О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 1591гр. София, 13.06.2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Т. колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: А. Б. ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 593 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по 1/ касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение № 176 от 06.12.2022г. по в. гр. д.№ 315/2022г. на Апелативен съд В. Т. с което след отмяна на решение № 282 от 01.07.2022г. по гр. д. № 658/2021г. на Окръжен съд Плевен, е отхвърлен предявеният от касатора против И. В. Г. иск за разликата над 65 000 лева до 210 000 лева, представляваща изплатената от Фонда на пострадалите лица сума за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на А. С. С. при ПТП на 17.04.2016г. по щета № 2102299 от 10.09.2016г., и 2/ касационна жалба на И. В. Г., представляван от назначения представител по чл.95 ГПК адв. Р. М., срещу същото въззивно решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 65 000 лева.

Касаторът – ищец Гаранционен фонд навежда оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. Намира за неправилен извода на въззивния съд за оборена презумпция за съществуваваща емоционална близост и нормални отношения в съвместния живот между Й. П. и починалата А. С., тъй като е формиран единствено въз основа на показанията на свидетелката Симеонова, без преценка на тяхната достоверност и без обсъждане на всички събрани по делото доказателства. Оспорва като незаконосъобразен и несъобразен със съдебната практика и извода на въззивния съд, че изплатеното обезщетение в размер на 160 000 лева за причинените на Ален П. неимуществени вреди е завишено. Поддържа, че въззивният съд неправилно е определил съпричиняване на пострадалата в размер на 50 %, вместо определения от първоинстанционния съд размер от 30%, като сочи, че съгласно константната съдебна практика наличието на влязла в сила присъда по отношение на делинквента е достатъчен аргумент да се счете, че основната вина за инцидента е негова и приносът на пострадалата следва да е по-малък от 50%. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът излага твърдения за наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол, като сочи следните процесуалноправен и материалноправни въпроси:

1. Следва ли съдът при разглеждане на регресен иск, предявен от Гаранционен фонд срещу делинквента /привлечен като трето лице-помагач по прекия иск/, да прави преценка за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД на извънсъдебно определеното обезщетение?

2. Следва ли съдът при разглеждане на регресен иск при условията, визирани в първия въпрос, да изложи самостоятелни мотиви защо приема извънсъдебно определеното обезщетение от ГФ на пострадалия за справедливо?

3. Кои са критериите по чл.52 ЗЗД, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди, и има ли съдът задължение да посочи в мотивите към решението всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението?

4. Длъжен ли е съдът, прилагайки чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка?

5. Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена в т.11 и др. на ППВС № 4 от 1968г., ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г. по т. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и др. решения на ВКС?

6. Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД при определяне наличието или липсата на съпричиняване от страна на пострадалия в съответствие ли е с практиката на ВКС, изразена в решение № 78 от 10.07.2014г. по гр. д. № 1982/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 169 от 28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ВКС, II т. о.?

Касаторът поддържа, че липсва съдебна практика по предявен обратен иск, в който спорен да се явява въпросът за несъответствието на определения от Гаранционния фонд извънсъдебно размер на обезщетение за неимуществени вреди и действително претърпените от увреденото лице такива, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на въпросите, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД, поддържа противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4 от 23.12.1968г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, а по отношение на преценката за наличие на съпричиняване – противоречие с решение № 169 от 28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ВКС, II т. о.

Не е постъпил отговор на подадената от касатора – ищец касационна жалба.

Касаторът – ответник И. В. Г., поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че процесният инцидент представлява ПТП и ГФ носи отговорност за обезщетяване на причинените при него вреди, като сочи, че в случая вредоносният резултат не е настъпил в причинна връзка с управлението на трактор „Болгар”, а от дейността на прикачена към него несамоходна земеделска техника – фреза, т. е. вредата не е настъпила в резултат на движението на ППС по път. Твърди, че към датата на процесното произшествие тракторът не е бил регистриран по реда на Наредба № 2 от 03.02.2016г. за условията и реда за регистрация на техника по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника, поради което за него като собственик не е съществувало задължение за сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” и не са били налице предпоставките на чл.557, ал.1, т.2, б.”а” КЗ за изплащане на обезщетение от ГФ. Сочи още, че е останало недоказано изплащането на обезщетение на увредените лица, както и че не са доказани претърпени от пострадалите неимуществени вреди. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправен въпроси:

1. Представлява ли ПТП инцидент, възникнал при движение на ППС /трактор/, който обаче не е настъпил в причинна връзка с управлението на ППС, а от прикачена към него несамоходна техника и то не при движението им по път, а в рамките на обработваема земя /нива/?

2. Налице ли е задължение за сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” съобразно разпоредбата на чл.483, ал.1, т.1 КЗ по отношение на МПС, което подлежи на регистрация на територията на РБ, но все още не е регистрирано, респ. налице ли е практическа възможност да бъде сключена такава застраховка, без МПС да бъде регистрирано?

3. Носи ли отговорност Гаранционен фонд за обезщетяване на вреди, настъпили от ПТП с нерегистрирано МПС?

4. Следва ли съдът да кредитира и да основава фактическите си изводи на показанията на свидетел по отношение на факти, които излизат извън обхвата на обстоятелствата, за чието доказване е допуснат разпитът на този свидетел, респ. в случай на положителен отговор не се ли нарушава по този начин процесуалната преклузия по чл.146, ал.3 ГПК?

5. Следва ли въззивният съд да съпостави тежестта на извършеното правонарушение от страна на делинквента и от страна на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, и на тази база да определи степента на принос на пострадалия, съразмерно на която се намалява обезщетението за вреди?

Касаторът твърди, че по отношение на първите пет въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по отношение на последния – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 15 от 19.02.2020г. по т. д. № 146/2019г. на ВКС, II т. о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т. д. № 3871/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, II т. о. и решение № 97 от 06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, II т. о.

Постъпил е отговор на касационната жалба на ответника от Гаранционен фонд, който я оспорва и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че оплакванията на касатора за неправилност на решението поради необоснованост представляват касационни основания по смисъла на чл.281, ал.1, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол, както и че не са изложени аргументи и представени доказателства за наличие на сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че ответникът И. Г. виновно е причинил смъртта на А. С. при управление на самоходна техника за извършване на земеделска дейност, като не е осигурил безопасни условия на труд за работничката си. В тази връзка се е позовал на влязлата в сила присъда по НОХД № 94/ 2017 г. по описа на ОС – Плевен, която съгласно чл.300 ГПК е задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, относно това извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Приел е, че за процесния трактор не е била сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и при липсата на валидно застрахователно правоотношение с такъв предмет отговорността на виновния водач за причинените от него вреди подлежи на покриване от Гаранционен фонд на основание чл.557, ал.1, т.2, б. а КЗ.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че не е имал задължение да сключва такава застраховка, защото към датата на инцидента тракторът не е бил регистриран и той не е бил негов собственик. Изтъкнал е, че поначало тези възражения са неотносими към ангажирането на отговорността му, защото вредите не са произлезли от несключването на застраховката, което обуславя единствено административно-наказателна отговорност, а от конкретно поведение, свързано с управлението на МПС. За пълнота на изложението е споделил мотивите на първоинстанционния съд и е посочил, че в нарушение на закона процесният трактор не е бил регистриран и в нарушение на закона е използван при липса на регистрация. Посочил е, че той е подлежал на регистрация, а съгласно чл.483, ал.1, т.1 КЗ всяко лице, притежаващо МПС, което е регистрирано на територията на Р. Б. и не е спряно от движение, е длъжно да сключи задължителна полица „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Изтъкнал е, че задължението за сключване на застраховката не е обвързано от реалното ползване на МПС и че макар задължението за сключване да тежи върху собственика на вещта, според цитираната норма това изискване не забранява на всяко друго лице, различно от собственика, да сключи застраховката, когато има интерес да стори това. Намерил е, че в настоящия случай ответникът е имал интерес да сключи застраховката, тъй като от дълги години, много преди да придобие собствеността върху процесния трактор, е използвал същия в дейността си по обработка на почвата, в какъвто смисъл са гласните доказателства.

Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответника, че процесният инцидент следва да се квалифицира като трудова злополука, в каквато насока имало произнасяне на НОИ, и не съставлява ПТП, защото инцидентът е настъпил извън обхвата на пътя и не във връзка с управлението на трактора, а вследствие от прикачения към него инвентар. Посочил е, че няма пречка едно събитие да съставлява едновременно и трудова злополука, и ПТП, когато е настъпило в процеса на експлоатация на ППС, както е в случая. На второ място е намерил за законосъобразен извода на първоинстанционния съд след обсъждане на легалните дефиниции за „пътнотранспортно произшествие“ в § 6, т.30 от ДР на ЗДвП, „водач“ в § 6, т 25 от ДР на ЗДвП и „самоходна машина“ в § 6, т.16 от ДР на ЗДвП, че Гаранционен фонд покрива вредите, причинени от всички подлежащи на регистрация превозни средства вкл. земеделска техника, без значение дали ПТП е станало на път – част от пътната мрежа или на земен участък, различен от път съгласно определението по § 6, т.1 от ДР на ЗДвП. Приел е, че законът не свързва понятието за ПТП – събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети – с мястото на осъществяването му, като за „водач“ е определено всяко лице, което управлява ППС, без да е указано върху каква територия. Изтъкнал е, че самата разпоредба на чл.557, ал.1, т.2, б. „а” КЗ не предвижда като основание за заплащането на обезщетение ПТП да е настъпило на място, представляващо участък от пътната мрежа. Посочил е, че предназначението на тракторите и самоходните машини безспорно е за движение по терени, които са изключени от дефиницията за „път“ по смисъла на § 6, т.1 от ДР на ЗДвП, и движението им по пътищата е само по изключение. Поради това е достигнал до извод, че процесният инцидент съставлява ПТП и този извод не може да бъде опроверган поради обстоятелството, че престъплението, за което ответникът е признат за виновен, не е по транспорта – по чл.342 и сл. НК.

Въззивният съд е приел за безспорно, че Гаранционен фонд в изпълнение на сключеното извънсъдебно споразумение е превел по банкова сметка с титуляр адв. Н. Д. обезщетение в размер на сумата 210 000 лв. Намерил е плащането за надлежно осъществено съобразно чл.338, ал.1 КЗ, като е приел, че упълномощаването на адв. Д. да получи определените обезщетения се установява от дадените от Й. и А. П. свидетелски показания, обсъдени с представените по делото пълномощни от 16.06.2016 г. Посочил е, че свидетелят Й. П. потвърждава наличието на изпълнение по упълномощителната сделка, а обстоятелството, че това изпълнение е неточно, защото е заплатена сума, по-ниска от изплатената от Фонда, рефлектира върху мандатното правоотношение, но не и върху регресното право на Фонда, който с плащането по сметка на адв. Д. е погасил задължението си към сина и фактическия съжител на пострадалото лице.

Въззивният съд е приел, че регресното право съществува, но делинквентът не е обвързан от размера на обезщетението, определен и изплатен от Фонда. Посочил е, че с оглед възраженията на ответника и оплакванията му във въззивната жалба се налага извършването на преценка претърпял ли е Й. П. неимуществени вреди от смъртта на съжителката си, съответно дължимо ли му е обезщетение и в какъв размер, а по отношение на Ален П. – само досежно размера, както и налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат в по-голям обем от приетия от Фонда – 30 %. Въззивният съд е намерил, че като фактически съжител на пострадалата А. С. Й. П. е от кръга на правоимащите да получат обезщетение за вреди лица съгласно Постановление № 5/ 24.11.1969 г., като наличието на такава връзка дава основание да се предполага, че между тях е съществувала особена емоционална близост и отношения, нормално присъщи за двама души, свързали живота си, при което загубата неминуемо поражда високи по интензитет и трайни като проявление във времето болки и страдания. Изтъкнал е, че тази презумпция е оборима и в настоящия случай е намерил за доказано по категоричен начин, че Й. П. не е претърпял неимуществени вреди от смъртта на съжителката си. За да достигне до този извод, е взел предвид свидетелските показания на сестрата на загиналата – св. Симеонова, които е кредитирал като отразяващи нейни преки и непосредствени наблюдения върху отношенията между двамата съжители от възникването на връзката им до смъртта на пострадалата. Приел е за установено от тези показания, че връзката им не се е градила на любов и разбирателство, на споделени общи интереси, взаимна грижа и уважение, а по-скоро само са съжителствали под един покрив по стечение на обстоятелствата. Приел е, че не може да се приеме, че смъртта на пострадалата е засегнала негативно емоционално-психическата сфера на Й. П., след като той дори не е отишъл на погребението й. Поради това въззивният съд е счел, че на Й. П. не е дължимо обезщетение за неимуществени вреди и полученото от него такова в размер на 98 000 лв. е платено от Гаранционен фонд без основание, което обуславя неоснователност на претенцията за възстановяването му от делинквента.

Въззивният съд е приел, че определеното от Гаранционен фонд обезщетение за причинените на Ален П. неимуществени вреди в размер на 160 000 лв. е силно завишено с оглед липсата на доказателства същият да е претърпял вреди, различни от нормално присъщите при сходни казуси със загуба на майка и надвишаващи ги по интензитет и продължителност, и ценовата конюнктура в страната към датата на ПТП – 2016 г., израз на която са лимитите на застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” и средната работна заплата по данни на НСИ – 962 лв., както и съдебната практика по сходни казуси. Намерил е, че справедливото обезщетение възлиза на 130 000 лв.

Въззивният съд е счел, че наличието на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не е спорно по делото, като е спорен само обемът на приноса. Посочил е, че поведението на починалата А. С. е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на смъртта й. Намерил е, че качването й върху фрезата по време на движение на трактора нито е свързано с възложената й работа, нито е доказано да е възникнала някаква обективна причина за извършването на такова действие, като дори и без познаване на специфичните технологични правила или правилата за безопасност здравият разум подсказва и опитните правила сочат, че то е крайно рисковано и създава реална опасност от увреждане на здравето, доколкото е свързано с инвентар, който е с масивни режещи части, извършващи въртеливи движения. Приел е, че в случая пострадалата не просто е проявила невнимание, а е извършила действие, което и най-небрежният човек не би предприел, т. е. е проявила груба небрежност. Преценил е, че приносът й следва да бъде определен на 50 %, т. е. равен на приноса на делинквента, който от своя страна е бил длъжен да не допуска странични лица да се намират в зоната на работа на почвообработващата техника, още по-малко качване върху прикачения инвентар. При така определения размер на съпричиняване, въззивният съд е достигнал до извод, че обезщетението следва да бъде редуцирано на 65 000 лв., до който размер исковата претенция е основателна. Посочил е, че тази сума е в рамките на реално получената от Й. П. и е разходвана от него и Ален П., с когото двамата живеят в едно домакинство и се издържат с общи средства, като вътрешните отношения между двамата по повод полученото обезщетение са неотносими към правния спор и не променят извода на съда за наличието на регресно вземане на Гаранционен фонд.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касатора – ищец Гаранционен фонд първи материалноправен въпрос е обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са развити съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, но не са изложени твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. От друга страна, въпросът се отнася до действието на сключено между ГФ и увредените лица извънсъдебно споразумение и дали същото обвързва и делинквента. По този въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 147 от 22.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 333/2012 г., I т. о., съгласно която споразумението по чл. 365, ал. 1 ЗЗД, сключено между пострадалия и застрахователя, е обвързващо само в отношенията между тях. То има характер на договор, поради което по силата на чл. 21, ал. 1 ЗЗД поражда действие само между страните, а делинквентът е трето лице, ако не е участвало при сключването му, като законът не предвижда изрично договорът да има действие и спрямо него.

Поставените от касатора Гаранционен фонд втори, трети и четвърти въпроси са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, и са обусловили изхода на делото. По отношение на тях обаче не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г., както и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС - решение № 205 от 16.11.2010г. по т. д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, IIт. о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, IIт. о., решение № 167 от 27.10.2016г. по т. д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, Iт. о., решение № 202 от 16.01.2013г. по т. д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т. д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извършва задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. При определяне на справедливия размер на обезщетението следва да бъде съобразено и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с така формираната практика, като при определяне на размера на дължимото на Ален П. като син на пострадалата А. С. обезщетение за неимуществени вреди е съобразил момента на настъпване на смъртта й, степента на родствена близост между увреденото лице и пострадалата, събраните доказателства за претърпените от него вреди, преценил е, че те не са надвишаващи по интензитет и продължителност нормално присъщите при сходни казуси със загуба на майка, взел е предвид и икономическото състояние в страната към датата на ПТП – 2016 г., израз на която са лимитите на застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” и средната работна заплата по данни на НСИ – 962 лв., както и съдебната практика по сходни казуси, и поради това е определил като справедливо обезщетение в размер на 130 000 лева. Несъгласието на касатора с тези изводи представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Изводът на въззивния съд за липса на основание за изплащане на обезщетение на Й. П. е обусловен от преценката, че с оглед установените отношения между него и пострадалата същият не е претърпял неимуществени вреди от нейната смърт и не се явява материалноправно легитимиран по смисъла на Постановление № 5/ 24.11.1969 г. Поради това формулираните от касатора въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД се явяват неотносими към мотивите на въззивния съд във връзка с дължимостта на обезщетение на посоченото лице.

Поставените от касатора Гаранционен фонд пети и шести въпроси нямат характера на правен въпрос, а касаят правилността на въззивното решение, с оглед на което не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обосноват допускане на касационен контрол.

Дори и да се приеме, че формулираният шести въпрос се отнася до доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалата, по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът – ответник И. Г. също формулира материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ГПК и определянето на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач – шести въпрос в изложението му, инкорпорирано в касационната жалба. По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т. д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т. д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т. д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т. д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т. д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 52 от 08.05.2008г. по т. д. № 1498/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т. д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т. д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т. о. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на починалата А. С. е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на смъртта й, като качването й върху фрезата по време на движение на трактора нито е свързано с възложената й работа, нито е доказано да е възникнала някаква обективна причина за извършването на такова действие, и с това поведение тя не просто е проявила невнимание, а е извършила действие, което и най-небрежният човек не би предприел, т. е. е проявила груба небрежност. За да определи размера на съпричиняването от страна на пострадалата, въззивният съд е съпоставил поведението й с това на делинквента и е достигнал до извод, че приносът й следва да бъде определен на 50 %. Предвид изложеното, не е осъществена сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставеният от касатора – ответник И. Г. първи материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът не съответства на мотивите на въззивния съд, тъй като е предпоставен от съдържащото се в него твърдение, че процесният инцидент е възникнал не в причинна връзка с управлението на ППС, а от прикачена към него несамоходна техника, докато противно на това твърдение, въззивният съд е приел, че инцидентът е настъпил при управление на самоходна техника за извършване на земеделска дейност. От друга страна, отговорът на поставения въпрос е обусловен от обсъждане на конкретните факти по делото, отнасящи се до механизма на настъпване на процесното произшествие, в това число от преценката дали същото е настъпило в резултат на използването на управлявания от делинквента трактор като превозно средство, и в този смисъл въпросът няма характера на правен. Във връзка с поставения във въпроса акцент върху обстоятелството, че инцидентът е настъпил не при движението на ППС по път, следва да се посочи, че съгласно постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 5 от 24.03.2017г. по т. д. № 2787/2015г. на ВКС, II т. о. събитие, възникнало в процеса на движение на трактор или самоходна машина, подлежащи на регистрация по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горска техника, по земен участък, различен от път с оглед определението, дадено в §6, т.1 ДР на ЗДвП, представлява ПТП по смисъла на §6, т.30 ДР на ЗДвП, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд. По изложените съображения искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

Формулираните от касатора Г. втори и трети въпроси са обсъждани от въззивния съд, но са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в посоченото по-горе решение № 5 от 24.03.2017г. по т. д. № 2787/2015г. на ВКС, II т. о., която настоящият състав споделя. Съгласно така формираната практика Гаранционният фонд покрива отговорността на водача на трактор или самоходна машина, подлежащи на регистрация по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горска техника, за причинени на трети лица вреди при пътно-транспортно произшествие, настъпило на територията на Р. Б. ако събитието е настъпило на земен участък, различен от път с оглед определението, дадено в § 6, т. 1 от ДР на ЗДвП, при наличието на всички останали предпоставки. С оглед така формираната практика за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд е без значение дали подлежащото на регистрация МПС е било регистрирано. Наличието на формирана практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, изключва сочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Поставеният от касатора-ответник четвърти процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явява обуславящ изхода на делото. Въпросът се отнася до кредитиране на показанията на свидетел по отношение на факти, които излизат извън обхвата на обстоятелствата, за чието доказване е допуснат разпитът на този свидетел, каквато хипотеза в случая не е налице. Въззивният съд е формирал правния си извод, че Й. П. не е търпял неимуществени вреди от смъртта на А. С., въз основа на кредитираните от него показания на разпитаната като свидетел С. С., която съгласно определението на първоинстанционния съд от о. с.з. на 18.01.2022г. е допусната по искане на ответника за установяване на взаимоотношенията между пострадалата А. С. с оглед направеното от него възражение за липса на основание за изплащане на обезщетиние на Й. П. с оглед влошените му отношения с пострадалата.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 176 от 06.12.2022г. по в. гр. д.№ 315/2022г. на Апелативен съд В. Т.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: