О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1640
[населено място], 18.06.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№2124/23г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Х. срещу решение №132/13.07.2023 г. по в. гр. д.№238/23 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №1647/16.12.2022г. по гр. д. №206/21г. по описа на Варненски окръжен съд, с което касаторката е осъдена на основание чл.155 ал.2 ЗЗД вр. чл.99 и сл. ЗЗД и чл.86 ЗЗД вр. чл.84 ал.2 ЗЗД да заплати на „Консорциум реми груп“ АД /н/, ведно със законната лихва, сумата 50 402,00лв., представляваща разлика над присъдените по гр. д. №1608/2019г. по описа на ВОС 30 000,00лв. до общо дължимите 80 402,00лв. - регресно вземане на Р. Х. - ипотекарен гарант по договор за ипотечен банков кредит между Г. Х. и „У. Б. АД от 13.04.2009г. за сумата 68 000евро, чийто ипотекиран имот е продаден на публична продан по изп. д. №1335/2015г. на ДСИ за цена от 80 402,00лв., което регресно вземане е придобито от ищеца чрез договор за цесия от 24.01.2020г. с цедент „Ер Ди Ай конструкшън“ ЕООД, който е придобил вземането от Р. Х. с друг договор за цесия от същата дата; както и сумата 3906,16лв. – лихва за забава върху главницата от 50 402,00лв. за периода 22.04.2020г. – 25.01.2021г .
В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Касаторката счита, че съставът на апелативния съд неправилно е отказал да уважи възражението й за недопустимост на иска поради липса на правен интерес, в която връзка поддържа тезата си, че такъв липсва, тъй като титулярът на вземането, суброгирал се в правата на банката, може да иска изпълнение въз основа на вече издадения в полза на банката изпълнителен лист. Неправилен, според касаторката, е и изводът на въззивната инстанция, че сключените цесии са валидни и с възможен предмет, че са сключени при наличие на основание, че не са привидни и не са нищожни, поради противоречие със и заобикаляне на закона.Твърди, че този извод е направен от състава без да бъдат взети предвид вътрешните отношения между нея и първоначалния цедент Р. Х., разглеждането на които води до извод за липса на валидно възникнало вземане, което може да бъде прехвърлено. Оспорени са и изводите на въззивния съд, на базата на които са отхвърлени направените от касаторката в условията на евентуалност три възражения за прихващане. В тази връзка твърди, че неоснователно съдът е приел, че вземането й по договора за цесия е възникнало на 03.08.2021г. /след датата на постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност на „Консорциум реми груп“АД/н/, без да съобрази сключения между страните по цесията и неоспорен в производството анекс, с който ефектът от прехвърлянето по взаимното им съгласие е отнесен към 14.09.2020г. Отделно от това счита, че съдът е следвало да спре производството на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК до приключването с влязло в сила решение на производството пред съда във връзка с молбата по чл.630 ТЗ. Позовава се на допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения с отказа й да допусне на страната събиране на доказателства – свидетели и счетоводна и техническа експертизи. С касационната жалба се предявява искане за обезсилване на обжалваното решение, евентуално – за отмяната му с отхвърляне на предявените срещу касаторката искове.
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи решаващите му изводи въпроси: 1.Страните могат ли да променят датата на транслативния ефект по договор за продажба на вземане? ; 2. Следва ли да се приеме за релевантна променената дата по договора за цесия, ако заинтересованата насрещна страна в процеса не я оспорва в рамките на преклузивните срокове?; 3.Законодателните разрешения по чл.630 и чл.634 ГПК /очевидно се има предвид ТЗ, според настоящия състав/ касаят ли материалноправните последици от съдебното решение?; 4. В производство по попълването на масата на несъстоятелност, вкл. и по реда на чл.645 ТЗ /чл.643-чл.649 ТЗ/, респективно в състезателното исково производство в тази връзка, наличието на висящ спор относно несъстоятелността, касаещ елемент от материалноправния фактически състав съставлява ли безусловно основание за спиране в хипотезата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК? ; 5. Наличието на висящо обуславящо дело съставлява ли отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск и движение на делото? Първите два от въпросите се поставят в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК с твърдение, че по тях „е налице непълнота, неяснота и противоречивост на правната уредба, която налага създаването на съдебна практика“. Останалите три въпроса, според касаторката са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решение №20/10.03.2022г. по т. д.№48/21г. на ІІ т. о. на ВКС и по реда на чл.274 ал.3 ГПК определение №412/02.08.17г. по ч. т.д.№1611/17г. на І т. о. на ВКС. Наред с това касаторката се позовава на самостоятелното основание за допускане на касацията по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК – недопустимост на въззивния съдебен акт, като постановен при наличието на предпоставката на чл.229 ал.1 т.4 ГПК за спиране на делото до приключването на производството по обжалване на решението за откриване на производство по несъстоятелност на „Консорциум реми груп“АД/н.
Ответникът „Консорциум реми груп“АД/н/, представляван от синдика на дружеството З. Х., в писмен отговор на касационната жалба е оспорил доводите на касаторката за недопустимост на въззивното решение. Излага съображения по правилността му поддържайки, че въззивното решение е постановено в съответствие с материалния закон, процесуалните правила и е напълно обосновано, поради което моли то да бъде потвърдено.
Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалвания пред настоящата инстанция правен резултат, съставът на Варненски апелативен съд е приел за установено по делото, че Р. Х. е обезпечил с ипотекиран в полза на „У. Б. АД негов недвижим имот задълженията на ответницата Г. Х. към банката, произтичащи от сключен между тях на 13.04.2009г. договор за кредит в размер на 68 000 евро; за вземането си банката се е снабдила с изпълнителен лист, насочвайки изпълнението върху ипотекирания имот; последният бил изнесен на публична продан и продаден за 80 402 лв., с която сума била удовлетворена банката и били заплатени дължимите данъци и такси. При тези обстоятелства съдът е приложил нормата на чл.155 ал.2 ЗЗД, като е заключил, че с влизането в сила на постановлението за възлагане на имота /на 29.02.2016г./ ипотекарният длъжник Р. Х. се е суброгирал в правата на кредитора на Г. Х. срещу нея до размера на сумата 80 402 лв. Разгледал е направеното в тази връзка възражение на ответницата за недопустимост на иска, поради липса на правен интерес от воденето на отделно осъдително производство за снабдяване с изпълнителен лист, при наличието на вече издаден такъв в полза на банката-кредитор и с оглед разпоредбата на чл.429 ал.1 ГПК. За да го определи като неоснователно, съдът е развил съображения, че в хипотезите на законна суброгация правоприемството по чл.429 ал.1 ГПК принадлежи единствено на поръчителя, респ. на солидарния длъжник, които са платили дълга, а не на всяко трето лице, суброгирало се по силата на закона в правата на кредитора по изпълнителния лист; последното, за да събере от длъжника дължимата сума, следва да инициира съответното съдебно производство за снабдяване с изпълнителен титул, заявявайки регресното си право и всички предпоставки на законната суброгация, на която се позовава; в това производство съдът ще е длъжен да зачете влезлия в сила съдебен акт, установяващ съществуването на дълга. По тези съображения съставът е приел, че претърпелият принудително изпълнение върху собствения му имот, предоставен в обезпечение на чуждия дълг /суброгиралия се ипотекарен гарант/ не може да се ползва от издадения в полза на кредитора изпълнителен лист, а предявеният от ищеца, в качеството му на частен правоприемник на ипотекарния гарант, иск не е лишен от правен интерес.
Съдът е констатирал, че с влязло в сила решение на ВОС по гр. д.№1608/19г. по предявен от Р. Х. срещу Г. Х. частичен иск по чл.155 ал.2 ЗЗД, последната е осъдена да му заплати част от цялото вземане от 80 402 лв., а именно – сумата 30 000 лв.; докато производството е било висящо на 24.01.2020г. Х. е прехвърлил с договор за цесия цялото вземане от Х. на „Ер Ди АЙ конструкшън“ЕООД, което от своя страна с друг договор за цесия от същата дата, е прехвърлило придобитото вземане на ищеца по делото „Консорциум реми груп“АД; за цесиите ответницата е била надлежно уведомена в хода на делото, като по нейно искане настоящият ищец е бил привлечен в производството като трето лице помагач. Съобразявайки разрешенията по т.2 от ТР №3/22.04.2019г. по тълк. д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че всички възражения на ответницата, свързани с твърденията й, че в патримониума на Р. Х. не е възникнало валидно и изискуемо вземане срещу нея, основано на суброгацията му, са били преклудирани в това производство; въпреки твърденията й, че се позовава на правоотлагащи възражения за останалата част от вземането от 50 402 лв., предмет на иска по настоящото дело, по същество възраженията й касаят възникването, съществуването и изискуемостта на цялото вземане; възраженията, че вземането е изначално неизискуемо, тъй като Х. не е изпълнил поети от него насрещни задължения за изплащане на погасителните вноски по кредита /доколкото същият е бил усвоен с цел довършване на строежа на сграда от негово търговско дружество/, ответницата Х. е поддържала и в предходното производство по гр. д.№1608/19г. по описа на ВОС, поради което по отношение на тяхната неоснователност е формирана сила на пресъдено нещо. Възраженията за нищожност на договорите за цесия са намерени за недоказани от ответницата, в тежест на която е било възложено доказването на тези й твърдения. Съдът е приел, че сключването им не противоречи на закона, нито го заобикаля; дали е била заплатена цената по тях е въпрос на изпълнение, а сключването им като безвъзмездни е в пределите на договорната свобода, установена в чл.9 ЗЗД; договорите имат основание и не са с невъзможен предмет, нито са привидни. Поддържаното в производството от ответницата възражение за изтекла погасителна давност също е намерено от въззивния състав за неоснователно, като в тази връзка съдът се е обосновал с факта, че от влизане в сила на постановлението за възлагане на 29.02.2016г. /от който момент е възникнало вземането/ до датата, на която е бил предявен искът по чл.155 ал.2 ЗЗД за сумата 50 402 лв. – 26.01.2021г. не е бил изтекъл приложимият общ петгодишен давностен срок, а лихвите за забава се претендират за период от 22.04.2020г. до датата на исковата молба.
По направените в производството пред първата инстанция с отговора на исковата молба три евентуално предявени възражения за прихващане /за 51 865,52 лв. – подлежащ на връщане платен на ищеца аванс по договор за СМР, които същият не е изпълнил; за 272 356,51 лв. – обезщетение за вреди от неизпълнен договор за дострояване и въвеждане в експлоатация на сградата, в която Х. е закупила апартамент; за 85 223,53 лв. – вземане срещу „Консорциум реми груп“АД, придобито с договор за цесия, сключен с „Факторът“ЕООД на 03.08.2021г. / съдът е определил, че първите две от вземанията за неликвидни, а последното – за установено с влязло в сила на 28.01.2020г. съдебно решение, постановено по т. д.№88/17 по описа на ВОС/. Съдът е приел така направените възражения за прихващане за принципно допустими в това производство, но при съобразяване на обстоятелството, че ищецът се намира в открито производство по несъстоятелност, решението за което към момента на произнасянето на въззивния съд не е било влязло в сила /поради обжалването му пред ВАпС при висящо по описа му т. д.№555/22г./.Въпреки липсата на влязло в сила решение въззивният съд е приел, че следва да бъдат съобразени и приложени нормите на търговската несъстоятелност, позовавайки се на разпоредбата на чл.630 ал.3 ТЗ и чл.634 ТЗ, според които решението за откриване на производство по несъстоятелност има действие спрямо всички и подлежи на незабавно изпълнение. Поради това е направил извода си, че всички действия във връзка с имуществото на несъстоятелното дружество следва да бъдат съобразени със съответните разпоредби относно несъстоятелността, включително тази на чл. 645 ТЗ. Посочил е, че последната предвижда наличието на конкретни предпоставки, за да би могло в производството по несъстоятелност да се извършва прихващане с насрещни вземания от длъжника, които имат за цел да предотвратят намаляване масата на несъстоятелността и нарушаване реда за удовлетворяване на кредиторите, като извършеното в нарушение на тези изисквания прихващане би било относително недействително спрямо кредиторите на несъстоятелността.Тези условия за прихващане, според мотивите на съда, са в унисон с въведения в чл.685 и сл. ТЗ ред за предявяване на вземанията на кредиторите пред синдика и забраната след откриване на производството по несъстоятелност кредиторите да установяват вземанията си по исков ред / чл.637 ал.6 ТЗ, извън изключенията по т. т.1,2 и 3, в които случаят не попада/. Като резултат от тези разсъждения съдът е достигнал до извода, че с вземане, което не е било предявено и прието в производството по несъстоятелност в предвидените срокове, прихващане не може да бъде извършено, поради което с вземанията, предмет на първите две възражения за прихващане, като възникнали преди датата на откриване на производството по несъстоятелност, но непредявени в рамките на преклузивните срокове, не може да бъде извършено прихващане на насрещни задължения на дружеството. По отношение на вземането за 85 223,53 лв., предмет на третото евентуално възражение за прихващане, съдът е констатирал, че цедентът „Факторът“ЕООД го е предявил в законоустановения срок пред синдика - на 26.10.2020г., същото е било прието от последния и включено в списъка на приетите вземания, обявен в ТР и одобрен от съда по несъстоятелността. Съобразявайки текста на разпоредбата на чл.645 ал.1 ТЗ, съдът е посочил, че със същото може да бъде извършено прихващане, ако преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност /18.09.2020г./ двете вземания са съществували, били са насрещни и еднородни и вземането на кредитора е било изискуемо, но в случая предпоставката за насрещност на вземанията към датата на решението по чл.630 ТЗ не е била изпълнена – към тази дата дружеството не е имало задължение към Г. Х., която го е придобила с договора за цесия, сключен едва на 03.08.2021г., към която дата то е преминало в нейния патримониум. Съдът е отказал да признае по-ранна дата за настъпването на транслативния ефект на цесията въз основа на представения от ответницата в исковото производство анекс, сключен на 15.11.2022г. към договора за цесия от 03.08.2021г., според който страните са се договорили, че вземането следва да се счита прехвърлено спрямо трети лица на дата 14.09.2020г. /предхождаща датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност/. Посочил е, че това изявление на страните по цесията не може да промени със задна дата момента на транслиране на правото на вземане. Допълнително е навел аргумент от разпоредбата на чл.645 ал.3 ТЗ,че дори вземането на ответницата да е възникнало преди датата на решението по чл.630 ТЗ, прихващане с него не може да бъде извършено, ако тя, в качеството й на кредитор, е знаела към момента на сключването на договора за цесия, че е настъпила неплатежоспособност/ свръхзадълженост или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност на длъжника й, а в случая към 03.08.2021г. същата безспорно е била наясно с този факт, видно от самите клаузи на договора. По тези съображения съдът е отказал да извърши прихващане на претендираното от дружеството в несъстоятелност вземане с това на ответницата и е потвърдил осъдителното решение на първата инстанция за сумата 50 402 лв. и за начислената върху нея лихва за забава.
Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК , съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т. т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Последните три въпроса от изложението са свързани с оплакването за недопустимост на обжалвания въззивен акт, основано на неприлагането от въззивния съд на разпоредбата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Съгласно ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. В случая касаторът изрично се позовава на въведената от законодателя с нормата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК такава предпоставка, но извод за наличие на вероятност обжалваното решение да е недопустимо, не може да бъде направен от данните по делото. Според разясненията в т.9 от ППВС №1/1985г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос – напр. когато е постановено при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; по устно предявен иск, при произнасяне въпреки липсата на подведомственост или родова подсъдност на спора, когато с решението не е разгледан иск на предявеното основание, или е разгледан иск, който не е предявен, вместо предявения такъв, когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар.
Недопустимо, съгласно разрешенията, дадени в ТР №1/09.07.2019г. по тълк. д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС, е и решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл.229 ал.1 т.4 ГПК. В мотивите на това решение се посочва, че това основание за спиране е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство; обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти; зависимостта се обяснява и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение, т. е. връзката между делата, която има предвид чл.229 ал.1 т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. В случая такава връзка на обусловеност между настоящия спор и производството по чл.630 ТЗ липсва. Приключването на последното с влязло в сила решение ще установи или отрече със сила на пресъдено нещо състоянието на неплатежоспособност на дружеството-ищец в настоящото производство, възникнало към определена от съда дата. В първия случай – при потвърждаване на решението по чл.630 ТЗ, постановено и обявено в ТР на 18.09.2020г., промяна на обстоятелствата, свързани с предпоставката на чл.645 ал.1 изр.1 ТЗ, обусловена от тази дата, не може да има. Във втория случай – при отмяна на решението и отхвърляне на молбата по чл.625 ТЗ, направеното в това производство за попълване масата на несъстоятелността възражение за прихващане, разгледано при преценка за наличие на предпоставките на специалната за производството по несъстоятелност норма на чл.645 ал.1 ТЗ, няма да има преклудиращо действие, поради което вземането на ответницата може да бъде търсено от дружеството по общия исков ред. Не може да бъде обоснован извод за вероятна недопустимост на въззивното решение, поради необоснован отказ за спирането на проезводството по нестоящото дело на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, и при съобразяване на цитираните в изложението на касаторката с последните три въпроса решение по т. д.№48/21г. на ІІ т. о. на ВКС и определение по ч. т.д.№1611/17г. на І т. о. на ВКС. Тази практика касае случаи, различни от настоящата хипотеза – решението на касационната инстанция визира неприложено от въззивния съд основание за спиране при наличие на преюдициална връзка между дело, образувано по търговски спор между две действащи търговски дружества, изходът от който е обусловен от изхода по висящо арбитражно производство, а определението по частното производство на ВКС е постановено по частна касационна жалба срещу въззивно определение, с което е потвърдено определение на първоинстанционния съд за спиране на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК на производство по отменителен иск по чл.647 ал.1 т.4 ТЗ до приключване на производство по чл.630 ТЗ с влязло в сила решение, с което ще бъде разрешен спор относно началната дата на неплатежоспособност на длъжника, относима към предпоставките за уважаване на иска по чл.647 ал.1 т.4 ТЗ.
Решението не може да бъде квалифицирано като вероятно недопустимо и на поддържаното в производството от касаторката основание липса на правен интерес у ищеца от воденето на делото. Съгласно утвърдената практика на ВКС /в т. см. е и съобразеното от въззивния съд решение по чл.290 ГПК по гр. д.№2576/18г. на ІІІ г. о. на ВКС/ въвеждащата изключение от правилото за субективните предели на изпълнителния лист разпоредба на чл. 429 ал. 1 ГПК допуска взискател по изпълнителното дело да е лице, което не фигурира в изпълнителния лист, като персоналният обхват на разпоредбата е ограничен до универсалните и частните правоприемници на кредитора; в хипотезите на законната суброгация правоприемството по чл. 429 ал. 1 ГПК принадлежи единствено на поръчителя и солидарния длъжник, платили дълга, а не на всяко трето лице, което по силата на закона се е суброгирало в правата на удовлетворения кредитор по изпълнителния лист; за да събере дължимата сума, всяко трето лице, което няма качеството поръчител или солидарен длъжник, но твърди, че се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, следва да инициира съответното съдебно производство, за да се снабди с изпълнително основание. Следователно за ищеца – правоприемник на суброгиралия се в правата на кредитора ипотекарен гарант – е налице правен интерес за постановяване на осъдително решение в негова полза, респ. за снабдяване с изпълнителен титул въз основа на него.
Останалите два въпроса /първият и вторият/ са относими към частта от решаващите изводи на съда, с която съдът е отказал да зачете като правно валидно направеното с анекс от 15.11.2022г. към договора за цесия от 03.08.2021г., сключен между Г. Х. и „Факторът“ЕООД, изявление на страните по договора за цесия, че вземането от 85 223,53 лв. следва да се счита прехвърлено със задна дата – на 14.09.2020г. Въпросите, макар и релевантни с оглед този извод, не могат да обосноват самостоятелно достъп до касация, предвид липсата на поставен такъв и по другият решаващ извод на въззивния съд за приложимост на хипотезата на чл.645 ал.3 ТЗ с оглед декларирания от ответницата в договора за цесия факт, че към датата на сключването му същата е знаела за настъпилата неплатежоспособност на длъжника й и че е поискано откриване на производство по несъстоятелност на същия.
Дори да се приеме за осъществено с въпросите общото основание за допускане на касационен контрол по същество по чл.280 ал.1 ГПК, касаторката не е обосновала приложимост на релевирания с тях допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Посочената норма е цитирана бланкетно, с общо позоваване на наличие на „непълнота, неяснота и противоречивост на правната уредба“, без да се сочи конкретна правна норма, която е непълна или неясна или да е налице такава, която да противоречи на друга. Не са изложени конкретни съображения относно необходимостта от тълкуване от касационната инстанция на материалните и процесуалните норми, касаещи договора за цесия и кредитирането на частните документи от съда, по причините и с целите, разяснени в т.4 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд.
Така мотивиран, Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №132/13.07.2023 г. по в. гр. д.№238/23 г. по описа на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: