О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1958

София, 11.07.2024 г.

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на тридесети май, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

АННА НЕНОВА

като изслуша докладваното от съдията Божилова т. д. № 650 по описа за две хиляди двадесет и четвърта година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „К. А. ЕООД / в несъстоятелност / против решение № 381/13.11.2023 г. по т. д.№ 53/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260218/26.10.2022 г. по т. д.№ 788/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, поправено с решение № 260221/ 08.11.2022 г., по реда на чл.247 ГПК, с което са отхвърлени предявените от касатора против „ Л. И. „ ООД отрицателни установителни искове, с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ, за установяване несъществуването на вземания на ответника спрямо „К. А. ЕООД /н./ , на основание два договора за финансов лизинг от 18.06.2012 г. / за лизинг на оборудване и на недвижима вещ – сграда /, включени в списъка с приети вземания в производството по несъстоятелност на ищеца, с определението на съда по несъстоятелността, постановено по реда на чл. 692 ТЗ , след оспорване от страна на заявилия ги кредитор включването им в списък на неприети вземания, изготвен от синдика на дружеството в несъстоятелност. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила : непроизнасяне на въззивния съд по доводите му за нищожност на сключените договори за финансов лизинг, като сключени в противоречие със закона – чл.152 ЗЗД, а също относно отречената доказателствена стойност на изпратеното по електронна поща писмо от 05.12.2011г.. По отношение последното аргументира несъстоятелност на извода, че е неустановим автора му – лицето С. А., както и „титуляра“ му, по смисъла чл. 4 , изр.1 и 2 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги - „Юробанк И Еф Д. Б. АД / не лизингодателя / . Оспорва извода на съда, че по своето съдържание писмото не може да се възприеме като „обратен документ„ / служещ за пълно разкриване на симулация /, установяващ привидност на сключените между „К. А. ЕООД / н. / и лизингодателя „И Еф Д. Л. „ЕАД , с последващо наименование „И АР Би Лизинг„ ЕАД, договори за финансов лизинг, прикриващи договор за заем. Акцентира на неоспорено от ответника „съдържание„ на писмото. Досежно твърдяната нищожност, поради противоречие с чл.152 ЗЗД, касаторът се позовава на уговореното в чл.13.7 от Общите условия по договор № 003459-002, съответно в чл.12.7 от Общите условия към договор № 003459-003, съответно в клаузите на чл.2.18.4 по първия и чл.2.18.3 по втория договор, като твърди, че въззивният съд не ги е изследвал и съответно мотивирал становището си съобразно същите, релевирани с изричен въззивен довод, формално препращайки към мотивите на първоинстанционния съд. С това сочи произнасяне в нарушение на чл. 269 ГПК. Ако би формирал собствени мотиви, според касатора, въззивният съд би достигнал до правилния извод, че след като придобиването на собствеността върху лизингованите вещи от лизингополучателя е предпоставено и от изпълнението на други задължения на лизингополучателя – по други правоотношения с лизингодателя, а и с трети за правоотношението по договорите за лизинг лица, то същите прикриват съглашение за прехвърляне на собствеността с обезпечителна функция / при поддържана в производството прикрита сделка „договор за заем„ /. Това право на лизингополучателя ставало неосъществимо, „погасявало се“. Паралелно касаторът поддържа и сключването им като прикриващи договор за заем, нямащи за цел ползването на лизингованите вещи от страна на „К. А. ЕООД /н/, а обезпечаване задълженията му по договор за заем /кредит/. Неправилно въззивният съд е счел чл. 333 ТЗ за неприложим. Касаторът не споделя правните изводи на въззивния съд и по отношение останалите релевирани основания за нищожност на договорите за финансов лизинг, като отрича т. нар. „обратен лизинг„ да е намерил нормативна уредба, вкл. в сочените от съда Международни и Национални счетоводни стандарти, не споделя отречената значимост на факта, че собствеността върху лизингованите вещи е придобита от лизингополучателя, а не от трето лице – респ. договорите са сключени в противоречие с чл. 342 ТЗ , като същевременно твърди, че се касае за договори, сключени при „заобикаляне на закона / прикриващи договор за заем„, а и като обезпечение по отношение последния, с „непозволена цел – удовлетворяване на кредитора по договора за кредит„. Изложени са съображения и за неправилност на изводите за придобити по договорите за лизинг права от конституирания ответник – „Л. И. ООД, по силата на правоприемство с преобразуване, по реда на чл.262в ТЗ / отделяне /.

Ответната страна - „Л. И. ООД - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетвореност на общия, а и на допълнителния селективни критерии : формулираният първи въпрос е фактологичен, а не правен и не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния съд, нито спрямо същите са относими разрешенията в цитираната практика на ВКС . Вторият въпрос не кореспондира с действителното съдържание на мотивите, в които съдът е коментирал всеки от доводите, относими към твърдението на ищеца за нищожност на договорите за финансов лизинг, като сключени в противоречие с чл. 152 ЗЗД.

Конституираният като страна в производството синдик на „К. А. ЕООД / н. / - А. К. - не е взел становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното :

Оспорените от ищеца вземания на „Л. И. ООД са на основание сключени договори за финансов лизинг между „И Еф Д. Л. ЕАД , с последващо наименование „И АР Би Лизинг„ЕАД, в качеството на лизингодател и „ К. А. ЕООД / н. /, в качеството на лизингополучател. С оглед факта, че лизинговото имущество – оборудване и сграда - лизингодателят предходно е придобил от лизингополучателя, а не от трето лице, вкл. след сключване на договорите за финансов лизинг, ищецът е оспорил съществуването на предявените и приети в производството по несъстоятелност вземания на ответника, на основание тзи договори. Позовава се на нищожност на договорите за финансов лизинг, като : 1/ сключени в противоречие със закона – чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 333 ТЗ вр. с чл. 342 ТЗ; 2/ привидни, прикриващи договор за заем – чл. 26, ал. 1 , пр. пето ЗЗД ; 3/ сключени в противоречие със закона – чл. 26, ал.1,пр. първо ЗЗД вр, с чл. 152 ЗЗД. Ответникът се легитимира като кредитор, бидейки частен правоприемник на лизингодателя, при условията на преобразуване по чл. 262в ТЗ / отделяне /, с прехвърляне на правата и задълженията по същите, като елемент от прехвърлена с преобразуването обособена част от лизинговата дейност на „И АР Би Лизинг„ЕАД, свързана с Индустрия „Артистична и творческа дейност„. В евентуалност ищецът е оспорил това правоприемство, позовавайки се на това, че договорите за финансов лизинг нямали отношение към посочената Индустрия, а също и предвид това, че правата по тях не са надлежно индивидуализирани при прехвърлянето / не са описани конкретни вземания, с основание и размер /, респ. не може да се установи, че са били предмет на правоприемство.

Относно пороците на договорите за финансов лизинг, ищецът се обосновава както следва : 1/ по нищожност, поради противоречие с чл. 333 ТЗ – след като договорите за лизинг са сключени след придобиване собствеността върху лизинговото имущество от лизингополучателя, а не от трето лице, то значи същите не са сключени с цел ползване на това имущество, съгласно единственото предвидено в чл. 342, ал.2 ТЗ основание на договора за лизинг, а правоотношенията по тях реализират „ даване и получаване на паричен кредит, с предварително прехвърляне на собствеността от кредитополучателя върху лизинговата вещ, като обезпечение на вземанията на кредитодателя по връщането на кредита, заедно с лихвите, таксите и разноските „. Според ищеца се касае за договор за обратно изкупуване, принципно разрешен от закона – чл.333 ТЗ – но при посочен срок, в който същото да бъде упражнено, какъвто в случая няма и липсата на който го прави нищожен. Същевременно сочи, че правото на обратно изкупуване по чл. 333 ТЗ и правото на лизингополучателя да придобие вещта, съгласно чл. 342, ал. 3 ТЗ , не могат да съществуват едновременно по отношение на една и съща вещ; 2/ Досежно привидността на договорите за финансов лизинг се твърди същоото – придобито от лизингополучателя лизингово имущество, с преждепосочено действително основание – получаване на заем и обезпечаване заемодателя – лизингодател с прехвърляне собствеността върху лизинговото имущество. Ищецът твърди, че кумулативно с двете сделки – по покупко-продажба на лизинговото имущество с продавач лизингополучателя и за финансов лизинг - е постигната симулация, прикриваща действителното споразумение между страните – „за заем и неговото обезпечаване „ ; 3/ Относно противоречието с чл. 152 ЗЗД ищецът се позовава на сключването на договорите за финансов лизинг преди сключването на самите продажби, с договореност между страните, че при неизпълнение на лизингополучателя по договорите за финансов лизинг, купувачът/ лизингодателят „ще стане собственик „ на лизинговото имущество.

Ответникът – „ Л. И. ООД – е оспорил исковата молба, твърдейки, че процесните договори са сключени като т. нар „обратен лизинг„ , който е нормативно уреден и коментиран, като законосъобразна форма на договаряне, в правната теория и съдебната практика. Според ответника, чл. 342 ТЗ е диспозитивна правна норма и допуска придобиване от лизингодателя собствеността върху лизинговото имущество и от самия лизингополучател. С оглед това, всякакви доводи за сключването им в противоречие със закона, се явяват несъстоятелни, а чл. 333 ТЗ е изначално неприложим. Досежно привидността на договорите за лизинг ответникът се позовава на липсата на доказателства, т. нар. „обратен документ“, установяващ действителна воля на страните, в разрив с формално удостоверената. Всяка от страните по тези договори е целяла именно договорените и реализирали се правни последици. По отношение противоречието с чл.152 ЗЗД ответникът е обосновал неприложимост на разпоредбата спрямо търговските сделки, вкл. по реда на препращането в чл. 288 ТЗ / арг. от чл.315, ал.2 ТЗ и чл. 333 ТЗ – per argumentum a fortiori /. Дори чл. 152 ТЗ да се приеме приложим при търговските сделки, значимо, според същия, е уговорката за забранено от закона придобиване на собствеността да е постиганата предварително, докато в случая договорите за покупко-продажба са сключени / т. е. собствеността е придобита / в изпълнение на договорите за финансов лизинг от страна на лизингодателя. С други думи - няма корелация между неизпълнението на лизингополучателя по договорите за финансов лизинг и придобиването на собствеността върху лизинговото имущество от лизингодателя.

В допълнителната искова молба, в допълнение към доводите си за нищожност на договорите за финансов лизинг, като сключени в противоречие с чл. 152 ЗЗД, ищецът се позовава на : 1/ факта на уговореното им ретроактивно действие в чл. 7 от всеки от тях ; 2/ клаузите на чл. 13.7 от Общите условия по договор № 003459-002, съответно в чл. 12.7 от Общите условия към договор № 003459-003, както и клаузите на чл.2.18.4 по първия и чл.2.18.3 по втория договор : с първите е прието, че ако лизингополучателят или свързано лице, в което лизингополучателят е съдружник пряко или непряко, или свързано по смисъла на ЗКИ , е в нарушение на разпоредбите на друг договор с лизингодателя, собствеността върху лизинговото имущество не се прехвърля от лизингодателя на лизингополучателя / правото по чл. 342, ал.3 ТЗ / , докато последният не отстрани напълно съответните нарушения ; с вторите е уговорено, че при неизпълнение на лизингополучтеля, съдръжника и поръчителя, на което и да е задължение, по който и да е договор за финансов и / или оперативен лизинг, сключен с „ И Еф Д. Л. „ЕАД и / или „ И Еф Д. А. Л. ЕООД и/или по който и да е договор за кредит, сключен с „Юробанк И Еф Д. Б. „ АД и/ или по договор, сключен с друго дружество от Групата на И Еф Джи, то И „Еф Д. Л. ЕАД и / или „И Еф Д. А. Л. ЕООД, в качеството на лизингодатели имат право по своя преценка да обявят за предсрочно изизскуеми всяко/всички задължения по договорите за лизинг с лизингополучател „К. А. ЕООД. Според ищеца, тези условия пряко установяват договорен начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона .

В допълнителния си отговор ответникът е оспорил посочените клаузи от Общите условия и договорите да в нарушение на чл. 152 ЗЗД , тъй като не се отнасят до начина на удовлетворяване на лизингодателя – така обявяването на предсрочна изискуемост, при посочените условия, единствено променя момента на изискуемост на вземанията на кредитора. Но дори да се приемат нищожни, посочените разпоредби не влекат нищожност на договорите в цялост / чл. 26, ал. 4 ЗЗД / .

Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, като е приел, че сключените договори реализират основанието на т. нар. „обратен лизинг„, като разновидност на „финансовия лизинг„ - законосъобразна форма на договаряне, израз на принципа на договорната свобода, съгласно чл. 9 ЗЗД / насетне изложен анализ на съдържанието му и посочена съдебна практика /, поради което основанието „обратно изкупуване по договор за продажба „, съгласно чл.333 ТЗ, е изначално неприложимо. И прекият, и обратният лизинг са по същество форма на кредитиране на лизингополучателя от лизингодателя, поради което обективно няма как да са сключени като привидна сделка, прикриваща договор за заем. Първоинстанционният съд е акцентирал на формата на доказване на привидност на сделката, с оглед цената на договорите за лизинг – недопустимо със свидетелски показания, т. е. само с писмен документ, т. нар. обратен документ, какъвто не се представя от ищеца. Доводът за нищожност, поради противоречие с чл.152 ЗЗД, съдът е обосновал като неоснователен, поради : 1/ недоказаност на симулацията - изхождайки от неопроверганото съдържание на договорите, като такива за финансов лизинг, и предвид съответните им правни последици; 2 / придобиването на собствеността върху лизинговото имущество е станало след, а не предходно на сключването на договорите за обратен лизинг - прехвърлителните сделки са в изпълнение на възложеното от лизингополучателя по договора за финансов лизинг ; 3/ след като ищецът фактически е бил в държане и е ползвал лизинговото имущество, заплащайки възнаграждение за ползването, това имущество не се явява обезпечение, а пряк обект на лизинговото правоотношение. Съдът е акцентирал на несъобразени от ищеца две имуществени размествания, всяко с неопровергано правно основание, породило правни последици : получена за продажбата на лизинговото имущество цена от лизингополучателя и заплащано от същия възнаграждение за действително ползване на това имущество. Съдът е приел, че действителната воля на страните не може да се извежда от отделни договорни клаузи / очевидно визирайки посочените в допълнителната искова молба /, а същите могат да се анализират в допълнение към „обратен документ„ или „начало на писмено доказателство„ , каквито ищецът не представя. Обоснована е несъстоятелност и на евентуалното възражение срещу материалноправната легитимация на „Л. И. ООД, като частен правоприемник на лизингодателя.

Въззивният съд е споделил правния резултат, макар да не е приел за преклудирано доказателство представеното от ищеца писмо от 05.12.2011 г., изпратено по електронна поща, приемайки го по делото. Във връзка със същото, оспорено от ответника, въззивният съд е приел, че не се установява авторството му, доколкото не е подписано с електронен подпис, като кумулативно, дори да се приеме изходящо от лицето С. А., е посочил, че липсват доказателства това лице да волеизявява от името на лизингодателя, макар в качеството си на служител на банка – свързано с лизингодателя лице. Отделно е коментирал съдържанието на писмото, като несъответно на „обратен документ„, пряко разкриващ симулация на договорите за лизинг, а и като едностранно волеизявление, липсва материализирана изобщо воля на насрещната страна по сделките – лизингополучателя. В допълнение към съображенията на първоинстанционния съд, за законосъобразността на договорите, като вид финансов лизинг – „ обратен лизинг „ , въззивният съд изрично е посочил приложимост на Конвенцията на UNIDROIT за международен финансов лизинг от 1988 г., Международен счетоводен стандарт 17 - Регламент на ЕС № 1725/2003г., Национален счетоводен стандарт 17 / отм. / СС - 17 лизинг /в сила от 01.05.2005 г. /, в обосноваване на извода си, че макар неуреден изрично в ТЗ, „ обратният лизинг „ е правно възможен. Отделно е споделено съображението на първоинстанционния съд, че при настъпили правни последици на договор за финансов лизинг, чл.333 ТЗ е неприложим. По твърдението за нищожност, поради противоречие с чл. 152 ЗЗД, във връзка с което се твърди съществено процесуално нарушение на въззивния съд – неразгледани доводи на страната във връзка със същото, въззивният съд, извън препращането към споделените от него съображения на първоинстанционния съд, е отговорил на конкретните въззивни доводи – по отношение визираните от ищеца клаузи от договорите и Общите условия, приложими към тях. Счел е, че тези договорни клаузи / възпроизведени по-горе /, дори да биха били нищожни, не влекат нищожност на договорите в цялост. Сключването на договорите за лизинг преди самите покупко-продажби на лизинговото имущество, въззивният съд не намира, че нарушават каквато и да било законова разпоредба, като са свързани със спецификата на финансовия лизинг от този вид - обратен лизинг.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът е формулирал следните два въпроса : 1/ Какъв характер има писмо между страните по прикритата сделка, доказващо същата и съставлява ли то доказателство относно привидната сделка ? Задължително условие ли е наличието на обратно писмо между страните по привидната сделка ? – допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване е обосноваван в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК - с решения по гр. д.№ 1069/2009 г. на І г. о. и гр. д.№ 356/2010 г. на ІІІ г. о. на ВКС ; 2/ Има ли задължение въззивният съд да изгради собствени изводи по съществото на спора, като даде отговор в мотивите на акта си на всички доводи и възражения на страните, а не да извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд ? – допълнителният селективен критерий е обосноваван в същата хипотеза, с приетото в задължителна съдебна практика - т.19 на ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 на ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение, на основание чл.280, ал.2, пр. трето ГПК.

Първият въпрос е предпоставен от касационните доводи за неправилност на въззивното решение по отношение доказателствената стойност на представеното от ищеца писмо, отправено по електронна поща, което въззивният съд е отрекъл да установява не само авторство от лицето С. А., но авторство от лице, упълномощено да волеизявява от името и за сметка на лизингодателя. Отделно въззивният съд е отрекъл съдържанието му на „обратен документ„ , установяващ пряко различна действителна воля на всяка от страните по атакуваното за симулативно правоотношение, а това са лизингополучателя и лизингодателя, но не и трети лица, в случая банката, чийто служител лицето А. се твърди, че е и която банка самият касатор сочи да е „титуляр“ на изявлението, по смисъла на чл.4 ЗЕДЕУУ.

Въпросът - първо изречение - е формулиран фактологично – изисква отговор за правилността на извода на въззивния съд, дали представения конкретен документ удовлетворява съдържанието на „обратен документ„ за симулативност на волята на страните. Като такъв не е предмет на производството по селекция на касационната жалба, а на това по чл. 290 ГПК, след допускане на касационното обжалване. Въпросът не съдържа специфика, която да позволи конкретизирането му в правен такъв – по приложение на конкретна правна норма или правен принцип. Във второто си изречение не се нуждае от отговор, тъй като съдебната практика по отношение доказването на привидна сделка е постоянна и непротиворечива, видно и от цитираната от самия касатор, вкл. когато се касае за волеизявление на едната страна по сделката, индикиращо симулативност, със значението на „начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, в който случай са допустими и свидетелски показания. Както се посочи по-горе, писмото в случая е едностранно волеизявление, но – и по твърдение на самия касатор – не изхожда от името на лизингодателя. С това всякакъв отговор на този втори подвъпрос се явява без каквото и да било значение за правния резултат, още повече, че не е обвързан с конкретен касационен довод за доказана симулативност с друго доказателствено средство, отделно от необосноваването му с допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените решения на състави на ВКС, не отричат установяването на симулативност с „обратен документ„ или „ начало на писмено доказателство„, съгласно л. 165, ал. 2 вр. с чл. 164, ал. 1 , т. 6 ГПК.

Вторият от въпросите не кореспондира със съдържанието на мотивите на въззивния съд, като се отчете, че не всеки необсъден довод влече съществено процесуално нарушение, а само необсъждането на довод, който е правно състоятелен, логичен и доказателствено обоснован. Това процесуално нарушение касаторът визира единствено във връзка с довода си за нищожност на договорите за финансов лизинг, като сключени в противоречие с чл. 152 ЗЗД, предвид конкретни договорни клаузи и клаузи от приложимите към договорите за финансов лизинг Общи условия. В относимост към това основание за нищожност не е обоснован касационен довод за неразгледан друг аспект от защитата на страната. Логична правна конструкция за противоречие с чл. 152 ЗЗД е изначално непроследима, тъй като, както правилно е приел съда, липсва „предварително съглашение“ по смисъла на същата разпоредба, както и конекситет между вече придобитото от лизингодателя – в изпълнение договора за финансов лизинг имущество и бъдещото евентуално неизпълнение на лизингополучателя. При това, последният разполага със защитата на всеки един длъжник, срещу неоснователно възражение на кредитора си, за неизпълнен договор, като препятстващо – в случая - неотреченото му с договорите за финансов лизинг право да придобие лизинговото имущество, съгласно чл. 342, ал. 3 ТЗ. Поради неудовлетворяване на общия, не се налага анализ на допълнителния селективен критерий.

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, изводима от съдържанието на мотивите. Не е нарушена императивна правна норма или приложен закон в обратен на вложения от законодателя смисъл, не са нарушени процесуални права на страните, нито установената фактическа обстановка е анализирана с възприети правни последици, противни на логиката, научните и опитните правила, при изводима само от мотивите явна необоснованост на съдебното решение.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 381/13.11.2023 г. по т. д.№ 53/2023 г. на Пловдивски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: