Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото И. М. В. срещу решение № 359/20.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 492/2019 г. на Врачанския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 630/12.07.2019 г. по гр. дело № 764/2019 г. на Врачанския районен съд, жалбоподателят е осъден, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на ищеца М. К. К. сумата 5 113.11 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 28.02.2019 г. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за ползването без основание на собствения на ищеца лек автомобил марка „а.“, модел „А.“ с рег. [рег. номер на МПС], за периода 02.12.2017 г. – 18.01.2019 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските за двете съдебни инстанции по делото.

В касационната жалба на ответника В. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа от страна на касатора в писмено становище.

Ответникът по касационната жалба – ищецът М. К. в отговора си и в писмено становище излага съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 365/15.05.2020 г., касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: допустими ли са свидетелски показания за установяване нищожност на договор за продажба, като сключен с цел обезпечаване на задължение по договор за заем между същите страни.

С решение № 331/12.01.2016 г. по гр. дело № 1870/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС на този въпрос е дадено следното разрешение: По принцип страната, която е подписала договора, е извършила изявление в частен документ със съответното съдържание. Когато тази страна твърди в хода на делото, че отразената в документа сделка е симулативна, всъщност желае да опровергае съдържанието на писмен документ. Съгласно чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК, в този случай свидетелските показания са недопустими, освен ако няма изрично съгласие на страните (чл. 164, ал. 2 от ГПК) или при т. нар. начало на писмено доказателство (чл. 165, ал. 2 от ГПК). Забраната да се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона (чл. 152, чл. 209 от ЗЗД), е наложена от законодателя в обществен интерес с цел да се предотврати незаконното предоставяне на парични заеми срещу високи лихви и прикрити обезпечения в периоди на стопанска криза. Лицата, които се занимават с тази незаконна дейност без необходимите разрешения, нямат интерес от съставяне на обратен документ, разкриващ симулацията на предварителния договор по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД като обезпечение за даден заем. Лицата, които получават заема, обикновено се намират в парично затруднение, те са по-слабата страна, която не е в състояние да изиска от другата страна обратен документ. По този начин нормалният път за защита от симулацията е преграден за страната, пострадала от незаконната дейност по предоставяне на заем срещу висока лихва. Ако при това положение страната бъде лишена от възможност да установи симулацията и нищожността на прикритата сделка с помощта на свидетели, съдът ще узакони и ще придаде правно действие на незаконна и неморална дейност. До такъв неприемлив за обществото резултат не трябва да се достига. Ето защо съдът следва да е в състояние да разкрие и да откаже да даде защита на всяка неморална и противоречаща на императивни норми сделка, като за целта са допустими всички доказателствени средства, без да се прилагат ограниченията на чл. 165, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. По тези съображения, като правилна е възприета практиката, застъпена в решение № 206/17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 405/25.11.2014 г. по гр. д. № 3709/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 461/16.01.2012 г. по гр. д. № 1206/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.

Последните три решения на ВКС също дават положителен отговор на поставения по настоящото дело процесуалноправен въпрос, но по по-различни съображения, които се споделят от настоящия съдебен състав, а именно: Съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК, страната не може да доказва със свидетелски показания симулативност на сделка, в която е участвала. Структурно близка до симулативната, е фидуциарната сделка, с която се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на кредитора. С фидуциарната сделка страните не желаят прехвърлянето, а преследват друга юридическа цел – заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Този порок на сделката води до нейната нищожност поради противоречие със забраната по чл. 152 от ЗЗД. За установяване на заобикалянето на закона са допустими всички доказателствени средства, предвид което ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК за симулативните сделки не може да намери приложение. Когато страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот (вещ) е сключена в нарушение на чл. 152 от ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение. В този случай не се претендират последиците на договора за заем, поради което неприложима е и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ЗЗД. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем; да се заобиколи забраната на чл. 152 от ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в нарушение на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, са допустими всички доказателствени средства.

В случая, за да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното: На 02.10.2017 г. ответникът-касатор е продал на ищеца процесния автомобил, като последният е регистриран на името на ищеца на 06.02.2019 г. На 12.11.2018 г., въз основа на договора за продажба е издадена съдебна заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК в полза на ищеца, срещу ответника – за предаване на процесния автомобил, която е изпълнена на 18.01.2019 г. по образувано изпълнително дело. На 22.04.2014 г., 07.10.2015 г. и 19.05.2016 г. ищецът е предоставил в заем на ответника съответно сумите 1 600 лв., 2 000 лв. и 3 000 лв., като ищецът е предприел принудително изпълнение срещу касатора за събиране на вземането си по последния договор за заем. Въз основа показанията на свидетеля В. – приятел на ищеца, въззивният съд е установил, че ищецът е предоставил процесния автомобил на ответника да го ползва, докато си купи друг автомобил, но впоследствие ответникът не му го върнал; в телефонен разговор ищецът настоявал автомобилът да му бъде върнат от ответника, но той бил предаден едва по изпълнителното дело. Въз основа показанията на свидетеля М. В. – баща на ответника, окръжният съд също установил, че след продажбата процесният автомобил е останал във фактическата власт на касатора, който, както и самият свидетел са го ползвали до изземането му чрез съдебния изпълнител, плащали са данък, застраховка и технически преглед, поддържали са го в изправно състояние.

При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на касатора-ответник за недопустимост на предявения срещу него иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД поради наличие на друг ред за защита на ищеца. В тази връзка съдът е изложил съображения, че съществуването на сключения между страните договор за продажба дава възможност на ищеца за искова защита единствено на правото му на собственост върху автомобила, но не и за възмездяване на имущественото разместване вследствие ползването му без основание, докато искът по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД е предназначен именно за такава хипотеза. Въззивният съд е намерил за неоснователно, като недоказано, и възражението на касатора-ответник за нищожност на договора за продажба на автомобила, което е квалифицирал по чл. 26, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 152 от ЗЗД. Съдът е приел, че по това възражение, в тежест на ответника е да установи, че договорът за продажба е сключен за обезпечение на договор за заем между страните и че страните са уговорили автомобилът да служи за удовлетворение на кредитора, но такива доказателства по делото не са представени. В тази връзка въззивният съд е изложил подробни съображения, че твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се доказват с документ – обратно писмо; че разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК забранява опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ (в случая договора за продажба на процесния автомобил) да става със свидетелски показания, както и че изключение от това правило е въведено с чл. 165, ал. 2, изр. 1 от ГПК, когато по делото има т. нар. начало на писмено доказателство, но в случая не е налице и такова. В заключение окръжният съд е намерил предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за основателен, тъй като от събраните по делото доказателства са установени предпоставките за уважаването му: на 02.10.2017 г., по силата на договора за продажба ищецът е станал собственик на процесния лек автомобил; ползването на последния от касатора-ответник през процесния период също е установено, а и този факт не е оспорен. Изложени са и съображения, че след като ответникът ползва автомобила без правно основание, то за него възниква отговорност да обезщети собственика (ищеца), като обогатяването на първия се изразява в спестен от него наем, който би плащал за ползването на вещта; обедняването на ищеца и обогатяването на касатора са в размер на една и съща сума, измеряваща се в пазарния наем за автомобила за процесния период, който, изчислен в заключението на съдебно-икономическата експертиза, възлиза на процесната сума 5 113.11 лв.; съдът е приел и че е налице връзка между обедняването и обогатяването, тъй като правопораждащият ги общ факт е ползването на чуждата движима вещ без правно основание.

Видно от гореизложеното, като е приел, че са недопустими свидетелски показания за доказване възражението на касатора-ответник за нищожност на договора за продажба на процесния автомобил, като сключен с цел обезпечаване на задължение по договор за заем между страните, въззивният съд е разрешил поставения по делото процесуалноправен въпрос в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС.Нтелни са обаче оплакванията и доводите на касатора, че по този начин и като не е допуснал поискания с въззивната му жалба, разпит на свидетели, окръжният съд допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съображенията за този извод са следните: Както вече беше посочено, по делото е установено, че на 12.11.2018 г., въз основа на договора за продажба на процесния автомобил (писмен с нотариална заверка на подписите на страните), е издадена съдебна заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК в полза на ищеца, срещу ответника – за предаване на процесния автомобил, която заповед е изпълнена на 18.01.2019 г. по образувано изпълнително дело. Касаторът-ответник не е направил възражения по реда на чл. 414 или чл. 423 от ГПК срещу съдебната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, основана на договора за продажба на процесния автомобил, поради което възражението му за нищожност на договора е било преклудирано и е недопустимо да бъде разглеждано в настоящото исково производство. Аргумент за това следва от разпоредбите на чл. 424 от ГПК, съгласно които длъжникът може да оспори вземането, респ. – валидността на договора, от което то произтича, само въз основа на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението по чл. 414 от ГПК или с които не е могъл да се снабди в същия срок. Настоящият случай не е такъв, тъй като твърдяната нищожност на договора за продажба на процесния автомобил, като сключен с цел обезпечаване на задължение по договор за заем между страните, би била налице още към момента на сключването на договора, респ. не е новооткрито обстоятелство по смисъла на чл. 424 от ГПК. За настъпилата преклузия по отношение възражението за нищожност, съдът е следвало да следи служебно (а и в молба от 11.06.2019 г. пред първата инстанция ищецът изрично е навел доводи в тази насока), поради което съдът (първоинстанционният и въззивният) изобщо не е следвало да разглежда това недопустимо възражение, респ. – да събира и обсъжда доказателства (включително гласни) по повод на него.

Неоснователни са и доводите в касационната жалба за недопустимост, евентуално – за неоснователност изцяло на предявения иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД (респ. – за недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваното въззивно решение), поради това, че ищецът разполагал с друг иск за защита, предвид субсидиарния характер на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД (чл. 59, ал. 2 от ЗЗД). На първо място, съгласно сочената от самия касатор практика на ВКС (решение № 215/29.04.2015 г. по търг. дело № 4171/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 67/05.04.2016 г. по гр. дело № 4147/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, с които са доразвити задължителните указания, дадени с т. 9 от ППВС № 1/28.05.1979 г.), преценката дали ищецът може да защити правата си с друг иск е такава по съществото на материалноправния спор, а не относно допустимостта на исковата претенция по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. На следващо място, макар въззивният съд да не е обсъдил всички установени обстоятелства по делото (включително твърдяните в исковата молба от самия ищец), че непосредствено след договора за продажба ответникът е ползвал временно процесния автомобил със съгласието на ищеца (т. е. между страните е имало и сключен договор за заем за послужване), в пълно съответствие с материалния закон и трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 59 от ЗЗД са изводите на съда, че за ищеца не съществува друг иск, включително на договорно основание, чрез който да бъде възмездено твърдяното от него неоснователно имуществено разместване на блага вследствие ползването без основание от ответника на процесния автомобил през процесния период, като искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е предназначен именно за такава хипотеза. Както е разяснено по задължителен за съдилищата начин в т. 9 от ППВС № 1/28.05.1979 г., правоимащият не може да си служи с иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, когато разполага с предвиден от закон, точно определен друг иск за защита на правата си. Такива конкретни хипотези са разгледани в посочените от касатора, решение № 215/29.04.2015 г. по търг. дело № 4171/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 67/05.04.2016 г. по гр. дело № 4147/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (в единия случай ищецът е разполагал с иск по чл. 92 от ЗЗД за заплащане на договорна неустойка за забава, а в другия случай – с иск по чл. 361, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на припадащия му се дял от печалбата на гражданско дружество), но по настоящото дело и самият касатор-ответник не сочи точно определен друг иск, който да е на разположение на ищеца за защита на правата му, предявени с исковата молба по делото; настоящият състав на ВКС също не намира да е налице такъв друг иск.

Основателни са обаче оплакванията и доводите на касатора, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение и необоснованост на решението си, довели до нарушение и на материалния закон, като не е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, включително твърдяните от самия ищец, сочещи, че между страните е бил сключен и заем за послужване, непосредствено след сключването на договора за продажба на процесния автомобил. Именно такива са твърденият в исковата молба, че след продажбата му на 02.10.2017 г. процесният автомобил със съгласието на ищеца е останал в държане на ответника, който да го ползва за 2-3 седмици, докато си купи друг автомобил и за да отиде на почивка в Гърция. Също от представената от самия ищец негова жалба до полицията в [населено място] се установява, че срокът на този договор за заем за послужване е бил не по-малко от 2 месеца. От съвкупната преценка на доказателствата, включително – на двамата разпитани по делото свидетели (които еднозначно и безпротиворечиво сочат, че ответникът е ползвал процесния автомобил през целия процесен период 02.12.2017 г. - 18.01.2019 г., както правилно е приел въззивният съд), не се установява обаче пряко срокът, за който ищецът е оставил автомобила за ползване на ответника. Косвена информация, че този срок е бил 3-месечен се съдържа единствено в показанията на свидетеля В. В., който като очевидец е възприел обстоятелствата, че 3 месеца след продажбата ищецът при телефонен разговор с ответника е поискал процесния автомобил от последния, тъй като му го е дал само за известно време и вече му трябва. Този извод следва и по аргумент от разпоредбите на чл. 249 от ЗЗД, както и от принципа за добросъвестност в гражданските правоотношения, предвид който 3-месечният срок е разумен такъв за предоставяне ползването на автомобил по договор за заем за послужване, след продажбата на същия между същите страни и до закупуването от заемателя-продавач на друг автомобил; както и предвид същественото релевантно по делото обстоятелство, че именно от този сочен от свидетеля-очевидец момент – 3 месеца след продажбата, без съмнение вече не е било налице съгласието на ищеца, ответникът да държи и да ползва процесния автомобил, т. е. – последният го е ползвал без основание от 02.01.2018 г., а не от 02.12.2017 г., както се твърди в исковата молба. При това положение, предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен не за целия процесен период, а само за част от него, а именно за времето 02.01.2018 г. - 18.01.2019 г., респ. – предвид неоспореното заключение на съдебно-икономическата експертиза – за сумата 4 729.31 лв. (= 2 418.06 EUR = 382 дни х 6.33 EUR).

Предвид гореизложеното, обжалваното въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която касаторът-ответник е осъден да заплати на ищеца разликата над сумата 4 729.31 лв. до сумата 5 113.11 лв. за периода 02.12.2017 г. - 02.01.2018 г., ведно със законната лихва върху нея, като вместо това бъде постановено отхвърляне на предявения иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за този едномесечен период и за тази разлика, възлизаща на сумата 383.80 лв., ведно със законната лихва върху нея. В останалата част, с която касаторът-ответник е осъден да заплати на ищеца сумата 4 729.31 лв. за периода 02.01.2018 г. - 18.01.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да се остави в сила в тази част.

Предвид промяната на крайния резултат по делото, съгласно разпоредбата на чл. 81 от ГПК настоящата съдебна инстанция следва да се произнесе относно разноските по делото и пред трите съдебни инстанции. Ищецът е направил такива разноски в общ размер 2 277.80 лв., като съразмерно уважаваната част от иска му, ответникът му дължи заплащането на сумата 1 738.89 лв. (чл. 78, ал. 1 от ГПК). От тях, с въззивното решение, включително чрез потвърждаването на първоинстанционното решение – за двете съдебни инстанции, е присъдена общо сумата 1 489.57 лв. При това положение, обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила и в частта относно разноските, с която в полза на ищеца е присъдена сумата 1 489.57 лв., като с настоящото касационно решение следва да му се присъди и разликата, възлизаща на сумата 249.32 лв. Касаторът-ответник е направил разноски пред трите съдебни инстанции в общ размер 2 074.52 лв., като съразмерно отхвърляната част от иска от настоящата инстанция и прекратената част от същия от първата инстанция, ищецът му дължи заплащането на сумата 128.52 лв. (чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК), която сума следва да се присъди в полза на ответника с настоящото касационно решение.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 359/20.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 492/2019 г. на Врачанския окръжен съд, в частта, с която И. М. В. е осъден, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на М. К. К. разликата над сумата 4 729.31 лв. до сумата 5 113.11 лв. за периода 02.12.2017 г. - 02.01.2018 г., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 28.02.2019 г. до окончателното изплащане; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. К. К. срещу И. М. В. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД в частта му за разликата над сумата 4 729.31 лв. до сумата 5 113.11 лв. и за периода 02.12.2017 г. - 02.01.2018 г., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 28.02.2019 г. до окончателното изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 359/20.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 492/2019 г. на Врачанския окръжен съд, в останалата част.

ОСЪЖДА И. М. В. да заплати на М. К. К. още и сумата 249.32 лв. – разноски по делото.

ОСЪЖДА М. К. К. да заплати на И. М. В. сумата 128.52 лв. – разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: