№ 3420

гр. София, 03.07.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на пети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 4734 от 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Х. Н., чрез адв. Т. Г., срещу въззивно решение № 4485 от 15.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 15263/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 20199525 от 18.10.2021 г., постановено по гр. д. № 23868/2021 г. по описа на Софийски районен съд в обжалваните осъдителни части, са отхвърлени предявените от Р. Х. Н. срещу „Пи Ейч Ди“ ООД иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата в размер на 6 558,69 лева, представляваща неизплатена част от нетно трудово възнаграждение за периода 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г., заедно със законната лихва от 20.04.2021 г. до погасяване на задължението, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 190,84 лева, представляваща мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за периода от деня, следващ падежа на всяко месечно вземане, до 05.02.2021 г. и са присъдени разноски.

В касационната жалба се релевират доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 1 – т. 3 ГПК. Искането е за постановяване на ново решение от друг състав на въззивния съд, респ. за отмяна на въззивното решение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „След като едната от страните е посочила изрична конкретна императивна норма, от която черпи права, като релевантна за предмета на спора, следва ли съдът да постанови решение без да мотивира неприлагането, както и дали такава липса на мотиви нарушава състезателното начало (по чл. 8 ГПК) или равенството на страните (по чл. 9 ГПК)?“ – касаторът се позовава на приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 18 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на I г. о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на II т. о. и решение № 170 от 06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на IV г. о.; 2/ „При наличие на конкретни релевантни източници на правото, като императивните норми на чл. 267а КТ и чл. 137, ал. 4, вр. ал. 1 КТ, както и при наличие на сформираната и непротиворечива съдебна практика по чл. 267, ал. 3 КТ, вр. чл. 120, ал. 3 КТ, допустимо ли е съдебното решение да игнорира прилагането им, а да се прилага тълкуване на мотиви към законопроект?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС в решение № 1043 от 05.06.2006 г. по гр. д. № 2483/2003 г. на III г. о., решение № 171 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 843/2012 г. на IV г. о. и определение № 342 от 25.04.2014 г. по ч. т. д. № 1184/2014 г. на I т. о. Жалбподателят поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото разглеждането на въпроса би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика по чл. 267, ал. 3 КТ, чл. 137, ал. 4 КТ или чл. 118, ал. 3 КТ с оглед изменения в законодателството.; 3/ „Източници на правото ли са законопроект и мотивите към него; източник на правото ли е отговор на този законопроект, издаден от орган на изпълнителната власт, предвид че законопроектът или изобщо не е приет, или е приет след датата на заповедта за намаляване на трудовото възнаграждение, която заповед е основна част от предмета на делото? Предвид разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК и принципа на законност, прогласен в чл. 5 ГПК, дали е допустимо и кога е допустимо съдът да основава решението си на мотиви към законопроект, които мотиви касаят норми, различни от нормите, приложими за предмета на спора?“ – жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; позовава се също така на решение № 90 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 3937/2019 г. и решение № 46 от 08.04.2020 г. по гр. д. № 2259/2019 г. и двете на IV г. о. на ВКС; 4/ „Когато въззивното решение отменя първоинстанционното, допустимо ли е за въззивната инстанция да препраща по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на отменяното решение, както и дали съществува порок (и какъв) в решението на втората инстанция, когато такова препращане е неясно, неточно или противоречиво или когато мотивите на първата инстанция – към които се препраща са неясни, неточни или противоречиви?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на IV г. о., решение № 415 от 25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2010 г. на I г. о. и решение № 317 от 12.02.2019 г. по т. д. № 796/2018 г. на II т. о.; 5/ „Дали правоотношението между страните, възникнало в следствие на заповед на работодателя от 02.04.2020 г. за намаляване на трудовото възнаграждение може да се регулира от правна норма, обнародвана на 09.04.2020 г.?“ – сочи се противоречие с решение № 105 от 20.09.2018 г. по гр. д. № 2778/2017 г. на IV г. о. на ВКС; 6/ „Дали диспозицията на нормата на §3б, ал. 2 КТ следва да се прилага самостоятелно, без да се прилага и част от хипотезата, предвидена в ал. 1 на същия §3б; дали правото на работодателя по ал. 2 не е погасено след 31.12.2010 г.; както и дали ал. 2 може да се прилага извън случаите на продължаване на срока от 3 на 6 месеца за намаленото работно време, предвид присъствието на думата „още“ в текста на ал. 1, както и предвид, че заповедта – предмет на делото – определя първоначален, а не „удължен“, срок на намалено работно време?“ – касаторът обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 7/ „При липса на съгласие от страна на служителя за изменение на трудовия договор, в частта му с намаляване размера на трудовото възнаграждение и при наличие на само едно едностранно волеизявление от страна на работодателя, следва ли да се приеме, че не е налице изменение на трудовия договор, поради противоречие с принципа за свобода на договаряне (съгл. чл. 9 ЗЗД), или с принципа на закрила на труда (съгл. чл. 1, ал. 3 КТ), или като противоречащо на императивните норми на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД или на чл. 118, ал. 1 КТ, или поради липса на конкретна норма, признаваща потестативно право на работодателя за такова намаляване? При наличие на редица рестриктивни императивни норми, забраняващи едностранното намаляване от работодателя на размера на трудовото възнаграждение (като например, но не само: чл. 267, ал. 3 КТ; чл. 137, ал. 4 КТ, чл. 118, ал. 3 КТ и чл. 267а КТ), както и при наличие на основния закрилян принцип за защита на достойните условия на труд, съгласно чл. 1, ал. 1 КТ, допустимо ли е тези норми и принцип да се преодоляват посредством тълкуване на мотиви на законопроект и преходни разпоредби?“ – жалбоподателят се позовава на приетото в решение № 171 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 843/2012 г. на IV г. о. и решение № 376 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 329/2011 г. на III г. о. и двете на ВКС; 8/ „Следва ли решаващият състав в процеса на мотивиране и вземане на решението и съобразно основаните начала по чл. 5 – 13 ГПК, да посочи конкретната правна норма, или при нейна липса: основно начало на правото, обичая или морала, представляваща източник на правото на работодателя, според която намаляването на трудовото възнаграждение – ако такова е допустимо – следва да се извършва съобразно принципа „на съразмерност“ или „пропорционалност“?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 104 от 30.07.2018 г. по гр. д. № 3818/2017 г. на III г. о. и решение № 170 от 06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на IV г. о., като се поддържа едновременно и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 9/ „Противоречи ли на общия разум на закона, предвиден в чл. 5 ГПК решение, според което ако служителката изобщо не беше полагала труд, щеше да има право да получи пълния размер на трудовото възнаграждение (съгласно напр. чл. 267а или чл. 137, ал. 4 КТ), а когато е полагала труд при намалено работно време, следва ли да получи само част от трудовото възнаграждение?“ – твърди се, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за създаване на съдебна практика по чл. 267а КТ; 10/ „Дали „законодателната цел“, на която се позовава решаващият състав в обжалваното решение (на стр. 9), а именно „да мотивира работодателя да запази работните места, като му дава и определени облаги“ и „да се постигне частично решаване на проблемите на безработицата при създалата се от пандемията особена обстановка“, за която „цел“ изцяло отсъства законов текст, представлява по-значим правен интерес, при прилагане и тълкуване на трудовоправни норми, отколкото други принципи, като: - принципа на закрила на наемния труд (съгл. чл. 16 и чл. 48, ал. 1 КРБ); - принципа за закрила на труда и осигуряване на справедливи и достойни условия на труд (съгл. чл. 1, ал. 3 КТ); - принципа за равнопоставеност на субектите в трудовото правоотношение; - принципа за добросъвестност при осъществяването на трудовите права и задължения (чл. 8, ал. 1 КТ); - а също така и запазване живота и здравето на служителите?“ – поддържа се, че разглеждането на този правен въпрос ще допринесе за осъвременяване на тълкуването на създадената съдебна практика по отношение на основополагащи принципи, залегнали в КТ; 11/ „Право или задължение на работодателя е да въвежда непълно работно време в условията на обявена пандемична обстановка и ако това е негово задължение, какви са правните последици от неговото изпълнение по отношение на размера на трудовото възнаграждение?“ – отново се сочи, че разглеждането на въпроса ще допринесе за осъвременяване на тълкуването на създадената съдебна практика по отношение на основополагащи принципи, залегнали в КТ, с което се обосновава приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 12/ „Неправилно поради необоснованост или нищожно е решение, което е напълно неразбираемо в мотивите и в правните си изводи, предвид че с дизпозитива си то отхвърля иск за плащане на трудово възнаграждение в пълен размер, което като резултат на правораздавателния процес означава, че с решението се признава право на работодателя едностранно да намалява този размер, без в мотивите на решението да е посочена конкретна правна норма за такова право на работодателя, досежно трудовото възнаграждение и без да има мотивиране за дерогации на една от целите на закона (осигуряването на справедливи и достойни условия и труд, по чл. 1, ал. 3 КТ), на принципа за едностранна неизменност на съдържанието на трудовото правоотношение (въведен с чл. 188, ал. 1 КТ) и принципа за сигурност на трудовото възнаграждение, предвид чл. 188, ал. 3 КТ?“ – касаторът твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК, решение № 50031 от 20.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г. на IV г. о., решение № 318 от 29.11.2013 г. по гр. д. № 2009/2013 г. на III г. о., решение № 124 от 30.10.2015 г. по гр. д. № 191/2015 г. на II г. о. и решение № 69 от 20.03.2014 г. по гр. д. № 6690/2013 г. на I г. о.

Ответната страна по жалбата „Пи Ейч Ди“ ООД, в писмен отговор, подаден чрез адв. А. М. и адв. Т. Ш., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че са предявени за разглеждане обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Намерил е за безспорни между страните следните обстоятелства: 1./ страните са се намирали в трудовоправна връзка, възникнала по силата на трудов договор № 35/20.01.2017 г., с който ищцата Р. Х. Н. се е съгласила да полага труд по безсрочно трудово правоотношение при ответника на длъжността „счетоводител“, при петдневна работна седмица, пълно работно време с продължителност от 8 часа на ден, срещу насрещно задължение на работодателя да заплаща основно месечно брутно трудово възнаграждение от 1 602, 69 лева и допълнително месечно трудово възнаграждение за придобит стаж и професионален опит – 0. 6 % върху основната работна заплата за всяка година трудов стаж, придобит при работодателя; 2./ с допълнително споразумение № 1 от 01.04.2018 г. и допълнително споразумение № 2 от 19.09.2019 г. страните двукратно са изменили размера на основното месечно трудово възнаграждение на служителката, като съгласно последно извършеното изменение неговият размер възлиза на 1 910, 13 лева, наред с което работодателят заплаща и допълнително възнаграждение за прослужено време в размер на 22, 92 лева; 3./ със заповед № 007/02.04.2020 г. работодателят „Пи Ейч Ди“ ООД е въвел, на основание чл. 138а, ал. 2 КТ, непълно работно време за всички служители в дружеството, работещи на пълно работно време от 8 часа, считано от 03.04.2020 г., като е определил продължителност на работния ден от 6 часа и 30 минути /във времевия диапазон от 10:00 часа до 17:30 часа, с обедна почивка от 1 час /или общо 32 часа и 30 минути седмично; 4./ със заповед № 010/13.05.2020 г. работодателят „Пи Ейч Ди“ ООД е продължил, на основание чл. 138а, ал. 2 КТ, въведеното непълно работно време за служителите в дружеството; 5./ със заповед № 017/29.06.2020 г. работодателят „Пи Ейч Ди“ ООД е въвел непълно работно време на служителите в отдел „Счетоводен“ от 4 часа, считано от 01.07.2020 г.; 6./ служителката Р. Х. Н. е своевременно уведомена за горепосочените заповеди на работодателя, последната от които е връчена срещу отказ; 7./ в процесния период 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г. служителката Р. Х. Н. е полагала труд при работодателя при въведеното от него със заповед № 007/02.04.2020 г., заповед № 010/13.05.2020 г. и заповед № 017/29.06.2020 г. непълно работно време; 8./ в процесния период служителката е предоставила съгласие работодателят да удържа от основното месечно брутно трудово възнаграждение сума в размер на по 28,56 лева месечно за доброволно допълнително здравно осигуряване; 9./ със заповед № 035/30.12.2020 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено по взаимно съгласие; 10./ за процесния период – 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г., на служителката е било изплатено нетно трудово възнаграждение в размер на 9 583, 73 лева.

Въззивният състав е посочил, че спорът по същество на етапа на въззивното производство се концентрира във въпроса дължи ли се пълният размер на уговореното в трудов договор трудово възнаграждение от работодател, който се е възползвал от предвидената в правната норма на чл. 138а, ал. 2 КТ възможност да установи за целия период на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка непълно работно време за работниците и служителите, които работят на пълно работно време.

Изложени са съображения, че трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него, като работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /чл. 124 и чл. 125 КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение /чл. 128 КТ/ за извършената работа. Констатирано е, че при непрестиране на работната сила, право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми, при престой и производствена необходимост, при преустановяване на работата при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка, при производство на некачествена продукция. Отчетено е обстоятелството, че в разпоредбата на чл. 138а КТ, наименувана „Непълно работно време“ законодателят нормативно е уредил две отделни хипотези, при които работодателят може едностранно да намали уговореното между страните по трудовия договор работно време, при съобразяване във всички случаи на императивно установеното ограничение на чл. 138а, ал. 3 КТ относно продължителността на намаленото работно време /не по-малка от половината от законоустановената за периода на изчисляване на работното време/.

Въззивният съд е установил, че приложимата в процесния случай норма на чл. 138, ал. 2 КТ е приета във връзка с взетите на територията на Р. Б. извънредни мерки за предпазване, ограничаване и преодоляване последиците от разпространението и заразата с вируса на COVID – 19 за времето от 13 март 2020 г. до прекратяване на извънредното положение.

Процесуалното поведение на ищцата и обективираните от нея изявления пред първата инстанция, а именно признание от нейна страна, че е престирала труд по трудовия договор с ответника при непълно работно време съобразно доведените до знанието заповеди на работодателя за намаляване работното време, и изрично заявеното от нея в молба вх. № 25115719/09.07.2021 г. /л. 102 СРС/, че не оспорва правото на работодателя по чл. 138а, ал. 2 КТ едностранно да въведе непълно работно време, съчетани единствено с възражения относно принципната недопустимост едностранно работодателят да намалява размера на уговореното трудово възнаграждение, позовавайки се на едностранно въведеното от него непълно работно време, според въззвиния състав обосновават извод за неправилно разширяване от страна на първата инстанция на пределите на въведения пред него спор, чрез обсъждането по същество на предпоставките за упражняване на правото по чл. 138а, ал. 2 КТ, без страните да са навели своевременно пред съда каквито и да е доводи досежно съществуващ помежду им спор относно неговото законосъобразно реализиране от работодателя, и при изрично формулирано изявление на заинтересуваната да го оспори ищцова страна, че не възразява относно надлежното му упражняване. Въведените пред въззивната инстанция фактически твърдения за липса на предпоставки за установяване на намалено работно време конкретно спрямо ищцата, са намерени за преклудирани и неотносими към спорния по делото въпрос, доколкото въвеждат ирелевантни за настоящото дело обстоятелства. Поради това въззивният съд е намерил за спорен по същество между страните само въпросът допустимо ли е едностранно намаляване на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, позовавайки се на въведеното от него непълно работно време за периода на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка.

В обжалваното решение е споделено изложеното от първата инстанция относно изводимия при тълкуване на нормите на действащия КТ принцип за заплащане на трудово възнаграждение на работника/служителя съобразно изработеното от него, в който смисъл е посочено приетото в Решение № 171 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 843/2012 г., IV г. о и Решение № 376/21.11.2011 г. по гр. д. № 329/2011 г. на III г. о., че работодателят дължи заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила, само за реално престирания труд. В този смисъл е обобщено, че работникът или служителят има право на трудово възнаграждение само за времето, през което реално, действително е предоставял на разположение своята трудова сила. По делото е установено като безспорно, че ищцата е полагала труд при работодателя за процесния период 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г. при непълно работно време – съответно за периода 01.04.2020 г. - 01.07.2020 г. при намалено работно време от 6 часа и 30 минути, и за периода 01.07.2020 г. - 04.01.2021 г. – при намалено работно време от 4 часа.

Изложени са още съображения, че по приложението на нормата на чл. 138а, ал. 2 КТ, тълкувана във връзка с възможността работодателят едностранно да намали трудовото възнаграждение на работниците/служителите за периода на обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка или за част от този период, липсва формирана съдебна практика. Споделени са изводите на първата инстанция относно действителния смисъл, вложен в правната норма на чл. 138а, ал. 2 КТ, и преследваната с нея законодателна цел, а именно да мотивира работодателя да запази работните места, като му дава и определени облаги – възможност при строго определени предпоставки и за ясен период от време едностранно да намали трудовото възнаграждение на работниците, съобразно намаления обем от работа, респ. степента на засягане от пандемията и обявеното извънредно положение и последвалата извънредна епидемична обстановка, чрез което по същество да се постигне частично решаване на проблемите на безработицата при намаляване обема на работа в едно предприятие или при създалата се от пандемията особена обстановка. Като аргумент в подкрепа на горното са посочени и мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на Кодекса на труда /приложени по делото на л. 131 СРС/. От последните е прието, че законодателната воля е била да уреди едностранното установяване на непълно работно време в хипотезата на чл. 138а КТ като способ за запазване заетостта на работниците и служителите през периода на извънредното положение и извънредната епидемична обстановка чрез намаляване разходите за труд на работодателя. В тази насока въззивният съд е намерил за обосновани доводите на ответника, че да се приеме, че запазването на пълния размер на дължимото трудово възнаграждение при упражнено право по чл. 138а, ал. 2 КТ за установяване на непълно работно време, би обезсмислило приемането на цитираната правна норма. Установено е, че ако законодателят е целял чрез нормата на чл. 138а, ал. 2 КТ да гарантира интересите единствено на работниците/служителите, същият би установил по изричен начин забрана за намаляване размера на следващото им се трудово възнаграждение за периода на обявеното извънредно положение или извънредна епидемична обстановка така, както нарочно е сторил в разпоредбата на чл. 267а КТ. Споделени са и допълнителните аргументи на първата инстанция относно възможността за едностранно намаляване на трудовото възнаграждение от страна на работодател, възползвал се от правото по чл. 138а, ал. 2 КТ, изводими при тълкуване разпоредбата на § 3б, ал. 2 от Преходните разпоредби на КТ, съгласно която, ако в месеца, следващ периода, за който е въведено непълно работно време, трудовото правоотношение на работника/служителя се прекрати, обезщетенията по чл. 220, чл. 221, ал. 1, чл. 222 и чл. 224 се определят от уговорените в трудовия договор основно и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер. Т. е., ако има въведено непълно работно време, за изчисляване на обезщетенията се взема предвид не намаленото трудово възнаграждение съобразно непълното работно време, а пълното уговорено такова, доколкото ако се приеме, че в условията на чл. 138а КТ се дължи пълният размер на трудовото възнаграждение, то посочената разпоредба също не би имала смисъл. В обобщение въззивният съд е приел, че е допустимо едностранно намаляване на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, позовавайки се на въведеното от него непълно работно време за периода на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка, като именно в това се изразява законодателната воля и цел при приемането на разпоредбата на чл. 138а, ал. 2 КТ.

При тези мотиви и доколкото по делото е безспорно, че за процесния период 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г. в предприятието на ответното дружество е установено непълно работно време с нарочни заповеди, своевременно доведени до знанието на ищцата, която е престирала труд съобразно установеното с тези заповеди работно време, за което време е било заплатено намалено трудово възнаграждение в размер, пропорционален на реално отработените часове – в който смисъл са и констатациите на вещото лице по приетата без възражения на страните ССчЕ, въззивният състав е намерил предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за неоснователен, доколкото по делото е безспорно, че служителката не е полагала труд извън продължителността на работния ден, регламентирана с процесните заповеди, с които ответното дружество е въвело непълно работно време, респ. на същата е било изплатено трудово възнаграждение за реално престирания труд съгласно намаленото работно време.

За пълнота въззивната инстанция е посочила, че предявеният иск е неоснователен дори и да се приеме, че своевременно между страните е бил въведен спор относно надлежното упражняване на правото на работодателя да установи за целия период на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка непълно работно време по реда на чл. 138а, ал. 2 КТ. Споделено е изложеното от районния съд относно предпоставките, при които работодателят би могъл да упражни правото по чл. 138а, ал. 2 КТ – фактът на обявено извънредно положение/извънредна епидемична обстановка, който в случая е отделен на основание чл. 155 ГПК като общоизвестен, но и обективният факт на неблагоприятно засягане на работодателя от тази особена извънредна обстановка. Изтъкнато е, че волята на законодателя с цитираната правна норма е била да регламентира способ за запазване заетостта на работниците/служителите през периода на извънредното положение/извънредната епидемична обстановка чрез намаляване разходите за труд на работодателя, т. е. по същество чрез посочената норма според въззивния състав се търси необходимия баланс между интересите на работниците/служителите и тези на работодателя чрез споделяне помежду им неблагоприятните икономически последици в резултат на настъпилата извънредна ситуация на пандемия. Приел е, че правилно в тази насока първата инстанция се позовава на мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на КТ, съгласно които нормативната възможност за едностранно установяване на непълно работно време в хипотезата на чл. 138а КТ е предвидена при предприятия, при които извънредното положение или извънредната епидемична обстановка налагат намаляване обема на работа. Формиран е извод, че е принципно недопустимо едностранно намаляване на трудовото възнаграждение на работниците/служителите, т. е. поемане единствено от тях на последиците на обявените извънредно положение/извънредна епидемична обстановка, без доказано от страна на работодателя обективно основание за това, изразяващо се в неблагоприятното му засягане от извънредната ситуация, обосноваващо обективно стесняване на икономическата му дейност в рамките на намалено работно време, което единствено би оправдало намаляване на разходите за трудови възнаграждения. Въззивният съд се е солидизирал с крайния извод на първата инстанция, че разпоредбата на чл. 138, ал. 2 КТ ползва не всеки работодател, а само този, който по някакъв начин е засегнат от обявеното извънредно положение/извънредна епидемична обстановка. В тази връзка с оглед конкретно релевирани от ответната страна оплаквания, въззивната инстанция е приела представените като писмени доказателства отчет за приходите и разходите за 2020 г. на „Пи Ейч Ди“ ООД, част от одиторски доклад от 27.01.2021 г., финансова справка, декларация за финансови данни и извлечение от списък на дружествата, на които е била предоставена финансова помощ за справяне с последиците от пандемията, причинена от COVID - 19. От така събраните писмени доказателства е установено, че работодателят в действителност е бил негативно засегнат от обявените извънредно положение/извънредна епидемична обстановка, като особено сериозно е било това засягане в първите месеци на извънредната ситуация и като краен резултат при съпоставка на нетната му печалба за 2019 г. и 2020 г. се установява спад от около 1/4 спрямо предходната 2019 г. С оглед изложеното въззивният съд е намерил за установено по делото, че работодателят законосъобразно е упражнил потестативното си право по чл. 138а, ал. 2 КТ с едностранно волеизявление да въведе непълно работно време за процесния период, изцяло обхванат от обявените извънредно положение и последвала извънредна епидемична обстановка в страната, като е установил намалено работно време – при дневна продължителност от 6 часа и 30 минути за времето от 01.04.2020 г. до 04.01.2021 г., съответно при дневна продължителност от 4 часа за времето от 01.07.2020 г. до 04.01.2021 г. Предвид това и на самостоятелно основание, доколкото по делото не е спорно, че за процесния период 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г. в предприятието на ответното дружество е установено непълно работно време със заповеди своевременно доведени до знанието на служителката Р. Х. Н., която е престирала труд съобразно установеното с тези заповеди работно време, за което време е било заплатено намалено трудово възнаграждение в размер, пропорционален на реално отработените часове – в който смисъл са и констатациите на вещото лице по приетата без възражения на страните ССчЕ, кредитирана като обективна и компетентно изготвена, въззивният състав е намерил предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за неоснователен, след като на служителката е било изплатено трудово възнаграждение за реално престирания труд съгласно законосъобразно установеното намалено работно време.

Доколкото крайните изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат, първоинстанционното решение е отменено в обжалваната част.

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

В конкретния случай поставените от касатора в изложението първи, втори, трети, пети, шести, десети и дванадесети са поставени общотеоретично, а не конкретно с оглед правните разрешения на въззивния съд. Привързани са към доводите му за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради обсъждането на определени доводи, законопроекти и мотиви към тях, които според страната съдът не е следвало да взима предвид при постановяване на акта си. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая същите не са обуславящи крайния изход на спора, доколкото изложените аргументи, изведени от мотивите към законопроекта, са с допълнителен характер спрямо основните и решаващи правни изводи на съда по съществото на спора. Предвид изложеното във връзка с тези въпроси не е налице общо основание за достъп до касация.

Останалите въпроси с номера 7,8,9 и единадесет от изложението, обобщено се свеждат до въпроса, уточнен от съда : дължи ли се пълният размер на уговореното в трудов договор трудово възнаграждение от работодател, който се е възползвал от предвидената в правната норма на чл. 138а, ал. 2 КТ възможност да установи за целия период на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка непълно работно време за работниците и служителите, които работят на пълно работно време? Във връзка с този въпрос е налице и допълнителното основание по чл.280 т.3 ГПК , поради липса на съдебна практика.

Касаторът не дължи държавна такса – чл.83, ал.1, т.1 ГПК.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4485 от 15.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 15263/2021 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: