Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение №292/27.3.2009 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №915/29.7.2008 г. по гр. д. №1004/2008 г. по описа на Варненския окръжен съд, г. о., по подадена от адв. Н процесуален представител на ищцата Ж. Я. К., касационна жалба, вх. №35920/02.9.2008 г.

С решението на Варненския окръжен съд е оставено в сила решение №1223/14.4.2008 г. по гр. д. №903/2008 г. на Варненския районен съд, ХХХІ-ви състав, с което са отхвърлени предявените от Ж. Я. К. против О. В. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т.1-3 КТ.

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по поставените от ищцата въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

“Дали нормата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ е императивна, и дали е приложима за работници и служители, които законодателната промяна е заварила в условията за вече сключен трудов договор, както и дали е налице недействителност на “завареното” трудово правоотношение, и има ли право работодателят да се позове на нея? ” и “Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните по делото с оглед спазването на принципа за дирене на обективната истина относно релевантните за спора факти? ”.

По точното приложение на закона по поставените в изложението въпроси:

На поставения материалноправен въпрос “Дали нормата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ е императивна, и дали е приложима за работници и служители, които законодателната промяна е заварила в условията за вече сключен трудов договор, както и дали е налице недействителност на “завареното” трудово правоотношение, и има ли право работодателят да се позове на нея? ” настоящият състав на ВКС, ІV г. о. дава следния отговор.

Нормата на чл. 330, ал. 2 КТ, във всичките и хипотези – точки от 1 до 9, е императивна. Формулировката на правната норма – “Работодателят прекратява трудовия договор без предизвестие, когато....”, както и сравнението й с нормата на чл. 330, ал. 1 КТ – “Работодателят може да прекрати трудовия договор, когато....“, води до този извод. Нормативният изказ на процесната правна норма сочи на категоричност, което поставя работодателя в положение да изпълни законовата разпоредба. Относно визираното в заповедта за уволнение основание по т. 8 следва да се посочи, че е налице хипотеза на нетърпимост по отношение на съществуващото трудово правоотношение, което налага неговото незабавно прекратяване, без значение каква е волята на страните. Законът не е дал възможност на работодателя да преценява дали да уволни работника или служителя, както е в хипотезата на ал. 1.

По отношение на работници и служители, които законодателната промяна от 2003 г. е заварила в условията на вече сключен договор, настоящият състав на ВКС, ІV г. о., намира следното:

Действително материалната правна норма има действие само занапред. Действително нормата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ е обвързана, обусловена от нормата на чл. 107а, ал. 1 КТ. Последната е иманентно свързана със задължение на работника или служителя по чл. 126, т. 12 КТ, съгласно която той длъжен “да уведоми работодателя за наличието на несъвместимост с изпълняваната работа, когато по време на осъществяването й за него възникне някое от основанията за недопустимост по чл. 107а, ал. 1”. С оглед корелацията между двете визирани правни норми следва да се приеме, че действието на разпоредбата на чл. 107а, ал. 1 КТ се разпростира както по отношение кандидатстващи за работа в държавната администрация, така и по отношение на заварени работници и служители, поради което не е налице недействителност на заварените трудови правоотношения.

На поставения процесуалноправен въпрос “Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните по делото с оглед спазването на принципа за дирене на обективната истина относно релевантните за спора факти? ”, съдът дава положителен отговор. Той произтича от разпоредбите на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. чл. 4, 108, 109, 127, 188 и 189 ГПК отм., с оглед приложимия при разглеждане на делото от въззивната инстанция процесуален закон.

В касационната жалба против въззивното решение на Варненския окръжен се твърди, че същото е постановено при съществени нарушения на процесуалния закон, тъй като съдът не е изследвал нито обжалваната заповед за уволнение, респективно нейната законосъобразност, нито липсата на доказателства в процеса, които да изхождат от работодателя и които да аргументират законосъобразността на действията му. Твърди се, че съдът е постановил решението си при липса на мотиви в заповедта за уволнение и при наличие на две правни основания за прекратяване на трудовото правоотношение. По отношение нарушенията на материалния закон се излага, че неправилно е преценена разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ, че е налице абсолютна недействителност на трудовия договор, на което работодателят не може да се позове при процесното уволнение. Излагат се и доводи за задълженията на работодателя по чл. 127, ал. 1, т. 5 КТ, както и относно спазване принципа за закрила на труда.

Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове.

В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представителна касационната жалбоподателка – адв - К.

Ответникът по касация – О. В., не заявява становище в настоящото производство.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като разгледа касационната жалба и на основание чл. 290 ГПК, намира за установено следното:

Решението на Варненския окръжен съд е правилно.

Не са налице твърдяните в касационната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила. При постановяване на решението си въззивната инстанция е съобразила всички ангажирани по спора доказателства. Неоснователно е твърдението, че решението е постановено при липса за мотиви в заповедта за уволнение. Разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ не изисква мотивиране на заповедта за уволнение. Обстоятелството, че окръжният съд е приел, че уволнението по чл. 330, ал. 2, т. 7 КТ е незаконосъобразно не води до незаконосъобразност на другото основание, въз основа на което е прекратен трудовия договор. Въззивното решение е постановено при спазване изискванията на чл. чл. 188 и 189 ГПК отм..

По отношение оплакванията за нарушение на материалния закон касационната инстанция намира, че същите са неоснователни. Законосъобразно и обосновано е прието, че е налице основанието по чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ. Налице е несъвместимост за заемане на длъжността по смисъла на визираната правна норма. Този извод съответства с данните по делото, от една страна, и отговора на материалноправния въпрос, даден по-горе. Нещо повече, безспорен е факта, че и в исковата молба ищцата е заявила, че е собственик на фирма на едноличен търговец “Т”. Без значение е обстоятелството, че фирмата не е извършвала дейност. Разпоредбата на чл. 107а, ал. 1, т. 2 КТ не съдържа такова разграничение. Достатъчно е да е налице регистрирана фирма на едноличен търговец, за да се приложи разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ.

Останалите наведени в касационната жалба доводи са ирелевантни, тъй като нормата на чл. 330, ал. 2 КТ не дава възможност за работодателя да извършва преценка за отстраняване на несъвместимост. Доколкото носител на тази несъвместимост е работника или служителя негова е грижата да я отстрани своевременно.

Касационната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – в сила.

Водим от изложените съображения и на основание 293, ал. 1, хипотеза първа ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №915/29.7.2008 г. по гр. д. №1004/2008 г. по описа на Варненския окръжен съд, г. о.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: