условия, поради ползване на МПС не по предназначение, при движение на път извън републиканската пътна мрежа, където МПС не е имало право да бъде. Посоченото възражение за изключен риск по смисъла на т. 27.13 от Общите условия е направено с отговора на исковата молба, който е подаден един ден след изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, и е поддържано в откритото съдебно заседание в първоинстанционното производство, както и във въззивното производство. Поради обстоятелството, че в исковата молба ищецът не е изложил конкретни твърдения за мястото и начина на настъпване на процесното ПТП първоинстанционният съд е предоставил възможност за уточняване на конкретните факти. Като съобрази извършените съдопроизводствени действия, подадената молба за уточняване на иска и поддържаното от ответника възражение за изключен риск по смисъла на т. 27.13 от Общите условия, настоящият съдебен състав счита, че възражението не е преклудирано и обсъждането му от въззивната инстанция не е в противоречие с константната практика на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса относно задължението на съда да се произнесе по действително заявените от страните факти и обстоятелства и липсата на възможност да приема за доказани факти, за които страните в условията на състезателност не са правили доказателствени искания, поради противоречието му с цитираното решение на ВКС, е неоснователен. Съгласно константната практика на ВКС съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. Това се отнася и до въззивната инстанция, която, освен това, не може да се произнася и по невъведени в жалбата оплаквания за неправилност, нито по доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си. Съгласно решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, IV ГО, ако съдът в решението по същество прецени осъществяването на факт, който не е бил спорен между страните и те в условията на състезателност не са изразили становище по него, съответно не са направили и доказателствените си искания, ще допусне нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК. Въззивният съд не е ограничен от оплакванията в жалбата само, когато служебно проверява допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, правилността в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Във всички останали случаи, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС се е произнесъл по релевираните от страните своевременно факти, обстоятелства и възражения в пределите на въззивната жалба и отговора на жалбата.
Последният процесуалноправен въпрос не отговаря също на изискванията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като от една страна, възражението на ответника се основава на посочени обстоятелства във връзка с изложените от ищеца факти и обстоятелства. От друга страна, ищецът е имал възможност с въззивната жалба да представи доказателства, съответно да направи доказателствени искания, предвид приетото за основателно правоизключващо възражение на ответника, ако счита, че първоинстанционният съд е процедирал в нарушение на чл. 146 ГПК.
В т. 2 от Tълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително посочените в изложението към касационната жалба, е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В настоящия случай първоинстанционният съд е направил доклад по делото, разпределил е доказателствената тежест съобразно твърдените от страните факти и обстоятелства и е дал указания на страните, а във въззивната жалба въззивникът не е направил оплаквания за допуснати нарушения от първоинстанционния съд по отношение на разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ГПК. Поради изложените съображения, въззивната инстанция, като не е дала допълнителни указания, не е процедирала в противоречие с постоянната практика на ВКС.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от въззивния съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая въззивното решение в обжалваната му част не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.
Предвид изложените съображения и липса на твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4799 от 14.09.2023 г. по в. гр. дело № 14230/2021 г. по описа на Софийски градски съд, II-А въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.